Кери Дрюъри
Килия номер 7 (37)

Марта

Марта седи на бял въртящ се стол в малка бяла стая. Единственото нещо в помещението е компютърният екран пред нея.

— Здравей, Марта — произнася бавен, металически глас иззад екрана.

Марта не отговаря.

— Как си днес?

Всяка сричка е в стакато, като в някои думи интонацията подскача в имитация на човешки говор.

Марта се върти на стола, наляво и надясно, наляво и надясно.

— Бихме искали да поговорим с теб.

Тя завърта стола по-силно и го спира с гръб към екрана.

— Имаш късмета да си първият потребител на новата ни компютризирана услуга за терапия — виртуалния съветник.

Марта се почесва по главата.

— Зрителите вкъщи биха желали да се обърнеш. Искат да видят лицето ти.

Тя не помръдва.

— За да се облагодетелстваш пълноценно от виртуалния съветник, е наложително да се обърнеш.

Дочува се жужене и столът се завърта от само себе си. Марта се противи, отблъсква се от земята с босите си крака, но столът продължава да се върти, докато тя не се озовава с лице към екрана, тогава спира и се заключва.

Марта се размърдва в него, вдига крака горе и се обръща, така че екранът гледа единствено в гърба й.

— Наложително е да се обърнеш.

— Майната ти.

Светлините угасват и стаята потъва в мрак. Някъде с проскърцване се отваря врата.

— Ей! — вика Марта.

Тъмнината се изпълва с приглушени стъпки, дрънкане на ключове, шумолене на тела, няколко тупвания и сподавен вик.

Тишина.

Светлините отново се запалват.

Марта е вързана за стола с лице към екрана. Лицето й е зачервено.

— Благодаря ти за съдействието — казва гласът. — Бихме искали да знаем как се чувстваш днес.

Марта не отговаря.

— Остават тридесет и четири часа и петнадесет минути до евентуалната ти екзекуция. Поправка: тридесет и четири часа и четиринадесет минути. Как се чувстваш?

— Искам да говоря с Ив. Тя е служебният ми терапевт — казва Марта.

— Постът „служебен терапевт“ вече не съществува. Госпожица Ив Стантън вече не е твой терапевт. Ние, ВС, виртуалният съветник, ще отговаряме за всички твои нужди. Вместо с нея можеш да говориш с нас.

— Не искам да говоря с вас.

— Благодарение на неограничената ни база данни от виртуални ситуации ще ти помогнем да се справиш с емоциите си, а оттам — и да споделиш проблемите, чувствата и тайните си. Би ли споделила някоя тайна с нас сега?

— Не — отвръща Марта.

— Съжаляваме да го чуем. Долавяме стрес в гласа ти.

— Стрес? Учудвате ли се? Знаете как е — внезапно млъква.

— Би ли споделила чувствата си?

— Не — повтаря тя.

— Бихме искали да споделиш чувствата си. Или пък някой проблем, който искаш да обсъдим?

— Всъщност да, да, сещам се за един проблем. Бихте ли го разрешили?

— Можем да изслушваме и да съчувстваме. Можем да предложим начини, по които ти да се справиш с твоя проблем.

— Добре. Проблемът ми е, че сте пълни задници.

— Съжаляваме да го чуем. Въпреки че усещаме, че проблемът ти се корени в субективната гледна точка…

— Субективната гледна точка и проклетите мъчения.

— … така че бихме предложили да разгледаш проблема обективно. Това може да облекчи болката ти.

— Не бях довършила.

— Моля, продължи.

— Имам много проблеми. Да ги обсъдим ли всички?

— Нашата роля е да ти помагаме, когато се нуждаеш. Ако обсъждането на всички твои проблеми би било от полза за теб, то ние бихме обсъдили всички.

— Благодаря. Първият ми проблем — като изключим цялата… гняс… която се случва в килиите, е, че нямам бисквити, а от това ми става тъжно. Бисквитите ми липсват.

— Съжаляваме да чуем, че се чувстваш тъжна и че бисквитите ти липсват. Институцията за осъдени на смърт затворници, в която се намираш, подсигурява хранене три пъти дневно, но в никое от тях не фигурират бисквити. Прегледът на базата данни сочи, че в близко бъдеще не са налице планове за включването на бисквити в менюто, а анализът на статистиката, свързана с предстоящата ти смърт, разкрива, че е малко вероятно да бъдеш освободена. Ето защо бихме препоръчали в бъдеще да избягваш извършването на престъпления, вследствие на които биваш хвърлена в затвора. Надяваме се това да е разрешило проблема ти.

Тя кимва.

— Ясно. Вторият ми проблем е, че бих искала отново да видя дърво, преди да умра. Приятно е човек да види нещо зелено.

— Съжаляваме, че настоящият режим не включва използването на дървета, но ако държиш да видиш нещо зелено, с удоволствие можем да те уведомим, че в менюто за вечеря има грах.

— Прелест — казва Марта. — Благодаря.

— Имаш ли трети проблем?

— Имам. Кажи ми, компютре, това излъчва ли се по телевизията?

— Да.

— На живо ли? Колко хора го гледат?

— На живо. След анализ на текущата статистика оценяваме размера на гледащата популация в момента на около… двадесет и един милиона.

— Уха, доста!

— Изчислено е, че екзекуцията ти ще привлече цифра, която далеч надвишава тази. Целта ни е да надхвърлим 24.15 милиона, броят зрители, които са включили апаратите, за да се осведомят за атентата срещу Кенеди.

— Може да бия Кенеди.

— Текущата зрителска статистика те поставя в челната двадесетица на всички времена.

— Обзалагам се, че би искал броят зрители да нарасне, нали?

Зад екрана механизмът на компютъра като че щраква и избръмчава.

— Тук сме, за да обсъдим нуждите ти. Ние сме твоят виртуален съветник и целта ни е да ти окажем подкрепа.

— Да, да, но мога да ви помогна… да привлечете повече зрители.

Компютърът не отговаря.

— Имам една тайна…

Компютърът продължава да мълчи.

— Нещо, което бих могла да споделя със зрителите ви… което толкова ще ги шокира, че ще им бъде трудно да повярват… но аз мога да им го докажа.

— След като разгледахме личната ти биография, детството ти, семейството и приятелите ти, както и представянето ти в училище и житейските ти решения, изглежда твърде малко вероятно действително да имаш тайна, която би шокирала зрителите, нито пък такава, на която да им бъде трудно да повярват. Ето защо нашият отговор е, че за съжаление не ти вярваме.

— Но сте любопитни.

— Не ти вярваме.

Марта успява да повдигне леко рамене, а веждите й се извиват в безмълвен въпрос.

— Въпреки че не вярваме, че тайната ти ще бъде шокираща, имаш свободата да я споделиш с нас сега, ако пожелаеш. Отърсването от подобно бреме може да ти помогне да се отпуснеш.

— Скоро ще съм мъртва, за какво ми е да се отпускам? Не, ако искате да я научите, трябва да направите нещо за мен.

В стаята се възцарява тишина. Отстрани на екрана започва да мига червена лампичка.

— Кажи ни тайната си.

— Не. Първо вие трябва да направите нещо за мен.

— Кажи ни за какво става дума и можем да преговаряме.

Марта затваря очи, за да помисли, и изпъва ръце в ремъците, с които са стегнати.

— Добре. Ако се съгласите да се видя още веднъж с Ив, веднага, още сега — искам да я видя още сега, — ще ви кажа за кого се отнася тайната.

— Не смятаме, че можем да ти имаме вяра.

— Действайте — отговаря Марта.

— Смятаме, че може би ще ни бъде трудно да открием госпожа Стантън.

— Съмнявам се. Според мен тя би трябвало вече да е тук.

Отново мълчание.

— Приемаме да позволим още една среща с госпожа Ив Стантън.

Марта сдържа усмивката си.

— Чудесно. Тайната ми е свързана с Пейдж, както и с моята връзка с него, да речем?

Ремъците около китките й се отпускат.

— Ще ни кажеш тайната си, след като говориш с госпожа Ив Стантън.

Вратата се отваря и в стаята влиза пазач.

Марта поклаща глава.

— Не. Ще ви кажа тайната си, всичко, което знам, в предсмъртното си слово утре. Точно преди да умра.