Кери Дрюъри
Килия номер 7 (48)

Марта

Тази килия е най-отвратителната. Мислех, че ще бъде малка, чиста и бяла, с ярко осветление… като в болница. Всъщност е тъмна и потискаща. Въздухът е студен. Ръцете ми са настръхнали, бетонът под босите ми крака е леден, но няма къде да седна. Единствено този ужасен стол с ремъците.

Напомня старовремски зъболекарски стол.

— Седни тук, момиченце — ще каже зъболекарят, нахлузил опръскана с кръв мърлява престилка. Скрил лице зад маската. — Дай да сложим ремъчетата, така ще ти е по-удобно.

Ох, млъквай, млъквай, Марта.

Трудно ми е да си представя, че след няколко часа всичко, което се случва в главата ми, ще спре, а аз просто ще престана да съществувам.

Хората имат ли душа? А аз?

Помня, че в едно предаване по телевизията казаха, че в миговете след смъртта човек губи двайсет и един грама от теглото си. Според някои хора това било теглото на душата ни. Човек го губи, защото тя напуска тялото.

Доста откачено.

Това значи ли, че един дух тежи двайсет и един грама?

Не знам. Вече нищо не знам.

Отивам в другия край на килията и облягам длани на стъклената преграда, която ме дели от залата за наблюдателите. Махам ги и забелязвам размазаните следи от пръстите си. Оглеждам се за чужди отпечатъци — да речем, на човека, когото са екзекутирали вчера, този, с когото си говорих, или онзи преди него.

Пазачът каза, че тази седмица била най-оживената от много време насам.

Обаче не виждам следи. Явно почистват стъклото. Интересно дали мият и стола.

Като се замисля, странно е, че съм била тук и преди, но от другата страна на стъклото — за да видя Оли. Тъй като бях най-близката и единствена роднина на жертвата — майка ми, — ми предложиха да държа реч.

Предпочетох да не го правя. Имах какво да кажа, но бяха лични неща, не исках медиите да започнат да цитират извадки извън контекста и да ги печатат дебело по вестниците си, за да печелят пари.

Попитаха не искам ли да свалят стъклото — за да виждам по-добре екзекуцията, казаха. Отвърнах им, че ако зависеше от мен, екзекуция просто нямаше да има, а ако все пак се окажеше абсолютно неизбежно, щеше да се проведе в уединение, за да може Оли да си иде спокойно, а не с милион безименни лица, зяпнали в него.

Не знам какво избират другите хора. Никога не съм гледала екзекуциите по телевизията. Вярно, изпитвах чувството, че проявявам неуважение, защото не гледам, но ако включех телевизора, се чувствах като воайор.

Така или иначе Госпожа Б. одобри моя избор. Така де, доколкото ти е до подобни неща, когато предстои да убият единствения ти син.

В залата за наблюдателите от другата страна на стъклото има столове. Редовете чезнат назад, не знам колко са, твърде тъмно е, а и не си спомням от по-рано. Десет реда? Може би повече.

Като в кино, а филмът съм аз.

Предаване на живо, а?

Кой ще дойде да види смъртта ми?

Госпожа Б.? Не, не мисля, че би го понесла.

Приятелите ми от училище, които не съм виждала, откакто мама умря и се наложи да прекъсна? Може би.

Хора от Блоковете като Гус? Бездомникът, който беше там онази нощ? Надали.

Ив?

Пресата?

Айзък?

Айзък, знам, че ще дойдеш.

Оставих цялото си имущество на Госпожа Б., но помолих да предадат праха ми на теб. Ти знаеш къде бих искала да ме пръснеш. Затварям очи, облягам глава на стъклото и си те представям. Вървиш по пътеката към гората. Студено е — зима, вятърът вие около теб, развява косата около главата ти, ти си вдигнал яка, свил си рамене, отправил взор към ивицата дървета в далечината.

Моите двайсет и един грама вървят с теб, но не можеш да ме видиш. Искам да те хвана под ръка, да плъзна пръсти в джоба ти и да усетя как твоите ги улавят.

Надявам се, че ще ме усетиш до себе си, но се опасявам, че няма да можеш.

На поляната сред дърветата: мястото, на което сами стъкнахме огън и седнахме около него, мястото, на което се целунахме за пръв път, където лежахме, а слънчевите лъчи играеха по кожата ни. Там ще оставиш праха ми и когато искаш да си спомниш за мен и за времето, което прекарахме заедно, ще се връщаш на него.

А когато нещата се скапят и едва събираш сили да продължиш борбата, ще бъде мястото, на което ще идваш, за да се почувстваш отново силен.

Ще ми липсваш.

Ти освети живота ми в момент, когато всичко тънеше в чернилка.

Ти ме събуди и ми даде силата отново да бъда себе си.

Ти ми даде причина да се будя сутрин, да се храня денем, да се усмихвам.

И макар че утре вече няма да съм тук, причината, поради която ще умра, е причина, поради която си заслужава да умра.

Ти ще се погрижиш за останалото.

— Часът е: девет часът — о, не, пак ли този глас. — Остават ви: дванадесет часа до вероятната екзекуция. Текущият вот е: 96.5% „за“, 3.5% „против“. Следващо включване след: един час.

Това е най-гадното. Защо не се случи сега?

Чакаш ли ме, мамо? Оли, и ти ли си там?

Удрям с юмруци по стъклото.

— Направете го сега! — крещя и сипя удари с юмруци по стъклото. — Убийте ме сега!

Щом спирам, чувам бръмченето на камерата. И нищо друго.

Свличам се долу и отпускам глава на пода.

Помниш ли какво си казвахме, Айзък — аз ще се принеса в жертва, а ти трябва да си борецът. Затварям очи.

Вече се виждахме от осем месеца, когато той научи. Един бог знае как успяхме да изкараме толкова.

— Той е много зает — обясни ми ти. — Не се интересува какви ги върша аз.

Обаче от известно време ти беше заподозрял нещо. Мислеше, че следи телефона ти, затова започна да го оставяш при свой приятел. Правел и забележки, разказа ми, че било много важно да дружиш с правилните хора, както и че никога не си водел приятелките си вкъщи.

В нощта, в която ни откри, всъщност ни видя, бях на гарата, за да те посрещна, чаках на перона. Беше топла лятна вечер, слънцето тъкмо се скриваше зад високите сгради и хвърляше прекрасни оранжеви отблясъци по бетона. Слънцето можеше да накара дори Блокови жилища да изглеждат привлекателни.

Щом слезе от влака, ти ми се усмихна, хвана ме за ръка и двамата тръгнахме един до друг.

— Искаш ли да идем у нас? — предложих.

Ти поклати глава и рече:

— Хайде да седнем някъде на слънце.

Взехме си нещо за пиене и чипс от магазина на ъгъла и тръгнахме по улиците към парка.

Хората наоколо бяха в приповдигнато настроение. Някои познати се спираха да ме поздравят и питаха за теб. Ти не им каза, че си син на Джаксън, но повечето те разпознаха.

— Виждаме твоя старец наоколо доста често — подхвърли някой.

Това не те учуди.

Друг те попита дали не носиш стока от баща си. Подминахме го.

Както се разхождахме, ти ме прегърна и ме дръпна към себе си, хвана лицето ми в ръцете си и се наведе да ме целунеш.

— Слава богу, че не сме истински роднини с него — каза. — Няма да се тревожиш, че ще се превърна в някой психясал, безчестен женкар и дилър.

Усмихна се, но знаех, че не се шегуваш.

Навярно не бяхме изминали и няколко крачки след това, когато чухме рев на двигател. И двамата замръзнахме, помниш ли?

Гумите изсвириха, колата спря пред нас и отвътре изскочи Джаксън.

Не си спомням целия разговор, ако може да се нарече така — цялото опяване, крясъците и ругатните, но помня колко се уплаших. Помня и нещо, което той каза.

— Жените тук са за секс — рече. — Онези там са жените, за които се женим. Може да идваш тук за изкарването, но тия не ги водиш у дома и не допускаш да те спипат с тях.

В този миг ти го удари.

Когато се опомни от шока, той отвърна на удара. Повали те на земята.

Аз се наведох над теб, помогнах ти да се изправиш и погледнах Джаксън. Помня, че се бях разтреперила, но не позволих той да забележи.

— Ти уби майка ми — изсъсках му.

— Ъ… — отговори той. — Коя ти е майка?

— Бет Хънидю.

Започнаха да се събират хора, застанаха около мен и теб и мереха Джаксън с презрение в погледа. Той изглеждаше смутен, сякаш думите ми го бяха стреснали.

— Знаеш ли коя съм аз? — попитах.

Той се изплю на земята.

— Кучка като майка си — отвърна.

Помня страха, който изпитах, щом ти скочи от земята и се втурна към него. Опитах се да те дръпна, но ти се изплъзна от хватката ми и се нахвърли отгоре му. Казах си, че ще го убиеш. Хората наоколо викаха и се смееха, от парка и от подлеза надойдоха още.

Още преди да го докоснеш обаче, всичко застина.

Заля ме страх. Отстъпих, както сториха и останалите, и тишината погълна всичко.

Беше опрял пистолет в главата ти.

— Недей — каза той. — Не пропилявай живота си за боклук като нея.

Лицето ти се изкриви от гняв.

— Не би застрелял собствения си син.

— Не — рече Джаксън. — Ако имах син, не бих го застрелял. Ти обаче не си мой син, нали така?

Ти кипеше от гняв, но беше безсилен. Той те блъсна вътре в колата, а аз можех единствено да я проследя с поглед, когато подкара.

После Гус застана до мен, прегърна ме през рамото и ме изпрати до вкъщи.

— Никога не бях виждала пистолет — пророних.

— И е по-добре да не виждаш повече — рече той. — Те са за слабаците.

— Какво имаш предвид? — попитах.

На ниското слънце сградите бяха проточили сенки подобно на пръсти, които се опитваха да ме сграбчат.

Той вдигна ръка, свил всички пръсти, с изключение на показалеца. Изви го, сякаш стреляше с пистолет.

— За да помислиш, е нужно повече усилие, отколкото за да дръпнеш спусъка.

Никога не съм ти казвала това. Мъдро? Вярно? Как мислиш?

Може би да, а? Когато обаче алтернативата ти е смърт­та, не се замисляш много.

Бре, чуй ме само.

Като се замисля колко пъти сме обикаляли из Блоковете и колко пъти хората са ни казвали, че Джаксън се е навъртал наоколо, май няма нищо чудно. Беше ни разкрил. Пистолетът в главата ти беше първото предупреждение, тарашът на апартамента ми — следващото.

Ние пренебрегнахме и двете.