Кери Дрюъри
Килия номер 7 (57)

Марта

— Часът е: деветнадесет часът. Остават ви: два часа до вероятната екзекуция. Текущият вот е: 77.6% „за“, 22.4% „против“. Следващо включване след: тридесет минути.

Вече е през половин час, а?

Остават два часа от живота ми, всеки миг от които може да се види на живо по телевизията.

При това на промоционална цена.

На кого би му хрумнало, че съм толкова интересна, че хората биха си платили, за да ме видят как умирам. На това му се казва воайорство.

Колко души ще видят сетния ми дъх?

Повече, отколкото са видели този на Христос! Ха-ха!

Боже, надявам се да не се подмокря или нещо повече — сещате се, — след като умра. Или да пръдна, защото говорят, че се случва, нали? Уф, това би било ужасно. Да, обаче знаете ли какво? Ще съм мъртва, така че няма да ми пука.

Освен ако не се превърна в дух — тогава ще се свия и ще заровя глава някъде.

Нямам нищо против другите да ме видят по този начин, но не и ти, Айзък, не искам да ме запомняш по този начин.

Искам да ме помниш как се усмихвам близо до теб, как те хващам за ръка, целувам те или лежа в прегръдките ти.

Преди всичко това.

Бездомниците бяха започнали да се завръщат в старото си свърталище в подлеза. Имаше завет, сухо беше, а и задържаше топлината от огньовете, които палеха в тенекиените кофи. Джаксън им беше дал пари, за да си мълчат след убийството на мама, и за известно време се покриха по хотели, пансиони и подобни, но постепенно, на групички, взеха да се завръщат на мястото, което явно смятаха за свой дом.

Няколко от тях ми махнаха с ръка, когато минах оттам онази нощ, други сведоха глави, вероятно за да си спестят спомена за случилото се. Просто всички знаеха коя съм. „Онова сираче“, казвали са си, или „дъщеря й“, или „горкото момиче“.

Само един-двама всъщност ме познаваха по име, хората, които дойдоха на погребението й и останаха със склонени глави — от срам, че им бяха забранили да кажат истината.

„Няма проблем — рекох им. — Разбирам ви, знам как е, ясно ми е.“

Бях бясна от гняв, но се ядосвах не на тях, а на обществото.

Железницата освети пътя си през мрачната спирка. Топли, уютни вагони, ако не броим вонята на пикня, пот и алкохол. Така де, в Блоковете живеят много мили, искрени хора, но си имаме и своя дял пияници, наркомани и идиоти, както навсякъде другаде. Именно те ползваха вагоните като място, на което да висят.

Ти обаче не общуваше в железницата, облягаше се в ъгъла, нахлупил качулка, с бутилка в джоба — твърдеше, че така по-лесно можеш да се измъкнеш от неприятности. Видях те да се изправяш и да тръгваш към вратата. Щом влакът спря и ти слезе, усмивката ти ме стопли повече, отколкото биха ме сгрели гореща напитка или огън в онази вечер.

Тръгнахме през скрежа, преплели ръце, говорехме си какво можем да направим, спряхме под една улична лампа и се целунахме. После ти ме погледна и начаса го съзрях в очите ти.

— Трябва да направим нещо — прошепна ми. — Не можем да продължаваме така. Той знае, че все още се виждаме. Ще ти направи нещо, знаеш го.

— Нека ми направи.

— Не…

— Писна ми да се страхувам от него, Айзък. Нещо трябва да се промени. Не само заради мен. Хората трябва да разберат истината.

— Мислиш, че вече не я знаят?

— Тогава трябва да им я наврем в лицето и да ги принудим да предприемат нещо.

Отдалечихме се от уличната лампа и тръгнахме покрай запустелите магазини, където го бях видяла за пръв път. Край бордюра по-надолу по улица „Крокъс“ беше паркирана тъмна кола.

— Не можеш да принудиш някого да направи нещо — рече ти.

Зад нас се хлопна врата на кола. И двамата се обърнахме. Някой се беше насочил към нас.

Защо не се отдалечихме, не избягахме или нещо подобно? Защо просто останахме на място и го изчакахме да ни настигне?

— Марта Хънидю, ти си мръсна кучка точно като майка си.

Разпознах гласа на мига.

— И е крайно време да отървем света от бремето, което си. Ти си грешка, която просто не трябваше да се случва.

— Моля? — обади се ти.

Нещо изщрака. Той се приближи и дулото на пистолета му проблесна на лунната светлина.

— Недей, татко.

Ти тръгна напред, но моите крака бяха залепнали за земята.

— Не искам да те наранявам, Айзък, но нея ще убия — и ще се погрижа да изпържат някой шибан, долен боклук за престъплението. На никого няма да му направи впечатление, а след няколко седмици хората дори няма да си спомнят случката. С един куршум — два заека. Две пропаднали лайна, без които в града ни ще бъде по-добре. Тя не става за теб — тя е нищо, някаква си тъпа, безполезна курва като майка си.

— Майка ми беше добра жена! — изкрещях аз и най-сетне тръгнах към него. — Ти обаче не й остави нищо! Нищо, освен мен!

— Какви ги говориш, тъпа кучко?

— Знаеш за какво говори — отговори му ти.

Пристъпвахме един около друг в някакъв елегантен, бавен танц, една крачка насам, една — натам, без никой да получи превес. Бавно се връщахме към подлеза по улица „Крокъс“.

— Имам и доказателство — казах.

— За какво? — изсумтя Джаксън.

— Да започнем с това, че ти си убиецът на майка ми — а после ще продължим и с останалото.

— Нищо не можеш да докажеш — рече той.

Куршумът изсвистя покрай ухото ми, а гърмежът проехтя толкова силно, че нощната тишина след него ми се стори оглушителна.

— При следващия изстрел няма да пропусна — изръмжа той.

Насочено в главата ти дуло, мъжът, когото обичаш, до теб, всички роднини мъртви, без бъдеще, без образование… е, това помага да се ориентираш в обстановката.

— Часът е: деветнадесет часът и тридесет минути — обявява електронният глас. — Остават ви: един час и тридесет минути до вероятната екзекуция. Текущият вот е: 79.6% „за“, 20.4% „против“. Следващо включване след… тридесет минути.

Мамка му.