Кери Дрюъри
Килия номер 7 (8)

Терапия

Марта е седнала срещу Ив в кабинета за терапия, лицето й е бяло, почти като стаята, в която е прекарала изминалата нощ. Затворническият гащеризон се е разръфал от веригите на китките и глезените й, а отпред, където те се събират, има сиви линии.

Тя се размърдва в стола с подрънкване и изтраква с ръце на масата пред себе си. Чопли с пръсти ръбовете на папката, тефтера и химикалката на терапевтката.

— Как спа? — пита Ив.

Тя повдига рамене.

— Твърде светло ли беше? Някои неща тук са направо смешни.

— Направо да се пръснеш от смях — отговаря Марта.

Ив се привежда леко напред.

— Идеята им е да те пречупят — прошепва.

— Страхотно. Тоест за днес са ми подготвили нещо друго, така ли?

Вместо отговор Ив казва:

— Остават ти по-малко от шест дни.

— Страхотна сте в ободряването, да знаете — отвръща Марта.

Извръща поглед към прозореца с решетки, към клоните на дървото, които потракват по стъклото на вятъра, и отбелязва:

— Не е трябвало да садят това дърво толкова близо до сградата.

Ив поглежда през рамо.

— Защо?

— Не е ли очевидно? Корените ще подрият основите на сградата. Ще причинят разместване или нещо подобно. И ще доведат до падането на сградата. Хващам се на бас, че няма да се усетят, преди да е станало твърде късно.

Ив почти се усмихва.

— Доста си съобразителна.

— За какво им е трябвало да го садят тук?

Тя сбърчва лице, потънала в мисли.

Часовникът продължава да тиктака. Ив я наблюдава. Марта отваря уста, за да проговори, после я затваря. Размърдва се в стола, скръства ръце на гърдите си, прокарва длани по обръснатата си глава, потропва с пръсти по бюрото.

— Аз го засадих — казва й.

— Вие? — Марта извива вежди и се обръща към нея. — Брей! И защо?

— Реших, че видът му ще подейства добре на затворниците — отвръща терапевтката. — Един врабец е свил гнездо в клоните. — Тя се обръща и поглежда дървото. — В момента го няма, но ще се върне.

— Забелязах го вчера. Може ли да отворите прозореца? Да проветрим с малко свеж въздух?

— Не — отвръща Ив. — Заключен е.

— Има си хас — промърморва Марта и връща очи върху нея. — Изглеждате уморена.

— Не сме тук, за да говорим за мен. Кажи как си ти.

— Не виждам смисъл да го правя — отговаря Марта. — Това нищо няма да промени. Така или иначе, след шест дни ще умра.

— Ако гласуват, че си виновна.

— Казах им, че аз съм извършителят — защо да не гласуват, че съм виновна?

— Може и да не ти повярват. Може да сметнат, че е твърде очевидно, или пък да се запитат защо си признала — дори да си го направила наистина.

Марта отново скръства ръце.

— Хората не размишляват, коства твърде много усилия. Защо да се мъчат?

— Какво искаш да кажеш?

— Отказват да разберат истината, просто вярват на това, което им се казва. „Нека някой друг да разсъждава, ние просто ще вървим с тълпата — мислят си. — Все ни е едно дали са измислици, достатъчно е, че звучат скандално.“ Овце.

— Марта…

— Любопитстващи овце, които предпочитат само да ахкат и охкат и да четат клюкарските заглавия — а те са пълни глупости и измишльотини, за да може някой да си продава вестниците и да печели пари.

Ив повдига вежди, привежда се напред и обляга лакти на масата.

— Марта, ти заяви пред полицията, че си виновна. Има запис, на който казваш: „Аз го направих, застрелях го, убих Джаксън Пейдж“.

Марта кимва.

— Сега се опитваш да ми кажеш, че не си го извършила, така ли? Искаш ли да се откажеш от думите си? Мога да им предам желанието ти.

Марта я измерва с поглед.

— Искаш ли да се откажеш от думите си?

Момичето примигва и в очите му проблясва тревога.

— Кажи — шепне й Ив дрезгаво. — Не си го извършила ти, нали? Пистолетът не е твой. С теб е имало още някого, нали?

Марта не помръдва.

— Ако си невинна, трябва да проговориш. Не бива да поемаш вината за чуждо престъпление.

— Не го правя — тросва се тя и грубо избърсва една сълза от лицето си. — Докога ще настоявате? Просто млъкнете.

— Кой го направи? Ако ми кажеш, мога да ти помогна.

Марта преглъща и поема тежко дъх. Втренчва се в Ив и зашепва:

— Казах ви… Аз го направих. Пистолетът беше мой. Купих го от един тип, който живее в Блоковете.

— Но с теб е имало и някой друг, нали?

— Казах ви: аз го направих! — виква Марта. — Какво повече искате? Нищо друго няма значение! Имало ли някого с мен, бил ли пистолетът мой, или не… Аз го направих! Аз застрелях Джаксън Пейдж!

— Защо?

— Защото… Защото… Това не ви е някое от старите съдилища! Не съм длъжна да ви отговарям. Просто го убих, защото така исках. Ясно?

— Ако това беше съдилище, ако все още имахме съдилища, можеше да те попитат защо си го застреляла на точно същото място, на което е загинала майка ти.

Лицето на Марта се превръща в камък и тя проронва:

— Съвпадение.

Примигвайки често, тя повдига тежко гърди с всеки дъх. Заковава върху Ив пълните си с отрова очи. Отваря уста, за да каже нещо, но не издава нито звук. Изправя се и отива до прозореца. Клоните се поклащат на вятъра. Тя вдига ръка и докосва стъклото между решетките.

Зад нея Ив остава седнала.

Мълчат, всяка в своя собствен свят.

Часовникът тиктака. Отвън в коридора се приближават тежки стъпки, после се отдалечават. Някой започва да крещи в една от другите килии, неразбираемо, гърлено, болезнено.

Ив нарушава мълчанието:

— Шофьорът е избягал, нали? След като те е оставил сираче, сама.

Марта не отговаря.

— Арестуваха сина на съседа ви, нали така? И го пратиха тук със смъртна присъда. Екзекутираха го.

Подрънкване на вериги — Марта скръства ръце пред гърдите си.

— Престанете с тези въпроси.

— Мога да си представя колко трудно ти е да си в същата килия, в която е бил и убиецът на майка ти. И в същото легло…

— Мислех, че идеята на терапията е човек да се почувства по-добре — казва Марта.

— Защо не седнеш?

Марта пренебрегва поканата.

— Сигурно си изпитала голямо облекчение, че го заловиха толкова скоро… убиеца на майка ти? Как се казваше? Оливър…

— Оли — отвръща Марта. — Всички го наричаха „Оли“.

— Трябва да си останала доволна…

— Прочетохте ли какво писаха за него в жълтата преса?

— Не чета жълта преса…

Марта обръща гръб на прозореца, потърква тил с ръка и сяда на масата.

— Обаче хората, които гласуват в „Смъртта е справедливост“, четат. Четат и вярват. Той ме гледаше, докато мама беше на работа — Оли, — но не писаха за това. Не писаха, че ме научи да играя шах, че когато моторът на пералнята ни се развали, той го поправи, нито за празненството, което организирахме с него и с майка му, когато си намери работа, или за тортата, която му изпекох, когато си купи първата кола.

— Колата, с която блъсна майка ти?

Двете впиват очи една в друга.

— О, да, разбира се: изпитах облекчение, когато го арестуваха.

Тя не отделя поглед от Ив.

— И бях на седмото небе, когато го екзекутираха. Кой не би изпитал същото?

— Според теб не го е извършил той?

Марта цъка с език.

— Защо изобщо се интересувате?

— Защото очевидно това е важно за теб.

— Трябва да сте се запознали. Нали го вкараха тук.

— Не водя терапията на всички — отвръща Ив. — Няколко души сме.

— Вие ли водехте неговата?

Ив долепя длани, вдига ги пред лицето си, после прошепва:

— Не си спомням.

Марта я изглежда гневно.

— Времето изтече — обявява, става и отива до вратата.

— Марта…

— Натиснете копчето и повикайте пазача.

— Не е лесно да наблюдаваш хората тук със съзнанието, че има голяма вероятност да се простят с живота си.

— Нали си го заслужаваме, а?

Ив не отговаря.

Марта се връща до масата, долепя длани до плота и се взира в нея.

— Нали?

— Ако… — смотолевя Ив, кръстосва ръце на гърдите си и се отпуска на облегалката. — Ако… — гласът й звучи глухо — … си извършила… — Тя повдига рамене. — Законът гласи, че ако обвиняемият бъде признат за виновен за престъплението „отнемане на живот“, значи и той трябва да се прости с живота си.

— „Culpae poenae par esto“^[1] — отбелязва Марта. — „Нека наказанието е равно на престъплението“. Знам какво гласи законът. Попитах ви какво мислите вие.

— Моите мисли са без значение, важни са делата ми. Избрах тази работа, защото според мен всеки трябва да получи някаква подкрепа в мига, когато най-вероятно текат последните дни от живота му. Никой не бива да се изправя сам пред смъртта. Правя го, защото… — Тя преглъща сухо и отмята падналия пред лицето й кичур коса. — Защото… ако щеш вярвай… наистина ме е грижа.

Марта сяда, приковала поглед в нея. Часовникът над тях отмерва секунда след секунда. Някакво движение зад прозореца привлича вниманието й и тя премества поглед над рамото на Ив. Врабецът се е завърнал на дървото.

— Докажете, че ви е грижа — прошепва тя. — Направете нещо за мен.

Пресяга се през масата и придърпва тефтера и химикалката. Слага лявата си ръка отпред, за да прикрие тефтера от Ив, и започва да пише.

— Искам да предадете това на един човек — изрича, без да вдига поглед. — Но не искам да го четете, ясно? Казвате, че ви е грижа — ако е така, направете ми тази услуга.

— Не е редно да…

— Предполагам, че не е било редно и да садите дърво пред прозореца.

Тя довършва писанието си, откъсва листа от тефтера, сгъва го и написва нещо отгоре.

— Къде да го занеса? — пита Ив.

Марта вдига очи към нея и на устните й заиграва сянката на усмивка.

— На адреса отгоре — тя бутва бележката през масата и я пъха под папката. — Обещайте да не го четете.

— Обещавам.

— Сега искам да си вървя.

Ив пъха ръка под масата и натиска бутона, с който се вика пазачът.

Ключът щраква в ключалката, а Марта я поглежда и повдига вежди.

— Казахте, че името ви е Стантън.

— Да.

— Имате ли нещо общо с Джим Стантън?

Пазачът влиза в кабинета:

— Готови сме, а?

Без да му обръща внимание, Ив кимва бавно на Марта, слага ръце върху масата и завърта брачната халка на пръста си.

Марта се затътря към вратата и веригите задрънчават. На прага спира, обръща се към Ив и прошепва:

— Не знам има ли значение, но ми се стори читав човек.