Кери Дрюъри
Килия номер 7 (82)

Марта

Чува се звън. Светлините угасват.

Не изпитвам болка.

Толкова бързо ли умрях?

Не почувствах нищо. Не виждам нищо. Тъна в пълна тъмнина.

Просто седя, не знам какво става. Сякаш долавям звуците на движещи се хора. Чувам приглушени гласове. И стъпки. Примигвам, оглеждам се, нищо не се променя.

Това ли е? Мъртва ли съм?

Това ли е животът в отвъдното, в който се съмнявах?

Опитвам се да раздвижа ръце, очаквайки все още да са заключени, но те се измъкват от оковите без никакво усилие. Глезените ми също.

Може би съм призрак.

Вдигам ръка и докосвам лице.

Струва ми се, че от устата ми излиза дъх. Мисля… мисля… че гърдите ми се повдигат и спускат.

Отварям уста.

— Айзък?

Гласът ми е прегракнал. Гърлото ми е сухо… но го усещам. А щом усещам, значи…

Или си въобразявам?

Протягам ръце напред, внимателно се изправям на крака и поемам напред. Краката ми все още са вързани.

— Айзък? — повтарям и чувам собствения си глас.

— Марта?

Той протяга ръце и ме взема в прегръдките си.

— Марта, Марта, о, боже мой, Марта, жива си.

Той ме стисва силно, а аз се вкопчвам в прегръдката. Лицето му се долепя до моето и усещам влагата от сълзите му. Телата ни се тресат, а аз прокарвам ръце по тялото му, за да се уверя, че действително е той.

— Обичам те — казвам му. — Обичам те, обичам те и съжалявам.

— Жива си! — повтаря той.

Усмихвам се, защото… да, жива съм. Наистина.

Свличаме се на пода заедно, вкопчени един в друг в мрака.

— Какво стана? Защо спря? — питам.

— Явно е дело на Макс — отвръща той и бърше сълзите ми с пръсти.

— Макс?

— Синът на Ив… Няма значение… спасена си… в безопасност си…

— Какво ще стане сега? Трябва ли да бягаме? Трябва да бягаме, да се махаме оттук. Да намерим безопасно място. Хайде, да тръгваме. Бързо.

Светлина от фенери. Лицата подскачат около мен като духове.

— Не мисля, че е възможно — казва той.

— Пуснете аварийното осветление! — прогърмява глас.

Някъде проскърцва врата. Още тежки стъпки и мърдащи тела.

— Можем да опитаме — прошепвам. — Хайде!

Опитвам се да стана, но внезапно пръстите му ме пускат и той отдръпва ръце от мен.

Приглушените гласове започват да викат, а стъпките се чуват по-силно и от по-близо.

— Айзък? — казвам аз и го търся с ръце. — Айзък? — повтарям, но вече не мога да го намеря.

Заставам на четири крака и започвам да търся опипом.

— Айзък! — крещя.

По пръстите ми стъпват крака, в мен се блъскат тела.

Не мога да го намеря.

— Айзък, моля те, къде си? — крещя пак.

Примигва зелена светлина. Вдигам очи и оглеждам странните, полуосветени от нея сенки. Сякаш сънувам… не, по-скоро е кошмар. А може би пък съм мъртва и това е някакъв номер в ада.

Зелената светлина мига. Светва, гасне, светва, гасне, светва, гасне, толкова бързо, като специален ефект от някой филм или някакъв психологически трик, който да те обърка или да те накара да повърнеш.

Но въпреки всичко успявам да го видя.

Той рита с крака — влачат го назад, а той извива тяло в ръцете, които го стискат, изкривил уста от болка или яд.

Влачат го към вратата на килията!

Изправям се и се втурвам към тях.

— Айзък! — пищя.

Срещам погледа му за едно премигване на зелената светлина, но се спъвам, подхлъзвам се и го губя. Изправям се на крака и се затичвам към него, виждам как рита срещу пазачите на насечената светлина. Появява се още един пазач, вече са трима и се опитват да го озаптят. Един слага ръка на устата му, гърлото му е стегнато под нечий лакът, краката му са във въздуха — стичат се все повече пазачи.

— Не! — крещя аз.

Вратата на килията зад него обаче се отваря. Нахлува бяла светлина и аз вдигам ръка пред очите си, почти заслепена от нея.

За секунда надниквам между пръстите си и виждам тъмния му силует да се скрива в светлината на килиите зад прага. Силуетите на пазачите са неизброими. Безсилен е.

Затичвам се към вратата.

Може би ще успея да я запреча с крак, може да успея да ги спра, да ги накарам да се замислят, да го пуснат. Тя обаче се затръшва, преди да я достигна. Масивна. Тъмна. Неподвижна. Надеждата на бялата светлина угасва.

Вероятно съм на не повече от половин метър от него, но сякаш сме в различни вселени.

Разтърсвам се от неудържими хлипове — без да се срамувам, да се въздържам или да се тревожа редно ли е. Не ме интересува нито кой ще ме види, нито каква ще е шибаната му реакция. Искам да разбия вратата и да смеля от бой пазачите, задето ми го отнеха. Искам да се разкрещя на лайнарите, които приеха тази система. Да ги накарам да изпитат болката от загубата, безнадеждността на това да видиш как някой умира, някой, за когото знаеш, че е невинен. Искам да изпитат всичко, на което бях подложена аз — мъката, омразата, тревогата, самотата, объркването, страха и безкрайното проклето, шибано, гнусно отчаяние.

Крещя срещу вратата.

Блъскам с ръце по нея.

Викам и крещя.

Ритам я.

Удрям я, разтърсвам дръжката и се опитвам да я откача от пантите.

— Върнете ми го! — пищя. — Върнете го!

Правя всичко възможно, за да мина през прага, но накрая се отпускам изтощена на пода.

„Безполезна овца — казвам си. — Егоистична, безполезна овца.“

— Допускате грешка! — опитвам да извикам, но гърлото и устата ми са пресъхнали.

Той обаче е виновен, нали? Каза го сам, а аз го потвърдих. Вече сигурно го подготвят за Килия 1, както постъпват с всеки затворник, а след седмица той ще се озове тук, седнал в този стол в очакване на брояча и на електрическия удар. Кой ще гласува, че е невинен, когато не се допускат „смекчаващи вината обстоятелства“, нито пък компромиси?

Как ще продължи борбата си сега?

„Ти трябва да я продължиш — чувам глас в ума си. — С всичко, с което разполагаш, по всички възможни начини. Сега той е вътре на твое място. Ти трябва да се бориш!“

Нечия ръка ме докосва по рамото. Обръщам се — Ив клечи до мен. Кимвам й. До нея е съдия Сайсеро — казва на пазачите да ме оставят на мира.

Зелената мигаща светлина забавя ритъма си и угасва, заместена от бяла, точно каквато беше преди това.

Зад нас екранът отново се включва, огромното око примигва срещу нас и избледнява.