Кери Дрюъри
Килия номер 7 (23)

Марта

В главата ми блъска. Лицето ми е подуто. Мисля, че пръстите ми са счупени.

Не искам да се отлепям от леглото, а и без това надали бих могла да го направя.

Вече не ме е грижа. Изцедена съм. Куха. Свършена.

Не искам повече време, дни, искам да ме убиете сега.

Не искам да съм играчка за вашите мъчения. Да ме подлагате на халюцинации, за да гледате как губя разсъдъка си. Или за да ме пречупите.

Ако вече не ви бях казала, че съм виновна, определено щях да го направя сега — само и само да сложа край на този ад.

Чудя се кога ще дойде Ив.

Какво ще каже?

Ще направи ли нещо?

Има ли изобщо някакво значение?

В Килия 4 съм, но не знам как съм стигнала до тук. Последното, което помня, е, че падам на земята и си мисля колко скапано е всичко. И се чудя дали мама, Айзък и Оли наистина мислят всичко това, а после си казвам, че вероятно е така. И се опитвам да измисля как да направя нещо като примка от чаршафите и просто да сложа край на всичко още сега.

И внезапно се опомням тук с чувството, че вече съм полумъртва.

Знам, че съм в 4, защото някой е изписал „ОЩЕ 3 ДНИ“ на стената с големи кафяво-червени букви.

Зяпам надписа и се чудя с какво е написан, след като нямаме химикалки или нещо подобно.

На стената над надписа има още нещо, най-горе, под тавана, нещо като кутия. Не знам. Обръщам се с лице към стената.

Три дни.

Още три заспивания.

Още три изгрева през прозорци, които стават все по-малки с всяка следваща килия. Така де, ако в следващите килии изобщо има прозорци.

Още три залеза.

Може ли да прескочим няколко, моля? Може ли да го направим сега и да приключваме?

Не, чакайте, още четири залеза. Разбира се: екзекуцията е след като всички са се навечеряли спокойно, разходили са кучето и са се настанили пред телевизора за вечерната доза развлечения с чаша чай или вино в зависимост от деня.

Рай.

Не знам колко е часът. Не искам да поглеждам часовника. Ще стоя тук целия ден. Ще лежа и ще спя. Ще спя и ще лежа.

Или ще умра. Моля.

Боже, колко ме боли главата.

Дръпвам чаршафа, уверена, че хладната тъкан ще се отрази добре на очите ми, и леглото се мръдва встрани от стената.

Нещо зад него привлича погледа ми. Ръбчетата на дума или някакъв десѐн. Вглеждам се. Не искам да проявявам любопитство. Нямам сили за любопитство. Не искам да знам какво е.

Но…

Не, Марта, просто заспивай, остави го, не му обръщай внимание.

Но… Събирам сили отнякъде, отблъсвам леглото още встрани и виждам още.

Пак отблъсвам и…

Стената, скрита зад леглото, е покрита с червени букви.

Надигам се — не мога да устоя — и приближавам лице.

Тед Макноли. Томас Редфърн. Алисън Холмс. Крег Стилър. Маркъс Олкок. Ахмед Джонсън. Джон Рийнбек. Оскар Де Вило. Кларис Нетънбърг.

Имената са изписани странно. Разкривено. Някои са размазани, по други има петна и струйки.

Написани са с кръв.

Име, след име, след име. Стотици.

Внезапно се опомням, животът се връща в мен, както и разумът.

Онова не беше майка ти, не беше и Айзък — говори ми онази част от мен, по-силна, и аз я чувам. — Пуснаха ти газ, накараха те да видиш собствените си тревоги, но майка ти и Айзък не мислят така, никога не са мислили така, никога не биха си помислили подобно нещо. А ти го знаеш. Не позволявай на мръсниците да победят.

Кимвам. Знам, мисля си.

Отново поглеждам имената. По гръбнака ми пробягват тръпки.

Колко души са били в тази килия, изправени пред последните три дни от живота си, въпреки че им остават толкова много неща за вършене, за казване? Да се извинят, да обяснят, да помолят за разбиране или за истинска, същинска справедливост?

Чета имената, сякаш имам дълг към душите им.

Борис Аксенбъроу. Корин Хама. Едит Чалаби. Оливър Барков.

Оли. Моят съсед, моят детегледач, моят приятел. Довереник и вина.

Навеждам се напред и слагам пръст на една от пружините на леглото, тя пробива кожата ми и от дупчицата бликва червена кръв. Стисвам пръста и кръвта бликва по-силно, като капки мастило.

Изправям се и от стената зад мен се дочува бръмчене. Оглеждам се — сигурна съм, че кутията до тавана се мърда.

Гледам я.