Оноре дьо Балзак
Една тъмна афера ^[0] (5)

Пета глава
Лоранс дьо Сен Син

Старото франкско име, общо за Сен Син и Шаржбьоф, е Дюинеф. Сен Син станало прозвище на младите Шаржбьоф, след като веднъж, в отсъствие на бащата, пет негови дъщери, всички необикновено светлокоси, защитили бащиния замък, което никой не очаквал от тях. И ето как един от първите Шампански графове пожелал чрез това красиво прозвище да запази спомена за забележителното събитие, докато техният род съществува. След този своеобразен военен подвиг всички девойки от рода били преизпълнени от гордост, макар, както изглежда, не всички да са били светлокоси. Последната от тях, Лоранс, се явява, въпреки салическия закон^[1], наследница и на титлата, и на герба, и на феодалните имения. Кралят на Франция бе потвърдил указа на Шампанския граф, според който титлата и имуществото може да се предават в този род и по женска линия. Следователно Лоранс беше графиня Дьо Сен Син, а бъдещият й мъж бе длъжен да приеме нейното име и герба; на този герб бяха написани като девиз вдъхновените думи, произнесени от най-възрастната от петте сестри в отговор на поканата да се предадат: „Да умрем с песен!“ Достойна наследница на тези красиви героини, Лоранс се отличаваше с особена бледност, която като че бе игра на случая! Под нейната тънка и еластична кожа прозираха и най-малките синкави вени. Гъстите светлоруси коси чудесно хармонираха с тъмносините и очи. Всичко в нея бе очарователно. Но в крехката девойка с тънко кръстче и млечнобяло лице живееше душа на безстрашен мъж, надарен със силен характер; ала никой, даже най-проницателният наблюдател, не можеше да отгатне същността на тази девойка при вида на кроткото, леко удължено личице с профил, смътно напомняш профила на агънце. Нейната изключителна кротост, макар и благородна, като че граничеше с глупостта на агнето. „Аз приличам на замислен овен“ — казваше понякога тя на шега. Лоранс беше неразговорлива и изглеждаше не замислена, а по-скоро вцепенена. При трудни обстоятелства скритата в нея Юдит веднага се пробуждаше в цялото си величие, а такива обстоятелства за съжаление не бяха рядкост в живота на Лоранс.

На тринайсет години, след известните вече на читателя събития, тя остана сираче в града, където до вчера се извисяваше едно от най-забележителните здания на XVI век — замъкът Сен Син. Господин Д’Отсер, някакъв роднина, станал неин опекун, побърза да отведе наследницата на село. Този достоен провинциален дворянин, изплашен от смъртта на брат си, свещеника Д’Отсер, пронизан от куршум в минутата, когато, предрешен като селянин, се готвел да бяга, нямаше сили да отстоява интересите на довереницата си: двама от синовете му служеха в армията на принцовете и всякога, при най-малък шум, мислеше, че асирийските власти идват да го арестуват.

Горда, че бе удържала обсадата, и наследила потомствената белота на предците си, Лоранс презираше мъдрата предпазливост на стария дворянин, огънал се под ветровете на развихрилата се буря; тя мислеше само за слава. И смело окачи в бедния си сенсински салон портрета на Шарлот^[2] Корде и го окичи с малки дъбови клончета. Чрез посредничеството на верен човек тя си пишеше с близнаците въпреки закона, който предвиждаше за това смъртна присъда. Този неин довереник, рискуващ също живота си, й носеше отговорите. От времето на трагедията, разиграла се в Троа, Лоранс живееше единствено за тържеството на монархията.

Внимателно преценявайки характера на господин Д’Отсер и на жена му, Лоранс се убеди, че са безкрайно честни, но слаби и ги изключи от кръга на интересите си. Лоранс беше твърде умна и безкрайно снизходителна, за да ги упреква за тяхната нерешителност; добра, внимателна, любезна с тях, но не ги посвети в нито една от тайните си. Нищо не укрепва самообладанието така, както необходимостта постоянно да таиш нещо в себе си, и то в собственото си семейство. Достигнала пълнолетие, Лоранс предостави на стареца Д’Отсер да се занимава и занапред с нейните дела. Тя не изискваше друго, освен да се грижат за нейната кобила, прислужницата й Катрин да бъде облечена с вкус, а слугата Готар да е всякога чист и спретнат, всичко останало малко тревожеше графинята. Мислите й бяха отправени към твърде възвишени цели, за да се принизи до неща, които в друго време несъмнено биха я занимавали. Към тоалетите беше напълно безразлична, пък и братовчедите й не бяха при нея. Лоранс имаше зеленикава амазонка за езда, обикновена рокля и обшито с елмази елече без ръкави за разходки из парка и копринен пеньоар.

Малкият коняр Готар, сърдечно и безстрашно петнайсетгодишно момче, всякога я съпровождаше и тя почти никога не се задържаше у дома си; ходеше на лов из всички гондрьовилски земи и ни фермерите, ни Мишю се противопоставяха на това. Беше превъзходна ездачка, а на лов показваше същински чудеса. В целия окръг, дори и в годините на Революцията, я наричаха просто „госпожицата“.

Всеки, който е чел прекрасния роман „Роб Рой“, несъмнено е запомнил образа, чрез който Уолтър Скот преодолява обичайната си студенина: става дума за образа на Даяна Върнън. Споменът за нея ще помогне да разберем Лоранс, ако към чертите, присъщи на шотландската ловджийка, прибавим сдържаната въодушевеност на Шарлот Корде и в същото време изключим прелестната подвижност, която придава на Даяна такова обаяние!

Младата графиня бе свидетелка на смъртта на майка си, на убийството на абата Д’Отсер, на екзекуцията на маркиз Дьо Симьоз и на жена му; единственият й брат бе умрял от раните си, двамата й братовчеди, служещи в армията на Корде, можеха да бъдат убити всяка минута и най-после богатството на двете фамилии — Дьо Симьоз и Дьо Сен Син, току-що бе погълнато от Републиката без особена полза за нея. Та ето защо трябва да се отнесем с разбиране към тази постоянна замисленост на Лоранс, стигаща понякога до явна вцепененост.

Впрочем господин Д’Отсер се прояви като най-честен и най-осведомен опекун. Под неговите грижи Сен Син придоби вид на ферма. Този старец, напомнящ много повече грижлив земеделец, нежели благородник, съумя да извлече доходи и от парка, и от градините, които заемаха почти двеста арпана; те даваха зоб за конете и храна на хората, даваха и гориво. Благодарение на неговите най-строги икономии и влагането на спестяванията в държавни мероприятия младата графиня се оказа в деня на пълнолетието си притежателка на добро състояние. В 1798 година наследницата разполагаше с двайсет хиляди франка годишен доход държавна рента, получавана наистина много нередовно, и дванайсет хиляди франка от сенсинските земи, договорите на които бяха възобновени със значителни увеличения на наемите. Съпрузите Д’Отсер се бяха оттеглили на село с три хиляди франка пожизнена рента от капитала, вложен в кантората на Лафарж: с тези оцелели остатъци от състоянието им те можеха да преживяват само в Сен Син; ето защо Лоранс им предостави за доживотно ползуване пристройката, която те заемаха. В стремежа си да спестяват по хиляда екю годишно за синовете си, съпрузите Д’Отсер станаха спрямо довереницата си такива скъперници, каквито бяха към самите себе си, и никак не я глезеха. Общият разход в Сен Син не надхвърляше пет хиляди франка годишно. Но чужда на всякаква дребнавост, Лоранс беше доволна от всичко. Опекунът и жена му неусетно попаднаха под влиянието на нейния характер, който се изявяваше и в най-незначителните дреболии, и накрая започнаха даже да се възхищават от девойката, която познаваха от дете. Но в маниерите на Лоранс, в ниския й гръден глас, в повелителния й поглед имаше нещо необикновено, някаква необяснима властност, която покорява всякога, дори когато е само външна, тъй като за глупците пустотата често се отъждествява с дълбокомислие. За обикновения човек дълбокомислието е непостижимо. Може би с това се обяснява преклонението на тълпата пред онова, което не разбира. Съпрузите Д’Отсер, удивени от неизменната мълчаливост и необщителност на младата графиня, всякога очакваха от нея нещо изключително. Действувайки добре обмислено и не поддавайки се на измама, Лоранс заслужи искреното уважение на селяните, макар да бе аристократка. Това, че беше жена, името й, преживените нещастия, необикновеният й живот, с една дума, всичко способствуваше да се изгради авторитетът й сред жителите на сенсинската долина. Понякога тя изчезваше за ден-два, съпровождана от Готар; но нито господин Д’Отсер, нито неговата съпруга се осмеляваха да я разпитват за причините на отсъствието й.

Забележете, че у Лоранс нямаше никакви ексцентричности. Мъжкараната се криеше у нея под най-нежна и най-крехка женственост. Сърцето й беше прекалено чувствително, но умът й се отличаваше с мъжествена решимост и стоическа твърдост. Проницателните й очи не познаваха сълзите. Гледайки бялата и нежна китка на ръката й със синкави, едва забележими жилчици, никой не би допуснал, че девойката е в състояние да съперничи на най-ловкия кавалерист. Тази ръчица, така мека, така тънка, владееше пистолета и пушката не по-зле от опитния ловец.

Вън от дома си Лоранс всякога носеше обичайната за амазонките кокетна касторена шапка със спуснат зелен воал: ето защо нежното й лице и бялата й шия, закрити с черен ешарп, не потъмняваха от продължителното пребиваване на открито. При Директорията и в началото на Консулството Лоранс можеше да води такъв живот, без да привлича ничие внимание; но откакто държавната власт започна да укрепва, новите длъжностни лица — префектът на департамента Об, другарите на Мален и самият Мален — се опитаха да подронят уважението към девойката. Лоранс мислеше единствено за свалянето на Наполеон, чиято амбициозност и успехи извикваха у нея особена ярост, но ярост хладнокръвна и целеустремена. Невзрачен и неизвестен враг на този увенчан със слава човек, тя се целеше в него от глухотата на своята долина и на горите си с ужасяваща съсредоточеност; понякога трудно се овладяваше и бе готова да замине оттук и някъде, в предградията на Сен Клу или на Малмезон, да го убие. Осъществяването на този замисъл напълно би оправдало навиците й и начина й на живот; но след нарушаването на Амиенския мирен договор тя бе посветена в намеренията на заговорниците, целта на които бе да насочат 18-и брюмер против Първия консул, и от това време тя подчини ненавистта и силите си на обширния и превъзходно направляван план: съгласно този план удар отвън трябваше да нанесе на Наполеон могъщата коалиция на Русия, Австрия и Прусия, коалиция, която той, станал император, разгроми при Аустерлиц, и отвътре — съюзът на хора с най-различни възгледи, но обединени от общата ненавист, при която мнозина от тях, подобно на Лоранс, обмисляха как да отстранят Наполеон, без да се боят да произнесат думата „убийство“. И така, тази девойка, тъй крехка на вид и тъй силна в очите на ония, които я познаваха добре, служеше в момента като верен и надежден посредник на дворяните, които идваха от Германия, за да вземат участие в този сериозен щурм. Фуше се възползува от съюза на задрейнските емигранти, за да оплете в заговора им и ангиенския херцог. Пребиваването на принца на територията на Баден, недалеко от Страсбург, потвърди впоследствие предположенията на Фуше. Главният въпрос — действително ли херцогът е бил посветен в заговора, действително ли при успех е възнамерявал да влезе във Франция, е една от тайните, върху които, както и върху някои други, принцовете от фамилията на Бурбоните пазеха най-дълбоко мълчание. Но когато историята на тази епоха започне да старее и влезе в миналото, безпристрастни историци ще окачествят поне като неблагоразумие появяването на херцога край границата във време, когато трябваше да се осъществи грандиозният заговор, в чиято тайна кралското семейство несъмнено е било посветено.

Предпазливостта, която Мален проявяваше, като разговаряше с Гревен на открито, Лоранс прилагаше по отношение на всички и на всичко. Приемаше пратениците отвън, разговаряше с тях някъде на края на Нодемската гора или извън сенсинската долина, между Сезан и Бриен. Често изминаваше с Готар на един дъх петнайсет левги и се връщаше в Сен Син, без някой да долови по лицето й сянка от умора или загриженост. Веднъж тя забеляза в очите на това говедарче, тогава още деветгодишен хлапак, простодушно възхищение, което извикват у детето необикновените неща; взе го при себе си като коняр и го научи да обгражда конете с грижовност и внимание, както е прието у англичаните. Откри у него старателност, схватливост и истинска безкористност; подложи на изпитание и предаността му и се убеди, че е не само умен, но и благороден: той не допускаше и мисъл за награди; Лоранс се зае с възпитанието на тази още тъй млада душа и бе към него добра и великодушна; привърза го към себе си и сама се привърза към него, облагородявайки полудивото създание, без да му отнема самобитността, нито простотата. Когато сметна, че достатъчно е проверила почти кучешката му вярност, която сама бе подхранвала, тя го направи свой умен и простодушен съучастник.

Малкият селянин, когото никой не би се и досетил да подозира, ходеше от Сен Син чак до Нанси и никой не забелязваше отсъствието му. Прибягваше до всички хитрини, използувани от шпионите. Крайната недоверчивост, към която го бе приучила господарката му, ни най-малко не измени природата му. Готар притежаваше едновременно и хитростта на жената, и наивността на детето, и неотстъпната бдителност на заговорника, но своите чудесни качества той криеше под маската на дълбоко невежествено селско хлапе. Това мъжленце изглеждаше глуповато, хилаво и несръчно, но заловеше ли се с нещо, ставаше гъвкав като риба, изплъзваше се като змиорка, отгатваше като куче с един само поглед чуждата мисъл. Широкото му добродушно лице, кръгло и червендалесто, кафявите му сънливи очи, подстриганите по селски коси, дрехите, дребният ръст — всичко му придаваше вид на десетгодишно момче.

Покровителствувани от братовчедката си, която от Страсбург до Бар-сюр-Об бдеше над тях, господа Д’Отсер и Дьо Симьоз, придружавани от мнозина други емигранти, идваха през Елзас, Лотарингия и Шампан, докато други, не по-малко смели заговорници, проникнаха на френска земя през скалистите брегове на Нормандия. Предрешени като работници, Д’Отсерови и Дьо Симьозови бяха вървели през гори и поля под водачеството на хора, избирани от Лоранс в течение на последните три месеца из разни департаменти сред предани на Бурбоните хора и в същото време най-малко събуждащи подозрение. Емигрантите спяха денем и тръгваха на път през нощта.

Всеки от тях водеше по двама верни войника, от които единият вървеше напред като разузнавач, а вторият ги следваше отзад, та при беда да прикрие отстъплението. Благодарение на тези предохранителни военни мерки, героичният отряд благополучно бе стигнал до Нодемската гора, където бе назначена срещата.

Други двайсет и седем дворяни влязоха през Швейцария и прекосиха Бургундия, отпратени към Париж по горепосочения начин. Господин Дьо Ривиер разчиташе на петстотин души, в това число и на сто млади дворяни, офицери от свещения отряд. В качеството си на ръководители, господата Дьо Полиняк и Дьо Ривиер се държаха във висша степен достойно и запазиха в пълна тайна имената на всички съучастници, които останаха неизвестни. В съгласие с разкритията, направени в годините на Реставрацията, и сега може да се твърди, че Бонапарт е бил в неведение на грозящата го смъртна опасност толкова, колкото и Англия, която не подозираше, че разположената в Булон армия я застрашава; и при това никога дотогава полицията не е била ръководена от толкова умни и ловки хора.

В момента, когато започва тази история, някакъв подлец, а такива всякога ще се намерят сред участниците в кой да е заговор, ако неговият кръг не се ограничава с малък брой хора с еднакви духовни сили, някакъв заговорник, изправен пред лицето на смъртта, даваше показания, макар за щастие и недостатъчни, за да се отгатне размахът на заговора, но достатъчно ясни по отношение на целите му. Ето защо полицията, както Мален беше казал на Гревен, предоставяше на заговорниците възможност да действуват, та като ги наблюдава, да обхване всички разклонения на заговора. Но правителството се видя принудено да избърза с вземане на решителни мерки, тъй като Жорж Кадудал, делови човек, който всичко решаваше самостоятелно, се беше скрил тогава в Париж с двайсет и пет шуани, готови да извършат покушение над Първия консул.

В замислите на Лоранс ненавистта се съчетаваше с любов. Да унищожи Бонапарт и възстанови Бурбоните не означаваше ли отново да се сдобие с Гондрьовил и да върне на братовчедите си състоянието им? Тези две чувства, от които едното се явява обратната страна на другото, са достатъчни, особено когато човек е на двайсет и три години, да пробудят и изострят всички умствени способности и всички жизнени сили. Ето защо в последните два месеца Лоранс се струваше на обитателите на Сен Син по-красива от когато и да било. Страните й бяха поруменели, надеждата придаваше понякога гордо изражение на челото й; но когато й четяха вечерния „Газет“, където се съобщаваше за реакционните действия на Първия консул, тя свеждаше очи, за да не прочетат в тях заканителната сигурност в предстоящото сгромолясване на този враг на Бурбоните.

Никой в замъка не се досещаше, че младата графиня се бе виждала с братовчедите си предишната нощ. Двамата сина на съпрузите Д’Отсер бяха прекарали нощта не къде да е, а в спалнята на графинята, под един покрив с родителите си; настанила да спят двамата съпрузи Д’Отсер, Лоранс се беше отправила между един и два часа след полунощ към уговореното място и срещайки там братовчедите си, ги бе отвела към горския гъсталак, където ги скрила в един изоставен заслон. Сигурна, че отново ще ги види, тя с нищо не показала радостта си, нищо в нея не издало тревогата на очакването; с други думи, тя бе съумяла да овладее чувствата си и когато се видя с тях, беше невъзмутимо спокойна. Красавицата Катрин, дъщеря на дойката й, и Готар, и двамата посветени в тайната, се държаха по примера на господарката си. Катрин беше деветнайсетгодишна. В тази възраст девойките, както и юношите във възрастта на Готар, са беззаветно предани и готови да сложат глава на дръвника, без да проронят дума. А Готар, вдъхнеше ли само парфюма от косите и дрехите на графинята, бе готов да изтърпи най-страшните изпитания, без да каже дума.