Оноре дьо Балзак
Една тъмна афера ^[0] (13)

Дванадесета глава
Любов на двама мъже към една и съща жена

Когато се върна от Париж, старият Д’Отсер беше много учуден, че радостната вест го бе изпреварила. Дюрийо приготвяше празничния обяд. Слугите бяха облекли новите си премени и с нетърпение очакваха изгнаниците; младите хора пристигнаха към четири часа, радостни, но леко смутени, че в течение на две години трябваше да бъдат под наблюдението на тайната полиция, да не излизат от пределите на сенсинската община и ежемесечно да се явяват в префектурата.

— Ще ви изпратя за подпис регистъра — им беше казал префектът, — а след няколко месеца вие ще подадете молба за премахване на ограниченията, които впрочем са наложени на всички съмишленици на Пишегрю. Аз ще подкрепя вашата молба.

Тези, макар и заслужени, предохранителни мерки огорчаваха младите хора.

— Нашият император не е дотам възпитан човек — засмя се Лоранс. — За него актът помилване е нещо непривично.

Младите дворяни срещнаха на вратата всички обитатели на замъка, а на пътя беше излязла цяла тълпа селяни, която искаше да види младите хора, прославили се с премеждията си в целия окръг. Госпожа Д’Отсер дълго прегръщаше синовете си и се обливаше в сълзи; тя не можеше да изрече думица и през по-голямата част от вечерта се намираше в някакво радостно вцепенение. Когато се появиха близнаците Дьо Симьоз и скочиха от конете си, всички нададоха вик на удивление — така поразително си приличаха: същият поглед, същият глас, същите маниери. Двамата със съвършено еднакви движения се приповдигнаха от седлото, прехвърлиха крак над коня и оставиха поводите. Бяха еднакво облечени и това още повече ги правеше същински Менехми^[1]. Носеха суворовски ботуши, пристегнати към издадената част на стъпалото, панталони от бяла кожа, зелени ловджийски куртки с металически копчета, черни вратовръзки и велурени ръкавици. Тези млади хора, неотдавна навършили трийсет и една години, бяха, както тогава се изразяваха, очарователни кавалери: среден ръст, но добре сложени, живи и блестящи като у децата очи, с дълги ресници; косите черни, челата високи, лицата маслинено бледи. Говорът им бе мек като у жените и красиво очертаните алени устни изящно изговаряха думите. Държането им, по-любезно и по-изискано от държането на провинциалното дворянство, свидетелствуваше за това, че бяха получили благодарение познаването на живота и хората нещо като второ възпитание, още по-ценно от първото, тъй като то придава на човека завършеност. Мишю се беше погрижил в годините на изгнание да не търпят лишения; имаха възможност да пътешествуват и бяха добре приемани в чуждите дворове. Старият дворянин и абатът намериха, че са малко високомерни, но при тяхното положение това по-скоро се обясняваше с благородния им характер. Отличното им възпитание проличаваше дори в дребните наглед неща, а при физическите упражнения показваха безупречна ловкост. Известни различия между тях се забелязваха само в начина на мислене. По-младият пленяваше със своята веселост, по-големият — с меланхоличната си замисленост, но този чисто вътрешен контраст се разкриваше само след продължително и близко общуване с тях.

— Е, драга моя, как да не обикнеш от цялата си душа такива момчета? — пошепна Мишю на Март.

Март, която се любуваше на близнаците и като жена, и като майка, ласкаво кимна на мъжа си и му стисна ръката. На слугите бе позволено да прегърнат новите си господари.

През седемте месеца отшелничество, на което се бяха обрекли четиримата млади заговорници, те няколко пъти бяха излизали на разходка — този, колкото и голям риск, бе необходим; впрочем Мишю, неговият син и Готар ги охраняваха. Когато Лоранс се разхождаше с тях в ясните нощи, настоящето се сплиташе в душата й с възпоминанията за миналия съвместен живот и тя разбра, че не е в състояние да направи избор между двамата братя. Нейното сърце, изгарящо от чиста и еднаква любов към близнаците, се раздвои. Струваше й се, че в нея бият две сърца. А двамата кавалери не се осмеляваха да заговорят за неизбежното съперничество. Може би и тримата се бяха предоставили вече на случая? Това душевно състояние явно пролича и когато след мимолетно колебание Лоранс хвана под ръка двамата братя, за да ги въведе в салона; редом с тях тръгнаха и старите Д’Отсер, прегърнали и все още продължаващи да разпитват своите синове. В това време слугите извикаха: „Да живеят господата Сен Син и Симьоз!“ Без да изпуска от ръце братовчедите си, Лоранс се обърна и с очарователен жест поблагодари за приветствието.

Когато деветимата започнаха да се поглеждат, та нали във всяко общество, дори и в семейството, всякога настъпват такива минути и хората се оглеждат след дългата раздяла, госпожа Д’Отсер и абат Гуже от първия поглед, хвърлен от Адриан д’Отсер на Лоранс, доловиха, че той е влюбен в графинята. Адриан, по-младият от двамата Д’Отсер, притежаваше блага и нежна душа. Сърцето му и до ден-днешен си оставаше възторжено и чисто въпреки несгодите, които го бяха направили мъж. В това отношение той приличаше на мнозина военни, у които непрекъснатите опасности запазват душата от порока и тя остава непокътната. Адриан сякаш бе скован от пленителната свенливост на младостта. Той рязко се отличаваше от своя брат, човек с грубовата външност, страстен ловджия, безстрашен и смел войн, но същевременно материалист, лишен от пъргавина на ума и от изтънченост на чувствата. Единият бе като че ли целият душа, другият — целият действие, но и двамата в равна мяра се отличаваха с вътрешно благородство, което за благородника е напълно достатъчно. Тъмноок, дребен, слаб и тънък, Адриан д’Отсер при все това внушаваше остро чувство за сила, докато неговият брат, висок на ръст, блед и рус, изглеждаше хилав. Адриан, нервен по темперамент, се отличаваше с голяма душевна сила; Робер, макар и флегматичен, обичаше да изтъква своето физическо превъзходство. В много семейства се наблюдават подобни странности, чиито причини могат да представляват интерес; но тук ние се докосваме до тях, колкото да обясним защо братът на Адриан не можеше да бъде негов съперник. Робер изпитваше към Лоранс чисто роднинска симпатия, а и уважение, каквото изпитва всеки дворянин към девойка от неговата среда. Що се отнася до чувствата, по-големият Д’Отсер принадлежеше към ония мъже, които смятат жената за зависима от мъжа, свеждат правата й до правото на чисто физическо майчинство, изискват от нея всякакви достойнства и в същото време не ги ценят. Според такива мъже да се позволи на жената да играе роля в обществото, в политиката, в семейството, би означавало да се извърши социален преврат. Сега ние сме тъй далече от този остарял възглед на първобитните народи, че той извиква възмущение почти у всички жени — дори и у онези, които не желаят пагубната свобода, предлагана им от някои нови секти; но Робер д’Отсер за съжаление се придържаше именно към такива схващания. Робер бе средновековен човек, а младият — човек на нашето време. Тези различия обаче не само не пречеха на дружбата между братята, а обратно, правеха я още по-крепка. Те бяха забелязани и оценени още първата вечер от свещеника, от неговата сестра и госпожа Д’Отсер, които, макар и погълнати от бостона, вече предвиждаха някои усложнения.

Размишлявала дълго в самотата си и преживяла дълбоки вълнения, свързани с обширния, но неуспял заговор, Лоранс сега, в двайсет и третата си година, отново бе станала жена и бе почувствувала огромна потребност от любов. Тя показваше необичайното изящество на своя ум и бе пленителна, когато с простодушието на петнайсетгодишна девойка разкриваше цялото обаяние на своята нежност. Последните тринайсет години тя се чувствуваше жена само когато страдаше, сега й се искаше да се възнагради; и стана толкова ласкава и кокетлива, колкото мъжествена и силна бе преди. Ето защо старците, останали в салона последни, бяха някак разтревожени от новото й поведение. До каква сила можеше да доведе страстта у такава благородна и пламенна натура? Двама братя еднакво горещо и всеотдайно любят една и съща девойка; кого от тях ще предпочете Лоранс? А да предпочете единия, би означавало да убие другия. Като последна в рода, на Лоранс предстоеше да предаде на мъжа си своята графска титла, правата и името, обвеяно със стара слава; може би заради тези преимущества маркиз Дьо Симьоз би решил да се пожертвува, за да се омъжи Лоранс за неговия брат, който по силата на старите закони не получаваше ни състояние, ни титла? Но щеше ли да се съгласи младият да лиши брат си от такова голямо щастие, каквото е женитбата с Лоранс? Наблюдавана отстрани, тази любовна борба не изглеждаше особено трудна; впрочем, докато братята бяха изложени на опасности, някаква случайност можеше да сложи край на затруднението им; но какво ще стане сега? Мари-Пол и Пол-Мари бяха вече на възраст, когато страстите бушуват с особена сила, и ако братята трябва да делят ласкавите погледи на братовчедка си, нейните думи, усмивки и прочее знаци на внимание, няма ли да се появи между тях съперничество, последствията от което могат да бъдат ужасни? В какво ще се превърне спокойното и безметежно съществуване на двамата братя?

В отговор на всички предположения, които вълнуваха старците при последната партия бостон, госпожа Д’Отсер възрази, че според нея Лоранс едва ли ще се омъжи за едного от своите братовчеди. Тази вечер старата дама бе обхваната от необяснимо предчувствие, което е тайна между майката и Бога. Сама Лоранс в глъбините на душата си беше изплашена, че се озова лице срещу лице с двамата си братовчеди. След бурните перипетии на заговора, след опасностите, заплашвали близнаците, след всички несгоди на емиграцията последва нова драма, за чието възникване тя въобще и не бе помисляла. Тази достойна девойка не можеше да прибегне до крайно средство, а именно — да не се омъжи ни за единия, ни за другия брат; тя бе достатъчно честна, за да даде ръка на когото и да е от двамата, затаявайки в сърцето си непреодолимата страст към другия. Да отлага женитбата, докато умори братовчедите си със своята нерешителност, и накрая да се омъжи за този, който й е останал верен въпреки капризите и — такъв извод се натрапваше от само себе си. Заспивайки, тя си каза, че най-разумно ще бъде да се предостави на случая. В любовта случаят е провидение за жените.

На другия ден Мишю се отправи за Париж, отгдето се завърна след няколко дни с четири великолепни коня, купени за новите му господари. След месец и половина се откриваше ловът и благоразумието подсказваше на графинята, че буйните ловджийски забавления ще отвлекат вниманието от трудностите, свързани със съвместния живот на младите хора в замъка. Но тук стана нещо, което учуди и същевременно възхити свидетелите на тези необичайни любовни отношения. Без да осъзнават, двамата братя се надпреварваха в проявите си на нежност и внимание към графинята, което им доставяше такава радост, че изглеждаха напълно доволни. Между тях и Лоранс се установиха братски отношения, каквито съществуваха между тях двамата. И това бе напълно естествено. След толкова продължително отсъствие те искаха да се вгледат по-внимателно в братовчедката си, да я познаят по-отблизо, да й дадат и на нея възможност да ги опознае, да й предоставят правото на избор и при това нелеко изпитание намираха сили във взаимната привързаност, която сливаше техните два живота в един. Любовта, както и майчиното чувство, не правеше разлика между единия брат и другия. За да не ги бъркат, Лоранс намисли да им подари различни вратовръзки — бяла на по-големия и черна на по-малкия. Без това пълно сходство, без това тъждество на техните два живота, въвеждащи всички в заблуждение, подобна привързаност можеше да изглежда невероятна. Като единствено обяснение тук служи неоспоримостта на самия факт; той се отнася към оня род факти, на които започваш да вярваш само след като ги видиш със собствените си очи, затова, когато наблюдаваш такова явление отблизо, се оказва, че му вярваш по-лесно, отколкото когато ти го обясняват. Заговореше ли Лоранс, нейните думи еднакво отекваха в две любещи с еднаква сила и еднакво предани сърца. Изречеше ли остроумна, забавна или възвишена мисъл, девойката срещаше щастливите погледи на двамата мъже, двамата следяха всяко нейно движение, двамата се стараеха да отгатнат и най-малкото й желание и й се усмихваха с всякога поновому почувствувана радост у единия и нежна тъга у другия. Когато се отнасяше за Лоранс, братята ставаха пленително непосредствени, постъпките им биваха в такова съгласие с чувствата им, че по думите на абат Гуже всичко това правеше впечатление на нещо идеално. Често, когато трябваше например да се донесе нещо, когато ставаше дума за една от ония дребни услуги, които мъжът с радост оказва на любимата жена, по-големият отстъпваше това удоволствие на по-малкия, а сам отправяше към братовчедка си трогателен и горд поглед. По-младият му отвръщаше със същото. Това благородно съревнование в областта на чувствата, които нерядко довеждат човека до дива, зверска ревност, извикваше у наблюдаващите го старци дълбоко недоумение.

Дребните прояви на внимание просълзяваха графинята. Онова, което изпитваше Лоранс, може да се сравни само с усещанията на избраници с огромни духовни сили: ще разберем това, ако си представим два гласа като гласовете на Зонтаг и Малибран, слети в хармоничен дует, или съвършената съгласуваност на два инструмента в ръцете на гениални изпълнители, когато мелодичните звуци проникват в душата като въздишки на едно-единствено развълнувано същество. Понякога, разположен в креслото, маркиз Дьо Симьоз отправяше такъв замислен и тъжен поглед към брат си, когато той се шегуваше и смееше с Лоранс, че абатът започваше да го смята способен на огромни жертви; но тук той забелязваше в очите му искри на непреодолима страст и всякога, когато един от братята се намираше в обществото на Лоранс, абатът имаше основания да смята, че именно той е любим.

— Струва ми се, че вече не са двама, а само един — казваше графинята на абат Гуже, когато я разпитваше за чувствата й. И абатът разбра, че в нея няма и сянка от кокетство. Лоранс наистина не мислеше, че в нея са влюбени двама.

— Но, скъпо мое дете, вие, така или иначе, ще трябва да направите вашия избор — й каза една вечер госпожа Д’Отсер, чийто по-малък син тайно също страдаше от любов към Лоранс.

— Не помрачавайте нашето щастие — отвърна тя. — Бог ще ни спаси от самите нас!

Дълбоко в душата си Адриан д’Отсер изпитваше ревност, която го довършваше, но той криеше страданията си, разбирайки колко малки бяха надеждите му. Задоволяваше се с щастието да вижда девойката, която в продължение на няколко месеца, докато траеше борбата, искреше с всичкия си блясък. И наистина, ставайки кокетлива, Лоранс се стараеше като всяка жена, която е любима, да бъде още по-привлекателна. Тя следеше модата и неведнъж пътува до Париж, за да подчертае чрез тоалета или модната новост красотата си. Накрая в стремежа си да предостави на братовчедите си всички преимущества на домашния уют, от който тъй дълго бяха лишени, тя създаде от своя замък, въпреки негодуванието на опекуна й, най-благоустроеното жилище в цял Шампан.

Робер Д’Отсер не схващаше нищо от тайната драма. Той и не подозираше за любовта на своя брат. А колкото до собственото му отношение към Лоранс, обичаше да се надсмива над кокетството й, тъй като смесваше този отвратителен недостатък с желанието й да се харесва; но на него беше свойствено да се заблуждава във всичко, що се отнасяше до чувства, образованост и вкус. Така, когато средновековният човек излизаше на сцената, Лоранс, без да съзнава, го поставяше в ролята на „простака“; тя забавляваше братовчедите си, впускайки се в спорове с Робер, и стъпка след стъпка го завличаше на оная неустойчива почва, дето неизбежно трябваше да се сгромолясат глупостта и невежеството. Тя бе майстор на остроумните мистификации, които са добри само когато жертвата не може да ги отгатне. Но колкото и груба да бе неговата натура, Робер в тези не много на брой безоблачни дни, отсъдени на трите прекрасни същества, нито веднъж не каза на господата Дьо Симьоз и на Лоранс мъжествената дума, която може би би помогнала да се намери някакъв изход. Той бе поразен от искреността на братята. Робер естествено разбираше колко трудно е за жената да даде на едного доказателства за своята привързаност, отказвайки ги на друг, когото това ще огорчи безмерно; той разбираше как ощастливяваше всекиго от братята всяко внимание, което другият получаваше, и каква болка извикваше в сърцата им. По предпазливостта на Робер може да се съди за пълната безизходност на създалите се отношения, които несъмнено щяха да бъдат удостоени с особено внимание във времената на горещата вяра в Христа, когато неговият заместник тук, на земята, можеше да се намеси и да разсече гордиевия възел на това рядко явление, граничещо с най-непостижимите тайни.

Революцията отново бе утвърдила сърцата им в католическата вяра и религията придаде на тази криза още по-голяма острота, тъй като величието на положението изисква величие и на характерите. Ето защо съпрузите Д’Отсер и свещеникът със сестра си бяха уверени, че нито от страна на двамата братя, нито на Лоранс може да се очаква нещо банално при разрешението на въпроса.

Драмата, пазена ревностно в семейния кръг, където всеки я наблюдаваше мълчаливо, се развиваше стремително и същевременно твърде мудно; тя носеше със себе си толкова неочаквани радости, дребни битки, мними предпочитания, излъгани надежди, мъчителни очаквания, отложени за утре разговори и мълчаливи признания, че обитателите на замъка просто не забелязаха коронясването на император Наполеон. А и самите млади хора понякога се стараеха да забравят страстта си и се отдаваха на вълнуващите радости на лова, които, като изтощаваха тялото, лишаваха душата от възможността да се рее из толкова опасните чертози на мечтите. Ни Лоранс, ни братовчедите й не мислеха за практически въпроси, тъй като всеки божи ден бе изпълнен за тях с животрептящи вълнения.

— Наистина — рече една вечер госпожица Гуже — аз не бих могла да кажа кой от нашите влюбени обича по-силно.

В това време в салона освен четиримата играчи беше и Адриан; той я погледна и побледня. През последните дни само едно го свързваше с живота — радостта да вижда Лоранс и да слуша гласа й.

— Аз предполагам — отвърна свещеникът, — че графинята като жена е много по-непосредствена в чувствата си.

След няколко минути в салона влязоха Лоранс, близнаците и Робер. Вестниците току-що бяха дошли. Като се убеди в безплодността на заговора вътре във Франция, Англия бе започнала да въоръжава Европа срещу Франция. Разгромът при Трафалгар^[2] бе унищожил един от най-удивителните планове, създадени от човешкия гений. Чрез този именно план Наполеон се надяваше да съкруши могъществото на Англия и да се отблагодари на Франция за избирането си на престола. През тези дни лагерът в Булон бе закрит. Наполеон, чиято армия, както обикновено, бе по-малобройна от противниковата, се готвеше да се сражава с Европа по бойни поля, по които още никога не беше се появявал. Целият свят с нетърпение очакваше развръзката на кампанията.

— О! Сега ще се сгромоляса — каза Робер, като сгъваше вестника.

— Против него са всички сили на Австрия и Русия — подкрепи го Мари-Пол.

— Той още никога не е воювал в Германия — добави Пол-Мари.

— За кого говорите? — запита Лоранс.

— За императора — отвърнаха и тримата.

Лоранс хвърли на братовчедите си презрителен поглед, който ги смути, но докара във възторг Адриан. Отхвърленият поклонник направи одобрителен жест, а гордият му поглед ясно говореше, че не мисли за нищо друго, освен за Лоранс.

— Погледнете го — тихо каза абатът, — любовта е заглушила ненавистта в сърцето му.

Това бе първият и последен укор, получен от двамата братя. В тази минута те се оказаха в своята любов по-ниско от братовчедката си, която и за блестящата победа при Аустерлиц бе научила два месеца по-късно, и то съвсем случайно от разговора на стареца Д’Отсер със синовете му. Верен на плановете си, старецът искаше синовете му да бъдат възвърнати в армията; те несъмнено щяха да получат същия чин и можеха да направят добра военна кариера. Но в Сен Син партията на непримиримите роялисти взе решително надмощие. Четиримата млади дворяни и Лоранс се надсмиваха на благоразумния старец, който сякаш подушваше предстоящите беди. Благоразумието е може би не толкова добродетел, колкото особено усещане, присъщо на нашия ум, ако, разбира се, е позволено да се съчетават тези две понятия; но няма съмнение, че ще дойде ден, когато физиолози и философи ще се съгласят, че нашите пет сетива се явяват своего рода проводници на стремителната и всепроникваща сила на ума.