Метаданни
Данни
- Серия
- Килия номер 7 (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Cell 7, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Александър Маринов, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2020)
- Начална корекция
- sqnka (2020)
- Корекция и форматиране
- Epsilon (2020)
Издание:
Автор: Кери Дрюъри
Заглавие: Килия номер 7
Преводач: Александър Маринов
Език, от който е преведено: английски
Издател: „Егмонт България“ ЕАД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Печатница: „Дедракс“ АД, София
Художник: Gualtiero Boffi Dreamstime.com; rdonar shutterstock.com
Коректор: Ина Тодорова
ISBN: 978-954-27-1824-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12815
История
- — Добавяне
Ив
Вратата на асансьора на Дафодил хаус се отваря със стържене. Ив слиза в коридора на осемнайсетия етаж. Потрепващите лампи на тавана хвърлят светлина върху голите стени и мърлявия под.
— И на мирис не прилича на нарцис — промърморва си тя.
Жълтата полицейска лента и надписите „Влизането забранено!“ я насочват като сигнална светлина към апартамент дванайсет. До него е невзрачната, безобидна врата на апартамент единайсет. Тя поема дълбоко дъх, почуква и чака на фона на полицейските сирени и автомобилните аларми в далечината.
След няколко минути резето щраква, превърта се ключ, вратата се открехва и през пролуката, препречена с ограничителна верижка, надникват чифт очи зад очила с рогови рамки.
И се опулват.
— Ив Стантън — изхриптява жената. — Какво търсите пред дома ми?
— Имам съобщение за вас.
Очите продължават да я гледат.
— Е? — казва Госпожа Б. — Какво е?
Ив вади сгънатия лист хартия от джоба си, задържа поглед на него за миг, после го подава през пролуката.
Госпожа Б. го взема и преди Ив да каже каквото и да било, трясва вратата в лицето й. Тя поклаща глава и затваря очи. И главата, и очите я болят от мигащите в мрака лампи.
— Чудно — казва си. — И сега какво да правя?
Преди да вземе решение обаче, верижката от другата страна на вратата изтраква и дръжката се завърта надолу.
— Влезте, ако искате — подхвърля Госпожа Б.
Ив влиза и затваря след себе си.
— Нямам какво да ви кажа, но ако искате, правя ви чаша чай. — Госпожа Б. изчезва през страничната врата. — Вие първи човек, който идва от доста време — вика от другата стая. — Може да намеря бисквити…
— Чашата чай е достатъчна, благодаря ви.
Антрето води към уютна, чиста и приветлива всекидневна: диван с вълнена покривка, игли за плетене и списания, телевизор на поставка до цвете в саксия на малка тринога масичка. Ив влиза по-навътре и се спира край снимките на стената.
На една от тях има млад мъж с рошава коса и широка усмивка, облегнат на предния капак на червена кола, на друга е същото момче, но много по-младо, в униформени панталони, които са твърде набрани от коленете надолу, твърде широко в раменете сако и пуловер, чиито ръкави покриват и дланите му. Държи в ръце пощенска картичка и пръстите му скриват кубетата на катедралата „Свети Василий Блажени“ на Червения площад в Москва.
— Първия ден в прогимназията — пояснява Госпожа Б. зад гърба на Ив. — Моят умник. Не можели да заминем за среща с наше семейство, затова им изпратили снимка, за да покажем, че той не забравил за тях.
— Това Оли ли е? — пита Ив.
Госпожа Б. кимва и слага на масата поднос с две различни чаени чаши, поставени в различни чинийки, чайник с пукнато капаче, вехта захарница и сосиера, в която е сложено млякото. По средата се мъдри неотворен пакет бисквити.
— Значи вие сте госпожа Баркова.
— Казвайте ми Госпожа Б. Всички ме наричат така.
Тя сипва чая в чашите.
— Видяхте ли снимка в края с бяла рамка? Това е най-хубав спомен от моя живот.
Ив прекрачва и се навежда към лицата на фотографията.
— Кой е това?
— Коледа преди девет години. Отдясно съм аз, после Бет, майка на Марта, после малка Марта, някъде на седем, мисля. До нея, без коледната шапка, това мой Оли.
— Да, разбира се — кимва Ив. — Има къдрава коса.
— Има, да. — Госпожа Б. оставя чайника на подноса. — Имал — поправя се шепнешком. — Седнете, пийте чай, изглеждате уморена.
Ив сяда до нея на дивана.
— Днес го чувам за втори път — отпива от чая. — Първия път ми го каза Марта.
Госпожа Б. я гледа, отпуснала ръце в скута си.
— И как е наша Марта?
Ив подухва парата над чашата с чай и отговаря:
— Инатлива.
Госпожа Б. се усмихва.
— И разтревожена според мен. Както и тъжна. Но не го признава пред мен.
Тя отпива от чая, слага чашата на подноса и продължава:
— Не го е извършила тя, въпреки твърденията си.
Госпожа Б. не помръдва и не казва нищо.
— Какво пишеше в съобщението? — пита я Ив. — Бихте ли й писали, за да я помолите да се откаже от самопризнанието си?
— Съобщение не било за мен. Ще предам на точен човек.
— Защо не помоли мен да го занеса направо?
Госпожа Б. се засмива.
— Не искала да разберете за кого е! Но вие ще се сетите, мисля. Навярно ще се срещнете преди край на всичко това. Друг ваш въпрос… Не, не мога да й кажа да променя самопризнание.
— Защо?
— Защо? Защо какво? Защо всичко? Госпожа Стантън, когато се появява гръмогласен човек, тълпа просто го следва и ще го следва където и да било, стига и останали да правят същото. Нужен е по-смел човек, по-смел от хора, които ходят след водача, за да се отдели от група. Смел човек, за да каже друго мнение. Понякога най-неочакван човек най-подходящ за някоя работа. Най-неочакван печели битка, най-неочакван прави крачката.
— Искате да кажете, че Марта…
— Не казвам нищо, а слушам, гледам, надявам се. Надявам се от лошо да дойде добро. Надявам се Бог да победи. Надявам се равновесие да… как беше дума… да въстава?
Ив повдига вежди.
Госпожа Б. се смръщва замислено.
— Английски все още по-труден от руски. Как е? Равновесие установява?
— О — сепва се Ив. — Да се възстанови. Равновесието да се…
— Да, да, това. Пред очите ми Марта израсла чудно момиче и станала силна млада жена, въпреки че всичко й било отнето. Паднала в бездна, от която аз не мислела, че ще излезе. После, госпожа Стантън, забелязала как в неин живот се връща проблясък на надежда и лицето й се озарило, защото неща биха могли да се оправят. Имало щастие в очите й и усмивка на лицето й, които аз не виждала много време. — Тя извръща лице. — Разбило ми се сърце, когато угаснали.
— Какво се случи?
— Аз не мога да кажа. В Блоковете живеят сто Марта, хиляда наоколо, още милион навсякъде. Тя постъпила по свои съображения, но в името на всички други Марта, и на всички Оли.
— Но единственото, което прави в момента, е да се пожертва за нещо, което не е извършила. Ще загуби живота си.
— Не, не става това! Вие не гледате около себе си и не слушате! — Възрастната жена вирва пръст във въздуха. — Надяваме се, молим се и не спираме да гласуваме с всяко пени, което имаме. Справедливостта ще…
— Госпожо Б., вие очевидно знаете повече от мен за подбудите на Марта, но ви уверявам, че освен ако не се откаже от самопризнанието си, след пет дни тя ще умре.
Госпожа Б. я измерва над очилата.
— Вие не гадателка. Вие не знаете всичко. Има време и има шанс да гласуват, че тя невинна.
— Уверявам ви, че няма как да се измъкне от това. Всъщност в момента ще са нужни огромни усилия, за да променим мнението на хората за нея, дори да промени показанията си.
— Госпожа Стантън, време е да вървите.
— Защо я изоставяте?
— Не изоставям я.
— Гледали сте я как расте, а сега ще я гледате как се разделя с живота?
— Не, госпожа Стантън.
— Така ли искате да я запомнят хората? Като убийца? Защото именно това я чака.
— Искам вече да вървите.
Тя се изправя, взема бисквитите от подноса и тръгва към вратата. Ив я следва.
— Разочарована съм…
Госпожа Б. застива с ръка на резето.
— И аз разочарована. От живот. Система. Справедливост. Разочарована, че моя приятелка била убита, син екзекутиран, а сега единствен човек в живота ми също може да умре. Но решение нейно. И… и аз трябва да уважавам това. Сигурна съм, госпожа Стантън, че вие най-добре ще разберете това от всички на света.
— Но…
— Няма „но“. Няма какво да кажа или да направя.
Ив разтърква чело уморено.
— И все пак има нещо, което можете да направите за нея. Можете да станете неин представител. Има нужда от някого.
— Моля? Да участвам в онова предаване?
— Да. И да говорите в нейна защита. Да разкажете какво означава тя за вас. Да им кажете за… за Коледа и… за това колко специална е тя за вас.
Госпожа Б. се поколебава.
— С това няма да нарушите обещанието си, няма да се противопоставите на решението й, нищо такова. Важно е хората да видят човешкото същество — вие можете да помогнете за това. Това като че ли е единствената й надежда.
Госпожа Б. завърта ключа в ключалката.
— Може да го направя. Може би. Трябва да мисля.
Отваря вратата.
— Вземете бисквити — казва и мята пакета в ръцете на Ив. — За Марта.