Оноре дьо Балзак
Една тъмна афера ^[0] (12)

Докато строяха ферма за Мишю, този лъжеюда се настани в страничните помещения над конюшните, недалече от вече известния на читателя отвор. Мишю си намери два коня, единият за себе си, другият за сина, тъй като сега заедно с Готар започнаха да съпровождат госпожица Дьо Сен Син във всички нейни разходки, които се предприемаха, както е лесно да се отгатне, с цел да се достави на четиримата дворяни препитание и всичко необходимо за живот. Франсоа и Готар, подпомагани от Куро и от хрътките на графинята, предварително разузнаваха околността и проверяваха дали не се мярка човек някъде около подземието.

Лоранс и Мишю превозваха тук храната, която Март, майка й и Катрин приготовляваха скришом от останалата прислуга, тъй като сред жителите на селото сигурно биха се намерили доносчици. От благоразумие такива пътувания предприемаха само два пъти в седмицата, при това всякога в различно време — ту денем, ту нощем, — и тези предпазни мерки бяха съблюдавани през цялото време, докато се водеше процесът срещу Ривиер, Полиняк и Моро. Когато решението на Сената, издигащо фамилията Бонапарт на престола и обявяващо Наполеон за император, бе предадено за утвърждаване от френския народ, господин Д’Отсер също се изказа за решението и подписа анкетния лист, предложен му от Гулар. Освен това стана известно, че за коронясването на Наполеон във Франция ще пристигне папата. Тогава госпожица Дьо Сен Син престана да се противопоставя на идеята на младите Д’Отсерови и нейните братовчеди да подадат молба за изключване от списъка на емигрантите и възстановяване на гражданските им права. Без да губи ни минута, старецът Д’Отсер отпътува за Париж при бившия маркиз Дьо Шаржбьоф, който се познаваше с Талейран. Този министър, тогава все още гледан с добро око, отправи молба до Жозефина, а Жозефина я предаде на мъжа си, когото, недочакал още резултатите от плебисцита, вече назоваваха „император“, „ваше величество“, „господарю“. Господин Дьо Шаржбьоф, господин Д’Отсер, както и абатът Гуже, пристигнал също в Париж, бяха приети от Талейран, който им обеща своята поддръжка. Наполеон беше помилвал вече главните участници в насочения срещу него заговор на роялистите. Сега обаче, макар четиримата дворяни, за които става дума, да бяха само заподозрени, след едно от заседанията на Държавния съвет императорът повика в кабинета си сенатора Мален, Фуше, Талейран, Камбасерес, Льобрьон и началника на полицията Дюбоа.

— Господа — каза бъдещият император, все още носещ мундира на пръв консул, — ние получихме от някои си Семьозови и Д’Отсерови, офицери в армията на принц Конде, молба за разрешение да се върнат във Франция.

— Те са вече във Франция — каза Фуше.

— Както и хиляди други, които срещам в Париж — добави Талейран.

— Предполагам, че не сте срещали тук въпросните четирима офицери, тъй като те се крият в Нодемската гора, дето се чувствуват като у дома си — възрази Мален.

Той, разбира се, не предаде на Първия консул и Фуше думите, на които дължеше живота си; но опирайки се на донесенията на Корантен, убеди съвета, че упоменатите четирима дворяни са замесени в заговора на господата Ривиер и Полиняк, споменавайки и името на Мишю като техен поддръжник. Началникът на полицията потвърди думите на сенатора.

— Но по какъв начин този управител е могъл да разбере, че заговорът е разкрит, когато това беше известно само на императора, на неговия съвет и на мен? — учуди се началникът на полицията.

На забележката на Дюбоа никой не обърна внимание.

— Ако те са съумели да се укриват в гората цели седем месеца и вие не сте ги намерили, вече са изкупили вината си — каза императорът, обръщайки се към Фуше.

— Те са мои врагове — каза Мален, разтревожен от прозорливостта на полицейския началник — и това е достатъчно, за да последвам примера на ваше величество; моля за изключването им от списъка и се явявам пред ваше величество като техен застъпник.

— След възстановяване на правата им тези хора не ще бъдат за нас така опасни, както в емиграция, защото ще положат клетва за вярност пред законите на империята — каза Фуше, гледайки втренчено Мален.

— А с какво са опасни за господин сенатора? — запита Наполеон.

Талейран няколко минути разговаря полугласно с императора. По всичко изглеждаше, че въпросът за изключване на господа Дьо Симьозови и Д’Отсерови от списъците беше решен.

— Господарю — забеляза Фуше, — може да ви се случи и друг път да подочуете нещо за тези хора.

По молба на херцог Дьо Гранлийо, Талейран току-що бе уверил Наполеон от името на въпросните господа, че дават „честната си дворянска дума“ — израз, имащ за Наполеон особена притегателна сила — да не предприемат срещу императора никакви враждебни действия и да му се подчиняват напълно чистосърдечно.

— Господата Д’Отсерови и Дьо Симьозови не искат след неотдавнашните събития да вдигат оръжие срещу Франция. Наистина те не изпитват особени симпатии към императорското правителство; те са хора, които ваше величество ще трябва да спечели; но те ще бъдат щастливи да живеят на френска земя и са готови да признаят всички нейни закони — добави министърът.

След тези думи той представи на императора полученото от тях писмо, дето бяха изразени чувствата, за които бе говорил.

— Това е казано така откровено, че трябва да се приеме за искрено — каза императорът, поглеждайки Льобрьон и Камбасерес. — Вие възразявате ли още? — обърна се той към Фуше.

— В интерес на ваше величество аз моля да ми бъде възложено да уведомя господата за възстановяването на правата им само след като решението бъде взето окончателно! — гръмко заяви бъдещият министър на полицията.

— Добре — съгласи се Наполеон, забелязал по лицето на Фуше сянка на загриженост.

Краткото съвещание бе приключено, без да се вземе окончателно решение по този въпрос; но в душата на Наполеон се породи някакво съмнение спрямо четиримата дворяни. А господин Д’Отсер, въобразявайки си, че работата върви успешно, побърза да съобщи в Сен Син радостната вест. Ето защо обитателите на замъка ни най-малко не се учудиха, когато няколко дни по-късно дойде Гулар и предложи на госпожа Д’Отсер и Лоранс да предадат на четиримата дворяни, че могат да отпътуват за Троа, където префектът ще им връчи указа за възстановяване на правата им, след като се закълнат и заявят, че са готови да се подчиняват на всички закони на империята. Лоранс отвърна на кмета, че ще уведоми своите братовчеди и господата Д’Отсер.

— Нима те не са тук? — запита Гулар.

Госпожа Д’Отсер погледна неспокойно девойката, а тя, оставяйки кмета в салона, отиде да се посъветва с Мишю. Мишю се съгласи, че може да се освободят незабавно емигрантите от тяхното заточение в гората. И така, Лоранс, Мишю със сина си и Готар се отправиха с коне към гората, откарвайки със себе си още един кон, тъй като графинята възнамеряваше да съпроводи четиримата дворяни до Троа и да се върне заедно с тях. Научавайки радостната вест, всички се струпаха на ливадата, за да присъствуват на отпътуването на веселата кавалкада. Четиримата млади хора излязоха от убежището си, незабелязани от никого, скочиха на конете и съпровождани от госпожица Дьо Сен Син, се отправиха по пътя за Троа. А Мишю, с помощта на сина си, затвори входа на подземието, след което и тримата пешком се завърнаха у дома си. Пътем Мишю си спомни, че бе оставил в скривалището сребърната чаша и приборите, които неговите господари ползуваха, и се върна за тях сам.

Стигайки до блатото, той дочу гласове, идещи от подземието, и тръгна през храстите право към входа.

— Навярно идвате за вашето сребро? — запита усмихнат Пейрад, показал от храстите огромния си червен нос.

Без да знае защо (та нали младите хора бяха спасени), Мишю усети болка във всички стави, дотолкова силно бе почувствувал смътната необяснима тревога, предшествуваща надигащата се беда; но продължи напред и на стълбата видя Корантен със свещ в ръка.

— Ние не сме лоши момчета — подхвърли Корантен на Мишю, — още преди седмица можехме да пипнем вашите „бивши“, но знаехме, че са възстановени… А вие сте голям хитрец и вашите номера ни излязоха толкова солени, че даже не ни позволиха да задоволим любопитството си.

— Бих дал мило и драго да разбера по какъв начин и кой ни предаде — извика Мишю.

— Ако това ви интересува много — отвърна с усмивка Пейрад, — погледнете подковите на вашите коне и ще се уверите, че сами сте се предали.

— Да оставим настрана тези истории — каза Корантен и със знак накара жандармерийския капитан да дойде с конете.

„Значи, този проклет парижки ковач, който така хубаво подкова по английски конете и после напусна Сен Син, е бил техен човек — си каза Мишю. — Достатъчно им е било да огледат при влажно време следите на нашите коне с тези особени подкови, а това е могъл да направи кой да е агент, предрешен като дървар или бракониер! И така, ние сме квит.“

Мишю скоро се утеши, намирайки разкриването на тайното убежище сега за безопасно, тъй като младите хора бяха възвърнали правата си и отново се радваха на свободата. Но, така или иначе, неговите предчувствия не бяха напразни. Полицията, както и йезуитите, никога не забравят ни приятелите си, ни праговете си.