Кери Дрюъри
Килия номер 7 (17)

Терапия

Пазачът въвежда Марта в кабинета за терапия. Днес ръцете й са вързани зад гърба.

— Какво става? — пита Ив.

Марта вдига глава и я поглежда. Окото й е посинено, а лицето — подуто.

— Какво се е случило? — настоява Ив.

— Блъсна се във вратата, сериозно — отвръща пазачът. — Наложи се да я преместим в новата килия по-рано, беше сънена и така… блъсна се във вратата.

— Защо тогава сте закопчали ръцете й зад гърба? Не е опасна.

— Убила е човек — отговаря той.

— Просто й свалете белезниците и се махнете!

Той впива очи в нея за миг.

— И отсега нататък се постарайте да ми я водите без тях. Ненужни са.

— Както кажете.

Тонът му е подигравателен и той демонстративно търси точния ключ, с който да свали веригите.

— Благодаря — казва Ив, щом приключва.

— Надявам се да се чувствате в безопасност — промърморва той.

Излиза и вратата се хлопва зад гърба му.

Ив минава от другата страна на масата и двете с Марта сядат.

— Какво стана? — пита Ив. — И защо косата ти е мокра? — оглежда я отгоре до долу. — И гащеризонът? Защо?

Марта не отговаря.

Ив я наблюдава.

— Снощи валя, нали? Разбира се.

Тя сваля сакото си от облегалката на стола и го намята върху раменете на Марта.

— Ще се погрижа да ти дадат сух гащеризон — казва. — Повечето хора използват дюшека… ако… течът… Трябваше да те предупредя, но непрекъснато променят всичко… понякога не правят нищо… друг път има нововъведения.

— Няма значение.

— Опитах да ги убедя, но отричат или цитират договора, който си подписала при влизането си.

— Казах, че няма значение — повтаря Марта.

Премества се назад в стола, опира пети на ръба на седалката и прегръща колене пред гърдите си.

— Врабецът се е върнал — продължава и кимва към прозореца и дървото зад него.

Ив се обръща и поглежда.

— Всичко е наред със света, щом врабецът е на дървото си, а? — подхвърля Марта.

— Де да беше вярно — отговаря Ив. — Тогава световният мир щеше да бъде лесна работа, а аз щях да знам истината за случилото се между вас с Джаксън Пейдж.

Марта се усмихва.

— Да ви го напиша ли? Застрелях го.

Ив слага писмото на масата. Усмивката на Марта се стопява и тя се втренчва в него. Протяга пръсти и ги прокарва по ръбовете и по името си.

— Прочетохте ли го? — прошепва.

— Не.

Марта взема плика и го вдига пред лицето си, затваря очи и вдишва дълбоко.

— Как го получихте? — продължава да шепне.

— Донесоха ми го на ръка.

Марта я стрелва с очи.

— Кой…

— Кой според теб?

Марта се взира в очите й. Лицето й не трепва, изражението й е застинало.

— Не знам — казва.

— Мисля, че знаеш.

Ив се навежда към чантата си, вади вестника отвътре и го слага на масата.

Марта се взира в снимката си на първата страница.

— Кой я е направил? — пита.

— Кадърът е от полицейската камера.

— Казах ви, че аз го извърших.

— Кадърът се появява навсякъде. Излъчиха записа по „Смъртта е справедливост“, даваха го по новините. Обсъждаха го дори по радиото. „Категорично доказва вината й“, казаха.

— Виждате ли?

— Аз обаче не мисля така. Не дърпаш спусъка. Не си насочила оръжието към него.

— Да, но го застрелях. Пуснах пистолета при пристигането на полицията. Наредиха ми да го направя. Не исках да ме застрелят.

— Защо? За да прекараш седем дни тук и да умреш по друг начин?

— Не…

Ив потупва снимката.

— Виж тук — казва. — Гледай. Забелязваш ли? Около огъня са бездомниците. Вероятно знаят какво се е случило, но по някакво чудо от тях няма и помен. Вчера, когато отидох при Госпожа Б., паркирах там, после, след като видях снимката, пак минах оттам. Изглежда, след деня на убийството всички до един са намерили друго място и имат достатъчно пари за нови, топли дрехи и гореща супа. — Тя повдига рамене. — Но виж тук — по­тропва с пръст на тъмния край на снимката. — Забелязваш ли този силует?

Марта заковава очи в нея.

— Всъщност няма нужда да поглеждаш, защото според мен знаеш. Това не е бездомник. Твърде добре облечен е.

— Откъде сте сигурна? — прекъсва я Марта. — Размазано е. Сигурно е просто петно мастило от печатницата.

Ив вдига очи към нея.

— Да, права си, не съм сигурна. Затова щом приключим тук, мисля да ида при специалист, за да избистри снимката…

— Губите си времето.

— … защото мисля, че този човек тук — тя пак мушва снимката с пръст, — е същият, който дойде до вкъщи снощи, за да ми даде този плик. Току-виж той успее да ми обясни защо искаш да се простиш с живота си за нещо, което не си извършила.

Марта не помръдва, не казва нищо.

— Дали пък обяснението не е свързано с думите на Госпожа Б., че някой трябва да се изправи срещу множеството…

— Майната му на множеството, не ми пука за тях.

— Мисля, че лъжеш.

— Мислете каквото си искате, не ме интересува.

— Не разбирам защо ти е било да го застрелваш.

Марта се навежда напред през бюрото.

— Няма нужда да разбирате, но и това ще стане… всички ще разберат.

— Кога? Когато кажеш предсмъртните си думи? Нали знаеш, че е имало случаи, в които си променят мнението и не позволяват на обвиняемия да каже нещо накрая. Тогава ще разбере ли някой нещо изобщо?

— Нищо не схващате.

— Тогава ми обясни.

Марта повдига рамене и скръства ръце на гърдите си.

— Не — казва просто.

В кабинета се възцарява мълчание, нарушавано единствено от тиктакането, с което часовникът изпраща секундите и минутите. Жената и момичето избягват да се поглеждат. Марта диша неравномерно: дълги, бавни вдишвания, следвани от кратки серии на пресекулки. Гледа през прозореца, следи неовладяното мятане на червено-оранжевите листа на вятъра.

Накрая взема плика, разпечатва го и вади отвътре лист хартия. Задържа го над скута си и зачита, като започва да мига все по-често, докато очите й пълзят надолу по листа.

Щом приключва, подсмърча, избърсва лице с ръцете си, сгъва листа и го прибира обратно в плика.

— Понякога — прошепва сетне, — когато не правиш нищо, всъщност правиш нещо много голямо. Ти си зъбно колело в машината и се въртиш, защото всички други колела също го правят и е твърде трудно да се противопоставиш на движението.

Тя поглежда Ив.

— Обаче идва един момент, в който трябва да вземеш решение — или да продължиш да се въртиш и машината да става все по-огромна и по-могъща пред очите ти, унищожавайки пречките по пътя си, или да направиш единственото логично нещо — да предприемеш едно малко движение в друга посока с надеждата това да доведе до засечка или да привлече вниманието на хората. Не исках да се случва по този начин — истината би трябвало да бъде проста, нали? Хората трябва да знаят — но Пейдж, той… — Тя замълчава, поглежда писмото, после вдига очи към Ив. — Какво знаете за него?

Ив повдига рамене.

— Милионер, звезда от риалити предаванията, посланик на благотворителността, красива съпруга — бивш модел, син тийнейджър. Любимец на жълтата преса. И на обществото.

— Вашето общество, може би. Попитайте за него хората, които живеят около Блоковете. Потърсете Гус Еванс — може да му се доверите, винаги се е грижил за мен — и го питайте какво мисли той.

— Срещнах го вчера, когато занесох бележката ти.

— Аха, ами, върнете се там и го попитайте. Или открийте къде са в момента старите бездомници и ги разпитайте за нощта, в която беше убита майка ми. Питайте ги от кого са получили парите, за да изчезнат онзи път. Питайте ги кога престанаха да работят камерите в подлеза.

— Гус спомена това-онова… какво се опитваш да загатнеш?

— Не загатвам, казвам го. Джаксън Пейдж не беше човекът, за когото го смяташе обществото — вашето общество.

— „Вашето общество“? Какво искаш да кажеш?

Марта се изсмива.

— Хората като вас, с пари, от Ситито и Авенютата, които забелязват лъскавата фасада, но не и пукнатините под нея, защото така им е по-лесно.

— Аз виждам пукнатините.

— Ако ги виждате, значи сте още по-зле и от онези, които не ги виждат.

— Защо?

— Защото не правите нищо по въпроса.

— Правя това тук!

Марта отново се изсмива.

— Да, чудесно. Слизате от шибаната си кула от слонова кост, за да поговорите с нас, отрепките, за да ви стане по-хубаво. А, да, да не забравяме и посаденото от вас дърво.

— Не ми става по-хубаво.

— Не, надали. — Марта я поглежда косо. — За какво го правите? В памет на мъжа си? Защото си мислите, че му дължите нещо, понеже сте станали свидетелка как той е убил човек и е свършил тук?

— Онзи беше… биеше го… Джим щеше да умре…

— Това ли казахте на полицията, когато пристигнаха? Че сте стояли отстрани, без да предприемете нещо? — изсумтява Марта насреща й.

Ив се втренчва в нея, неспособна да проговори.

— Няма нужда да ми обяснявате, но именно затова не можете да го забравите, нали? Именно затова сте посадили това дърво. Затова сте се хванали на тази работа. И затова няма да излезете в „Смъртта е справедливост“ — заради гузната си съвест. Той се е простил с живота си, а вие сте спасили своя.

Очите на Ив се пълнят със сълзи.

— Явно си чела вестниците и си гледала новинарските репортажи.

— Хората на мястото, на което живея, знаят какво се случва — не от жълтата преса и разни такива, а като гледат и слушат — питайте някого. Ние — аз и вие, — си приличаме повече, отколкото подозирате.

— Не искам да говоря за това — казва Ив.

— Нито пък аз.

Двете отново се умълчават, пак отбягват да се поглеждат.

Часовникът тиктака.

Порив на вятъра връхлита дървото и шепа листа политат към земята.

Марта поглежда към Ив, извръща очи и прошепва:

— Явно ви е обичал много, за да направи такова нещо. Трябва да му е било ясно, че ще го екзекутират.

Ив си поема дъх с мъка.

— Той явно те обича много — промълвява.

— Кой? — пита Марта с шепот.

Ив кимва към плика.

— Младежът, който дойде до вкъщи снощи. Онзи, на когото написа бележката.

Марта извива ъгълчетата на устните си в едва доловима усмивка.

— Как е научил къде живея? — пита Ив.

— Не знам — отговаря Марта.

— Да се тревожа ли?

— Не, изобщо.

Ив отново бръква в чантата си.

— Съседката ти е много мила жена — казва тя. — И е много разтревожена за теб.

Марта повдига рамене.

— Праща ти това.

Ив слага пакета бисквити на масата.

— Мислех, че не… може ли… разрешено ли е това?

— Не — казва Ив и разкъсва опаковката, — но кой ще разбере, докато си тук с мен?