Кери Дрюъри
Килия номер 7 (33)

Ив

Оранжевата светлина от припукващия, съскащ огън се отразява в лицата на Ив и Айзък. Седят един срещу друг, замислени съсредоточено.

На холната масичка лежат папките и документите, скрити от Гус, а до тях — тетрадки, изписани с извадената от тях информация, празни чаши от кафе и чинии с корички от сандвичи и опаковки от храна.

Макс седи в дъното на хола с лаптоп на коленете си и гледа ту майка си, ту Айзък. От време на време цъка с език и поглежда часовника си.

— Няма ли да ми кажеш какво става? — пита.

Ив прокарва пръсти през косата си, но не вдига очи.

— Не — отговаря. — По-добре да не знаеш.

— Държиш се с мен като с дете.

На вратата се позвънява.

— Обаче се очаква аз да отворя, нали?

Той се изправя и излиза. Айзък се обръща към Ив:

— Трябва да му кажеш.

— Опитвам се да го защитя.

— Заради случилото се със съпруга ти?

— Не можеш да разбереш.

— Разбирам само, че го излагаш на по-голяма опасност, като не му казваш.

В хола се появява Сайсеро и се тръшва на дивана до Ив. Бърка в джоба на сакото си, вади връзка ключове и ги хвърля на холната масичка. Ив, Айзък и Макс се вторачват в тях.

— Това искахте, нали? — пита той и потрива драскотините и натъртванията по кокалчетата си.

— Да, но… — зашепва Ив.

— Представихте се страхотно по телевизията днес, съдия — казва Макс. — Как само фраснахте оня полицай… беше просто… Уха!

Сайсеро се обръща към него и мустаците му се извиват в безрадостна усмивка.

— Благодаря, по принцип нещата не бива да се разрешават по този начин.

— Напротив — отвръща Макс, прави няколко крачки напред и насочва вниманието си към ключовете. — Това да не са…? — Очите му се спират на ключодържателя с познатия герб на пазителите на реда. — Взели сте ключовете му?

Сайсеро поглежда Ив, после — него и повдига рамене:

— Ами… Паднаха от джоба му.

— Да, бе, да — отвръща Макс и ги взема. — Нарочно ли се сбихте? За да ги докопате?

— Не одобрявам насилието, Макс, но понякога е необходимо.

— Значи съм прав, нали? Какво точно сте намислили?

Ив се изправя и спира очи на сина си.

— Не бива да казваш на никого…

— Имай ми доверие, мамо.

За миг тя остава безмълвна, без да отделя очи от него.

— Камерата — казва. — В подлеза. Онази нощ е работела, както и в нощта, когато е загинала майка й. На всички камери се правят записи.

Макс подхвърля ключовете в ръцете си.

— Нали знаете, че няма нужда да ходите до полицейския участък, за да получите достъп до компютърните им файлове. Не беше нужно да крадете ключовете му.