Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Човешка комедия
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Une ténébreuse affaire, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Иван Пешев
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2021-2022 г.)

Издание:

Автор: Оноре дьо Балзак

Заглавие: Избрани творби в десет тома

Преводач: Дора Попова

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Тип: повест

Националност: френска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

Излязла от печат: октомври 1984 г.

Главен редактор: Силвия Вагенщайн

Редактор: Симеон Хаджикосев

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Ясен Васев

Коректор: Петя Калевска; Стефка Прокопова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11177

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава
Маската е смъкната

След няколко минути Мишю се върна у дома си бледен и смръщен.

— Какво ти е? — изплашено запита Март.

— Нищо — отвърна той, забелязвайки Виолет, чието присъствие го порази като гръм.

Мишю взе стол, седна спокойно пред огнището и хвърли в огъня някакво листче, което извади от тенекиена тръбичка — такива тръбички дават на войниците, за да пазят в тях документите си. Забелязвайки това, Март въздъхна като човек, освободен от тежко бреме; затова пък Виолет бе силно озадачен. Управителят с неподражаемо хладнокръвие подпря карабината на огнището. Мариан и майката на Март предяха в светлината на лампата.

— Хайде, Франсоа — каза бащата, — време е да спиш.

Той грубо хвана сина си през кръста и го отведе навън.

— Слез в мазата — пошепна на ухото му, когато излязоха на стълбата, — вземи две бутилки маконско вино, отлей от тях третинката и ги долей с коняк, който е на полицата; после налей половин бутилка бяло вино и го смеси с ракия. Направи това внимателно и постави трите бутилки на празната бъчва при входа на мазата. Когато аз отворя прозореца, ти излез от мазата, оседлай моя кон и иди в Пото-де-Гьо. Чакай ме там.

— Това дете никога не си ляга навреме — каза управителят, когато се върна в кухнята, — иска като големите всичко да види, всичко да чуе, всичко да знае. Вие ще ми развалите хората, дядо Виолет!

— Боже Господи! — възкликна Виолет. — Какво ви развърза така езика? Та вие никога не сте приказвали толкова много…

— А вие си въобразявате, че мен могат да ме шпионират и аз да не забележа това? Лъжете се, дядо Виолет. Ако вие, вместо да угаждате на враговете ми, застанехте на моя страна, аз можех да направя за вас къде-къде повече от едно продължаване на арендата…

— Какво например? — наостри уши алчният селянин и широко отвори очи.

— Бих ви продал имота си евтино.

— Няма евтино, щом трябва да се плаща — наставнически каза Виолет.

— Искам да напусна този край и ще ви дам фермата в Мусо, постройките, посевите, добитъка — всичко за петдесет хиляди франка.

— Наистина ли?

— Съгласен ли сте?

— Дявол го взел, трябва да помисля.

— Да поприказваме… Но искам капаро.

— Стотинка нямам.

— Дайте дума.

— Друго?

— Кажете ми, кой ви изпрати тук?

— Просто се връщах оттам, дето бях отишъл, и рекох да ви кажа добър вечер.

— Връщал си се пешком? Ти какво, за глупак ли ме вземаш? Лъжеш, няма да получиш фермата ми!

— Е добре… Господин Гревен ме изпрати — това е всичко. „Иди — каза, — за Мишю, нужен ни е. Ако не го намериш — почакай го!“ Разбрах, че трябва да остана тази вечер тук.

— А парижките франтове още ли са в замъка?

— Виж, това не зная; но в салона имаше хора.

— Ще ти дам фермата си, ще поговорим сериозно. Жена, донеси вино, та да направим пазарлъка. Вземи най-хубавото, русийонското, от мазето на бившия маркиз. Да не сме деца! На празната бъчва при входа има две бутилки, не забравяй и бутилчицата с бялото…

— Добре — рече Виолет, който никога не се напиваше. — Да пием!

— Вие имате петдесет хиляди франка под дюшемето във вашата стая на мястото, дето е креватът. Ще ми ги дадете петнайсет дни след сключване на продажбата у Гревен…

Виолет с изумление спря поглед на Мишю и побледня.

— Аа, ти си намислил да шпионираш добрия якобинец, който има честта да председателствува арсийския клуб, и си въобразяваш, че няма да те разнищи? Та да не съм сляп, аз вече забелязах, че у теб плочите току-що са поставени, и реших, че не си ги вдигал, за да сееш там пшеница. Да пием!

Виолет беше толкова смаян, че пресуши голям стакан, без да обръща внимание на вкуса на виното; страхът сякаш бе поставил разкалено желязо в стомаха му, а присъщото му скъперничество не му позволяваше да се напие. Сега той би дал мило и драго да можеше да се озове у дома си и да скрие делвата с парите на друго място.

Трите жени се усмихваха.

— Е какво, съгласен ли си? — запита Мишю и отново напълни чашата на Виолет.

— Съгласен!

— Стопанин на фермата ми ще станеш ти, хитрецо!

След като половин час спориха оживено за предаване на имуществото, както спорят селяните, когато сключват сделки след множество уверения, изпразнени чаши, всевъзможни обещания, препирни, нескончаеми: „Разбираш ли? Ето, кръст правя! Честна дума! Вече казах — значи, твърдо! Да пукна, ако аз!… Виното в чашата ми отрова да стане, ако това не е самата истина!“ — Виолет най-после отпусна глава на масата не развеселен, а просто мъртвопиян; щом забеляза, че погледът на стареца помътня, Мишю побърза да отвори прозореца.

— Къде е този негодяй, Гоше? — запита жена си.

— Спи.

— Ти, Мариан — обърна се управителят към вярната си прислужничка, — стой до вратата му и го пази. Вие, майчице, останете долу, следете този шпионин, бъдете нащрек и не отваряйте вратата на никого, освен на Франсоа. Боря се на живот и смърт! — добави той глухо. — За всички вас под моя покрив аз не съм напущал дома си тази нощ; вие трябва да твърдите това даже на ешафода. Хайде — обърна се той към жена си, — да тръгваме; обуй чепиците си, слагай си забрадката — по-скоро! Без въпроси, идвам с теб.

За последния три четвърти час в движенията и в погледа му се появи някаква неудържима деспотична властност, почерпена от оня дълбок и неведом източник, откъдето черпят своята непостижима сила и великите пълководци, въодушевяващи армиите по бойните полета, и великите оратори, увличащи масите на събранията, но и великите престъпници в дръзките си замисли. Тогава някаква неудържима сила като че се излъчва от такъв човек и насища думите му, а движенията му буквално подчиняват на волята му волята на окръжаващите го. И трите жени чувствуваха, че е настъпил страшен, съдбоносен час; те не знаеха нищо определено, но го предчувствуваха по стихийната решимост на този човек; лицето му сияеше, чертите бяха изразителни, очите горяха като звезди; на челото бяха избили капки пот, гласът често потреперваше от нетърпение и гняв. И Март безмълвно се подчиняваше. Въоръжен до зъби, с карабината на рамо, Мишю се втурна по алеята, жена му го последва и те бързо стигнаха кръстовището, където Франсоа се беше скрил в храстите.

— Сече му умът на малкия — каза Мишю, като забеляза сина си.

Това бяха първите думи, които произнесе. Жена му и той бяха тичали дотук и съвсем не им беше до разговори.

— Върни се вкъщи, изкачи се на най-кичестото дърво, наблюдавай полето, парка — каза той на сина си. — Всички ние спим, не пускаме никого в къщата, едничка баба ти е будна, но тя ще отвори само на твоя глас. Запомни какво ти казвам — до най-малките подробности. Отнася се за живота на баща ти и на майка ти. Властта в никакъв случай не бива да научи, че не сме си били у дома.

Когато след тези думи, пошепнати на ухото му, малкият потъна в леса като змиорка в речна тиня, Мишю каза на жена си:

— Качвай се на коня! И моли Бога да бъде с нас! Улови се по-здраво за мен! Добичето може и да не издържи.

Мишю едва произнесе тези думи и ето че конят, получил два силни удара в хълбоците и притиснат в седалището от две могъщи колене, се понесе като хала; животното сякаш разбра своя господар; за някакъв си четвърт час гората остана зад тях. Избирайки през цялото време най-краткия път, Мишю стигна там, отгдето се виждаха осветените от луната кули на сенсинския замък. Той завърза коня за близкото дърво и побърза да се изкачи на хълма — оттук се откриваше изглед към цялата сенсинска долина.

Замъкът, който Март и Мишю гледаха няколко мига, прави приятно впечатление сред този пейзаж. Макар да не е забележителен ни с размерите, ни с архитектурата си, замъкът не е лишен от известна археологическа стойност. Старинното здание от XV век, кацнало на хълма и опасано с широк и дълбок ров, все още пълен с вода, е построено от камъни и хоросан, но дебелината на стените му достига седем стъпки. Простотата му красноречиво говори за суровия и войнствен живот във феодалните времена. Този наистина простичък замък се състои от две обширни червеникави кули, съединени чрез дълга редица жилищни помещения с прозорци, чиито каменни розетки напомнят грубо изсечени лозови клонки. В замъка се влиза по външна стълба, построена в средата на сградата и завършваща в петоъгълна кула с малка врата под островърха арка. Приземният етаж, вътрешно модернизиран по времето на Луи XIV, и първият етаж са увенчани с огромни покриви, в които са изрязани прозорци със скулптирани рамки. Пред замъка — широка морава, на която неотдавна са били отсечени дърветата. От всяка страна на моста, водещ към замъка, се виждат две къщици, в които живеят градинарите; къщите са отделени една от друга чрез тънка и проста, по всичко изглежда, новопостроена ограда. Вдясно и вляво от моравката, разделена на две от павиран път, се намират конюшните, хамбарите, плевните, варникът, хлебарницата, курниците, стаите за слугите; всички помещения са построени, както се вижда, върху остатъците от две крила, които някога са съставлявали едно цяло с днешния замък.

Някога замъкът навярно е бил квадратен и с укрепления в четирите ъгли; охранявала го е огромна кула със засводен коридор, в подножието на който на мястото на сегашните решетки е имало подвижен мост. Двете големи кули, конусообразните покриви на които се бяха запазили, и камбанарийката на средната кула придаваха на замъка своеобразен вид. Някаква стара църква извисяваше островърхата си камбанария недалеч от замъка и напълно хармонираше с него. Лунната светлина огряваше всички негови покриви и кули.

Мишю погледна господарския дом с изражение, което съвсем обърка жена му: неговото лице бе вече по-спокойно и излъчваше надежда и някаква гордост. Той огледа с втренчен поглед хоризонта, ослуша се: беше около девет часът, лунната светлина заливаше края на гората, а хълмът бе осветен особено ярко. Това естествено се стори на Мишю опасно и той заслиза надолу, уплашен, че може да го видят. Но ни един подозрителен шум не нарушаваше мълчанието на чудната долина, граничеща от тази страна с Нодемската гора.

Трепереща, изтощена от умора, Март с нетърпение очакваше, че след такова необичайно галопиране най-после ще настъпи някаква развръзка. На какво трябваше да служи тя? На добро дело или на престъпление? В този миг Мишю се наведе над ухото на жена си.

— Иди при графиня Дьо Сен Син, кажи, че трябва да разговаряш с нея; когато излезе, отведи я настрана. Щом се увериш, че никой не може да ви подслушва, кажи й: „Госпожице, животът на вашите двама братовчеди е в опасност. Човекът, който ще ви обясни как и защо, ви очаква.“ Ако тя се уплаши, ако не ти повярва, кажи: „Те участвуват в заговора против Първия консул, а заговорът е разкрит.“ Не казвай коя си, на нас не вярват.

Март погледна мъжа си и запита:

— Значи, ти си на тяхна страна?

— Е и какво? — отвърна Мишю и смръщи вежди, смятайки, че го упрекват.

— Ти не ме разбираш — извика Март, хвърли се пред него на колене, улови широката му ръка, целуна я и я обля в сълзи.

— Бягай, после ще плачеш — каза той и силно я притисна към себе си.

Когато стъпките на Март затихнаха напълно, в очите на този железен човек се появиха сълзи. Беше се съмнявал в Март заради убежденията на баща й; и всякога беше крил от нея своите тайни, но сега благородният характер на жена му внезапно се бе разкрил пред него, така както величието на неговия характер току-що бе засияло пред нея.

От чувството на дълбоко унижение, което извиква падението на човека, чието име носим, Март премина към възторга, внушаван от неговата слава; и този преход се бе извършил така внезапно, че тя едва не загуби съзнание. Измъчвана от силна тревога, Март, както сама после му призна, беше вървяла от техния дом до замъка буквално като по тръни, но сега й се струваше, че изведнъж се бе възнесла на небето сред ангели. А той пък всякога си мислеше, че не й е драг: тъгата и затвореността й вземаше за отсъствие на любов, рядко оставаше вкъщи, за да бъде тя сама със себе си, и всичката си нежност прехвърли върху сина си; и сега изведнъж разбра какво означаваха сълзите на тази жена: тя проклинаше ролята, която хубостта й и бащината воля я бяха принудили да играе. И ето, в разгара на опасността щастието беше блеснало пред тях като мълния с най-ярък пламък. И то наистина проблесна като мълния. Всеки от тях мислеше за десетте години на взаимно неразбиране и всеки упрекваше единствено себе си. Мишю стоеше неподвижно, опирайки се на карабината и положил глава на ръката си в дълбок размисъл. Подобни минути изкупват цялата горест дори на най-печалното минало.

В главата на Март се въртяха хиляди мисли, сходни с мислите, които вълнуваха нейния мъж, и сърцето й се свиваше от съзнанието за опасността, надвиснала над Симьозови, тъй като разбра всичко, даже кои бяха тези двама парижани; едно само тя не можеше да си обясни: защо мъжът й се бе снабдил с тази карабина? Тя се хвърли напред като кошута и скоро излезе на пътя, водещ към замъка; внезапно дочу зад себе си мъжки стъпки и извика, но широката длан на Мишю тозчас й затвори устата.

— От хълма забелязах в далечината да проблясват сребърните галони на шапките. Влез през отвора при рова между конюшнята и Моминската кула; кучетата няма да залаят по теб. Проври се в градината, повикай младата графиня от прозореца, кажи й да нареди да оседлаят коня й и да го изведе през рова. Аз ще бъда там; но най-напред ще разбера какво са замислили парижаните и ще подиря начин да се изплъзнем от тях.

Опасността растеше с бързината на лавина, тя трябваше да бъде предотвратена на всяка цена и това окриляше Март.