Кери Дрюъри
Килия номер 7 (51)

Айзък

— Не знам защо продължаваш да звъниш, скъпи, само харчиш пари. Адвокатът на баща ти се е погрижил за всичко — онази ще умре.

Майката на Айзък прокарва четчицата с розово по нокътя на палеца си, седнала на кухненската маса. Дългите й крака се подават изпод халата, русата й коса е разпусната над раменете.

Айзък вдига очи от телефона си.

— Трогателна си — казва.

— Така де, ще си получи заслуженото.

Той сяда срещу нея.

— Сериозно? Значи мислиш, че заслужава да умре?

— Тя уби Джаксън!

— Така ли?

— Сама го каза.

— Някога да ти е минавало през ума, че трябва да потърсим нещо по-сигурно, преди да вземем решението да екзекутираме някого? Надеждни доказателства?

— Както ми каза фризьорката вчера, наше задължение като гласуващи е да си пуснем „Смъртта е справедливост“ и да го гледаме. Можеш да научиш всичко, което те интересува, от експертите, които канят.

— Майко, предаването е пристрастно.

— Правят ни важна услуга. Виж колко по-безопасни са улиците, откакто се отказахме от съдилищата. А ние сме длъжни пред обществото да гласуваме колкото можем, с всички пари, които имаме.

— А хората, които не могат да си го позволят?

— Ето, точно затова трябва да гласуваме повече.

— Ами ако те искат да гласуват другояче? — Айзък вика.

— И защо? Тя е виновна. Сама го каза.

Той се изправя и изпъва ръце с недоумение.

— Наистина ли си толкова тъпа, колкото звучиш?

Тя му хвърля кос поглед, но не казва нищо.

— Може да твърди, че го е извършила, но това не значи, че наистина е така.

— Така значи — сопва се тя. — Ами, тогава заслужава да умре, задето е такава глупачка!

Той я изпепелява с очи.

— Трябва да си благодарен, че баща ти те изкара от онова място и ти осигури добро образование и бъдеще.

— Да, хайде да поговорим за това, искаш ли? Защо го направи? Наистина ли беше негова идея?

Тя приключва с лакирането на ноктите си и връща четката в шишенцето.

— Никога не си задавал този въпрос, докато Джаксън беше жив. Защо се сещаш сега, когато го няма? Има ли някакво значение? Постъпи така, защото беше мил, грижовен човек, ето защо.

— Който убиваше и манипулираше другите, продаваше наркотици и изневеряваше…

Тя се изправя пред него, слага пръст на устните му и се усмихва.

— Брей, кога порасна толкова? Знаеш ли какво научих, когато бях по-млада? Научих се кога трябва да си затварям устата и кога да се правя, че не забелязвам. — Тя дърпа пръста си и го посочва. — Преди да вадиш този поучителен тон, се замисли как щеше да свършиш, ако той не те беше измъкнал оттам. Щеше да си същият като това безполезно, твърдоглаво осиротяло момиче.

— Предвид че Джаксън уби майките и на двама ни, ми се струва, че аз вече съм като нея.

Тя се усмихва студено.

— Това, че те осинови, действително се отрази добре на имиджа му. И на моя всъщност.

— Осиновяването е било твоя идея?

— Обаче с момичето трябваше да приключим доста по-рано. Винаги е била досаден пропуск. Благодарение на теб най-сетне се случи и това.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма значение кой е дръпнал спусъка онази нощ — прошепва тя.

Вдига дясната си ръка, свива пръсти като пистолет, насочва ги към него и намига.

Лицето му посърва, той отваря уста да каже нещо, но не намира думите.

— А ние изглеждаме все така добре. С какво съчувствие се отнасят към мен само.

— Аз… Ти… — проронва той.

— Нямаш думи? — подхвърля тя. — Нетипично за теб.

— Марта… тя…

— Толкова е забавно, че те е грижа за дребните хора!

Тя избухва в смях. Физиономията й се криви пред очите му, докато той диша дълбоко, за да се успокои.

— Чудя се дали ще продължиш да се смееш — казва той, — когато прочетат завещанието на Джаксън.

Усмивката й угасва.

— Какво каза? — пита.

— Охо, не знаеше ли, че го е променил? — гласът му потреперва, но той продължава. — Може би, вместо да се залъгваш, че изчезва, за да спи с други жени, трябваше да се замислиш дали не е на посещение при адвоката си.

— Не би посмял!

— Да… — той се наслаждава на ефекта на думите си за миг. — Но изглежда, че малко му е втръснало от твоя постоянен контрол — казва и излиза с усмивка от стаята.