Кери Дрюъри
Килия номер 7 (27)

Марта

Мама щеше да те хареса. Истинската ми майка, не онова откачено видение от снощи. Госпожа Б. те хареса. След като преглътна шока от това кой си.

— Какво търсиш с човек Пейдж, по дяволи? Те лоши — каза.

Езикът й беше по-рехав и от въздух — беше го научила от баща си, усвоил английския от докери и рибари.

— Преструват се добри, като с изрисувани лица, но лоши хора. Ти знаеш, проклятие.

— Той е друг — обявих аз. — И без това е осиновен, не е истински Пейдж.

— Ах… няма разлики… Раждал се гол и в тяло, и в ум — каза тя. — Положение, възпитание, знаеш — ябълката и дървото.

— Искаш да кажеш крушата — засмях се аз. — Крушата не пада по-далеч от дървото.

А след две седмици те покани на вечеря.

— На тази проклета ябълка й поникнали крака и избягала от дървото — каза, след като ти си тръгна.

Засмях се.

— Круша, Госпожо Б.

Не след дълго я заварих седнала на пода посред хола, заобиколена от стари вестници. Потупа този най-близо до себе си.

— Много време трябвало, за да го намеря — каза. — Но сега си спомнила.

Приклекнах до нея и взех вестника със снимката на усмихнат тъмнокос мъж.

— Боже, изглежда точно като…

— Защото това бащата на Айзък — каза тя. — Умрял, когато момче било още бебе. Рак.

Мъжът имаше завладяващ, дълбок поглед.

— Красавец, а? — каза тя и ме мушна с лакът. — Като Айзък.

Лицето ми мигом пламна.

— Аз… не… не знам — запелтечих.

Смехът на Госпожа Б. екна в стаята и стените направо завибрираха от него.

— Никога не било ти да не знаеш какво да кажеш! — рече тя. — Да, хубавец е, нали? — Тя ме тупна с огромните си ръчища по гърба, а големите й очи блеснаха. — Внимавай, момиче, от момчета като него гащите направо падат.

Наведох глава с пламнали бузи.

— Госпожо Б.! Не знам за какво говорите!

— Мисля, че знаеш.

Тя кимна и ме измери през очилата с присвити очи.

— Гледай да си държиш ръката върху петачето!

— Какво? — разкисках се аз. — Петачето? Какво е това?

— Касичката, най-милото ти, пишонката, гърнето с меда. Чувам всякакви имена за него. Знаеш какво казвам. Няма майка да ти обясни, затова аз обяснявам. Пазя те.

Бузите ми горяха в червено.

— Госпожо Б., наистина няма нужда да се тревожите, мога да се погрижа за моето… моето… петаче…

Тя отново ме мушна с лакът.

— Смешна, когато се стесняваш — каза, после преметна ръка през рамото ми, прегърна ме здраво и изкара въздуха от дробовете си с гръмовен, искрен смях.

Разсмях се заедно с нея.

Приятно е да почувствам усмивката в гърдите си. Тези спомени за теб са хубави. Тук спомените са единственият начин да минава времето. Както и мечтите и надеждите за един по-справедлив свят. По-хубав свят, за който да се бориш, когато мен ме няма…

Няколко дни след това те посрещнах на спирката на железницата на подлеза. Беше закъснял с цял час, носеше друго яке, по-голямо, с широка качулка, която беше нахлупил на главата си.

— Звънях ти — казах. — Какво има?

— Мисля, че е направил нещо на телефона ми — отвърна ти. — Винаги знае къде съм. Струва ми се, че подозира нещо. Непрекъснато подхвърля майтапи за гаджета. Говори как трябвало да доведа вкъщи някое хубаво момиче от Авенютата.

— Моля?

Ти поклати глава.

— Забравй, няма значение. Но…

Хвана ме за ръка и ме издърпа в сенките.

— Има и нещо друго. Къде да идем, за да поговорим? — прошепна. — Не в апартамента ти, там може да ни открият. Някъде на безопасно място. Открих някои неща.

Щом разкопча якето си, различих на оранжевата светлина на уличните лампи натъпканите под плата, навити на руло документи и листа хартия.

— Преснимах ги.

Вторачих се в тях.

— Сещам се за един човек — казах. — Можем да му се доверим.

Няма да забравя лицето ти, когато Гус отвори вратата на апартамента си.

— Мръсотията не е повод за недоверие — прошепнах, щом прекрачихме прага.

Заразглеждахме документите, които беше взел от кабинета на баща си, сред разхвърляните дрехи, опаковки от чипс, празни кутийки от напитки и мръсни чинии. Написани на ръка писма, сметки на различни имена, банкови извлечения в различни държави.

— Не разбирам какво е всичко това — подметнах.

— Нито пък аз — гласеше отговорът ти.

И внезапно се натъкнахме на списък — имена на полицаи, високопоставени чиновници, журналисти, телевизионни звезди, директори на международни компании… до името на всеки стояха големи числа, някои с подробности за престъпления и провинения, които никой не би искал да се разчуят.

— Всички са били в хватката му? Можел е да направи каквото си поиска, а после да размаха това пред очите им и всичко да се размине? — рекох.

— Така изглежда.

Взех списъка в ръка и прегледах имената.

— Невероятно — отбелязах. — Това е много дебело. Как може никой да не е понесъл вината за подобни престъпления? Та това са… убийства и изнасилвания, и… Боже…

— Все някой я е понесъл — отвърна ти.

— Да, може би, но този някой е бил невинен!

— Онова, което не разбирам — рече ми, — е как го е организирал. Как го е измислил. Той е прям човек. А това тук е коварно и подло. Той не е толкова хитър.

— Мислиш, че някой друг е…?

— Не знам. Наистина нямам представа.

Нито аз, нито ти се осмеляваме да изречем на глас имената на престъпленията, но изчитаме списъка наум. Нямах сили да изругая или да извикам. Не можех дори да се разплача от срам, че съм част от общество, в което това е възможно.

— Вече не става дума за мен и за теб, нито само за това можем ли да се виждаме, или не — рекох. — Това засяга всички. Майка ми, твоята майка, Оли, Госпожа Б., Гус, всички жертви, които така и не са получили справедливо възмездие, хората със смъртни присъди без защита… всички.

— Всички знаят, че системата е корумпирана, просто никой не го казва. Не смеят. Хората обаче не знаят, че положението е толкова зле — махнах с ръка към документите пред нас. — Мислиш ли, че… — мислите жужаха в главата ми. — … мислиш ли, че бихме могли да използваме това по някакъв начин?

— И какво да направим с него? — рече ти.

— Можем да го скрием тук, заедно с писмото, което намерих, и да накараме някого да ни изслуша. А после да му покажем всичко.

— На кого? Знаеш какво ще се случи — на когото и да го споменем, дори да е човек, който може да направи нещо, например някой журналист или полицай — или документите, или ние ще изчезнем по един или друг начин. При положение че изобщо ни изслушат.

— Надали биха изслушали едно сираче от Блоковете — казах, — но биха чули сина на Джаксън Пейдж.

— Но…

— Представи си само — успеем ли да изобличим него, ще изобличим и всички, свързани с него. Помисли колко хора може да спаси това, а ако успеем да докажем корупцията, може би ще доведем и до промени в правосъдната система, ще върнем справедливостта в нея. За Оли, за майка ми и за твоята е твърде късно, но за други… Нали това искаше.

Когато се прибрах у дома същата вечер, някой беше разбил апартамента ми и беше разхвърлял всичко. Изпразнени шкафове, изтърбушени дивани и столове, катурнати гардероби, изтръгнати от рамките снимки с натрошени стъкла.

Спомняш ли си? Помниш ли, че онемя, щом ти казах за заплахата, изписана на стената в хола ни? В този момент ли взе решението? При мисълта, че така нареченият ти баща беше заплашил да ме убие, ако те видя отново?

А тогава дори не знаеха за документите. За това ли мислеше в нощта, когато бе застрелян Джаксън Пейдж? Защото аз определено мислех точно за него.

— Готова съм да се принеса в жертва — рекох ти онази вечер с пистолета в ръка над тялото на Джаксън. — Но ти трябва да се бориш.

Синьото на полицейските светлини просветваше по лицето ти и в очите ти. Боже, колко те обичах, още те обичам.

— Не — отвърна ти.

Искаше ми се да ти кажа, че можем да избягаме и да останем заедно завинаги, но щеше да бъде егоизъм. Пред нас стоеше възможност за промяна, за истинска справедливост, за изваждане на истината наяве. Не можех да обърна гръб на това.

— Налага се — казах. — Ти си човекът с влиянието и с парите. Хората ще те чуят. Можеш да го направиш. А аз — не. Но мога да направя това.

Ако сега затворя очи, тук, в килията, ще си спомня усещането от последната му целувка на устните си, а ако напъна достатъчно въображението си, ще усетя аромата му, както и присъствието му до себе си. И ще чуя последните думи, които ще чуя от него някога — как произнася: „Обичам те“.

— Бягай! — извиках му онази нощ и проследих как сянката му се стопява в нощта със съзнанието, че го виждам за последен път в живота си.