Кери Дрюъри
Килия номер 7 (68)

Марта

Марта се съсредоточава върху Айзък. По лицето й пробягва усмивка — толкова мимолетна, че само той успява да я забележи, след което тя насочва вниманието си към публиката.

— Обещах ви тайна — изрича с плах, разтреперан глас. — Не мисля, че онова, което чуете, ще ви се понрави, а и е нещо, което вече не искам да споделя.

— Хайде, няма ли да я убиете! — вика някой.

— Обаче трябва да започна от по-отдавна, затова ви моля да проявите търпение… — Тя поема дъх и оглежда очакващите лица. — Майка ми…

— Майка ти е била проститутка! — чува се женски глас. — В Блоковете е пълно с такива като нея!

Марта замълчава за момент.

— Майка ми не беше, но сте права, че в Блоковете има проститутки. Кажете ми какво бихте направили вие — бихте правили секс за пари или бихте умрели от глад?

— Бих си намерила работа!

Марта изкривява лице.

— Моля ви, имам три минути, не искам да ги пропилея в спорове за безработицата, ниските заплати и прочие. Моля ви…

Диша насечено, очите й бродят по присъстващите, без да пропускат никого.

— Майка ми вярваше в любовта. В истината и почтеността. И в доверието. Искам да я запомня като идеалист, но всъщност вероятно е била просто наивна.

Тя поглежда часовника.

— Преди седемнайсет години тя се влюбила в един мъж. Бил хубавец, имал чар, глезел я и се кълнял, че ще сложи света в краката й. Тя била израсла в бедност и родителите й едва свързвали двата края между заплатите.

— Нали не очакваш да ти съчувствам! — вика някакъв мъж. — Няма оправдание за онова, което извърши!

Няколко души около него се обръщат и го измерват ядосано с очи, някои вдигат пръсти пред устните си, за да го накарат да замълчи.

— Последното, което искам от вас, е шибаното ви съчувствие! — крясва тя в отговор.

Някой поема сепнато въздух и Марта обръща очи към Ив, която е вдигнала ръце, сякаш за да я успокои.

— Съжалявам — казва Марта по-тихо. — Просто искам да ме изслушате. Непредубедено — тя си поема дъх. — Навярно е била уязвима. Навярно е трябвало да бъде по-предпазлива. Знаела кой е мъжът, била го виждала наоколо, била чувала и клюките. Приятелите й опитали да я предупредят. Когато ми разказа това, каза, че е проявила глупост. Не съм съгласна, според мен е била манипулирана. Мъжът бил умен. Знаел какво иска, получил го, приключил с жертвата си и преминал на следващата. След него се проточила диря от разруха, която с времето ставала все по-голяма. Когато мама се запознала с него, следата едва започвала. Когато му казала, че е бременна, той на мига я зарязал да се оправя сама. Тя ми каза, че било за добро, и аз й повярвах. И може би щеше да излезе права.

Тя пак поглежда часовника — остават й минута и трийсет секунди.

— Нещата обаче имат странния навик да излизат наяве. След като тя загина, след като беше убита, малко по-късно, не веднага, тъй като не можех да се справя с това, разгледах вещите й. Не исках да го правя. Това бяха личните й притежания, но се налагаше. Намерих няколко писма и ги взех в ръце. На пликовете беше изписано нейното име, на гърба на един от тях имаше нарисувано сърце — досетих се, че навярно са от него. Недоумявах защо ги беше запазила, бях убедена, че трябва да са от него, от моя баща, и… и… извадих листовете хартия… и ги прочетох.

Тялото й трепери, тя скръства ръце и ги разтрива с длани, после потърква и очи. Примигва и от тях покапват сълзи.

— Сред другите имаше едно писмо с написан на машина адрес, с една дума — изглеждаше официално. Прочетох и него. Беше от някакъв адвокат, споразумение, подписано от нея, в което пишеше, че ако приеме да не го търси — баща ми, — и да не разкрива самоличността му, ще получава по петдесет лири на месец до осемнайсетата ми годишнина. Петдесет лири на месец за мълчанието й. Написаните на ръка писма бяха подписани само с инициалите му. Помня, че се взирах в тях и си казвах, че е просто изключено те да принадлежат на човека, за когото подозирах.

Тя поема дълбоко дъх насечено, поглежда към трийсетте секунди на брояча, а после — към наблюдателите.

— В писмото от адвоката обаче името му беше изписано цяло. Баща ми… баща ми… — прокарва очи по хората. — Беше Джаксън Пейдж.