Метаданни
Данни
- Серия
- Килия номер 7 (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Cell 7, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Александър Маринов, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2020)
- Начална корекция
- sqnka (2020)
- Корекция и форматиране
- Epsilon (2020)
Издание:
Автор: Кери Дрюъри
Заглавие: Килия номер 7
Преводач: Александър Маринов
Език, от който е преведено: английски
Издател: „Егмонт България“ ЕАД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Печатница: „Дедракс“ АД, София
Художник: Gualtiero Boffi Dreamstime.com; rdonar shutterstock.com
Коректор: Ина Тодорова
ISBN: 978-954-27-1824-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12815
История
- — Добавяне
Марта
Оставиха вратата на килията отворена. Въпреки това обаче не мога да изляза — отворът е преграден с решетки. Досега не ги бях забелязвала, явно са от външната страна.
Не се вижда кой знае какво — стената отсреща и вратата на кабинета на Ив, но чувам движение и гласове, които идват от дъното на коридора.
Мисля, че знам защо.
Седемте килии не означават седем души — не всеки ден има убийство или заловен извършител. Не знам в колко от килиите има затворник. Не съм сама, но се съмнявам, че всички са пълни.
Едно обаче е сигурно — явно има някого в 7. Трябва да е мъжът, когото видях първия ден, същият, който се разсмя, когато му казах, че съм убила Джаксън Пейдж. Трябваше да му направя забележка, че убийството не е повод за смях, нито пък смъртта. Не бих пожелала ничия смърт. Бих пожелала да се разкара и да ме остави на мира, да стане по-добър или да се затвори в някоя пещера далеч от хората, или нещо подобно, но никога не бих пожелала смъртта на някого.
Интересно дали плачът, който чух по-рано, е бил на човека от Килия 7.
Интересно как ли се казва, какво е извършил. Или какво не е.
Не знам къде се дяна пазачът. Може би ни е зарязал. Или пък просто не стои с нас непрекъснато. Нали всички сме затворени, надали бихме се усетили.
За секунда си представям, че избухва пожар и всички се изпичаме като пилета, след което си казвам, има ли някакво значение, а после се чудя не бях ли си мислила за това и преди. Накрая се чудя дали не съм започнала да полудявам.
Казват, че самотата има този ефект.
Да не забравяме липсата на сън и проклетото капане от вчера.
Не бих се учудила, ако си загубя разсъдъка.
Седем дни ад, накрая ще им се моля да ме убият.
Някаква врата се отваря и затваря. Студено течение, сериозни, високи гласове, после нечий смях. И нечий плач.
— Не, не, не! — чувам.
Гласът е мъжки.
— Моля ви, не!
Той ли е? Мъжът от Килия 7?
— Виновен! — чувам.
Глъчка от гласове. Няколко доволни възгласа, аплодисменти.
— Убийте мръсника! — крещи някой.
— Око за око! — добавя друг.
Чудя се дали наистина го е извършил. Дали наистина е убил някого. Хладнокръвно. Сещам се за Ив и за съпруга й — при него е било самозащита, или поне нещо такова. Ами ако убиеш някого неволно?
Нищо никога не е черно и бяло.
Сивото обаче вече не е актуално.
Всичко притихва и наоколо се възцарява странна атмосфера. Обзема ме тъга и внезапно избухвам в плач. Сядам на пода, сълзите се търкулват по носа ми и падат на пода.
Туп, туп. Малки капчици, оставящи тъмни следи.
Вдигам ръка към бузата си, за да ги избърша, и се озовавам в миналото — ето те пред мен. Затварям очи.
— Когато Джаксън заподозря нещо, ти ми каза, че ни е било ясно, че няма да продължи дълго. Помниш ли онази вечер в гората? Тогава ми каза, че нямаме бъдеще. Че единственото, което можем да споделим, е небето със звездите над нас, не и семейството, не и приятелите…
— Споделихме Госпожа Б. Тя ни прие. — Паниката взе да ме завладява.
— И никой друг, освен нея. Уговорихме се да споделим онова, което имаме, докато трае, докато е чисто. Вече не е така…
— Край ли слагаш?
— Марта, ако не сложим край, той ще го сложи вместо нас. Ще сложи край и на двама ни!
— Не си ли заслужава да се борим за онова, което имаме?
— Ако ставаше дума само за моя живот, бих заложил всичко. Обаче как да рискувам и твоя? Знаеш на какво е способен. Не мога да поема риска да ти причини болка, нито пък после да набеди някой друг за деянията си.
Взех ръката му в своята и се взрях в очите му.
— Какво искаш, Айзък? — прошепнах. — Какво искаш истински от живота, от бъдещето? За какво мечтаеш?
— Сега е друго — отвърна той с шепот. — Онова, което исках, преди да те срещна… Промени се. Струва ми се, че винаги съм знаел колко покварен е баща ми и за убийствата… — той замълча и поклати глава. — Само че… знам, че звучи ужасно… налагаше се да се преструвам, че не ги забелязвам, за да мога да продължа да живея. В противен случай… знам ли, съмнявам се, че бих се справил. Гледах го как се занимава с благотворителност и това ми харесваше, разбираш ли, харесваше ми да ходя с него по онези места и си мислех, че мога да направя нещо, например да използвам парите и влиянието му, за да направя нещо добро за света. Да се опитам да възстановя равновесието… Но откакто те срещнах… ти отвори очите ми, показа ми, че за възстановяването на равновесието се изисква далеч повече, отколкото съм подозирал някога.
Той замълча и преглътна сухо.
— Но в същото време ме вдъхнови, помогна ми да осъзная, че вероятно бих могъл да опитам да променя нещата в голям мащаб.
Размърдах се неловко.
Той се усмихна.
— Силна си. Едно мъничко човешко същество в този огромен свят, без средства, без образование, без семейство…
— Боже, много си мил.
— Изслушай ме. Нямаш тези неща, но не се отказваш от борбата, за да покажеш на хората истината за случилото се, без да си длъжна да го правиш.
— Дължа им го.
Той поклати глава.
— Всъщност не, но именно в това се изразява благородството ти. А виж ме мен — имам пари, влияние, образование, семейство — макар и откачено, — и какво правя? Нищо. Ти… ти… — той отново пристъпи напред и взе лицето ми в дланите си. — … ми дари мечтата, че нещата могат да се променят и да станат по-добри, за мен, за теб, за всички.
— Всички знаят, че правосъдната система е покварена — прошепнах, — но в същото време се страхуват да не попаднат на губещата страна. Наистина ли смяташ, че си способен да промениш това?
Той поклати глава.
— Не и сам — рече.
— Заедно? — попитах.
Той кимна.
Единственото, за което си мечтаех аз, бяха справедливостта и истината за мама и за Оли. Онова, за което говореше той, изглеждаше далеч от възможностите ми, но в онзи момент си позволих да помисля, че може би имаше право — че може би, ако всеки от нас изиграеше ролята си, заедно бихме имали шанс да променим нещата.
Връщам се в настоящето и се оглеждам из килията: студена, неприветлива и толкова самотна, но при все това с променена светлина през решетките на вратата. По онова време не ми беше дошло на ума, че онова, което бяхме замислили, ще излезе толкова голямо и толкова категорично, но това е моята роля, а и почти съм я изиграла.
Старая се, но всичко, което бях, което съм, което ще бъда някога, е едно осиротяло момиче от Блоковете.
Навън в коридора или в някоя от килиите има раздвижване. Стомахът ми се свива от изненада, може би страх.
— Как се казваш? — пита глас.
— Моля? — отвръщам, надигам се и избърсвам лице, опитвайки се да установя откъде е дошъл гласът.
— Името ти? — повтаря той.
Мъжки глас, дрезгав, сякаш има нещо в гърлото.
— Марта — отговарям. — Твоето?
— Емилио — казва той.
— Затворник ли си? — питам. — В коя килия си?
— Хмм, май в 4 — изръмжава той. — Вече им загубих броя.
— Аз съм в 3.
— Е, значи аз трябва да съм в 4, защото съм дяволски сигурен, че не съм в 5. Жена си?
— Хмм, по-скоро момиче. На шестнайсет съм.
— На шестнайсет? Какво търсиш тук?
— Убих човек.
— И си го признаваш? Аз например също убих човек, но няма да кажа на никого. Твърдя, че съм невинен, ако щат да опитат да докажат друго. Не че има нужда да доказват… Кого уби? Някое гадже?
— Не. Джаксън Пейдж.
Смехът му еква по коридора и из килиите.
— Джаксън Пейдж? Кой, онзи Джаксън Пейдж?
— Да — отговарям.
Той отново избухва в смях.
— Върховно — възкликва. — Най-сетне някой да го свали от пиедестала, на който се сложи сам. Върховно.
— Е, сега е мъртъв.
— Момиче, вероятно си спасила живота на мнозина, като си ни отървала от него. Всъщност не, не „вероятно“. Спасила си ги. Трябва да ти дадат медал, а не да те пращат на електрическия стол!
— И все пак — казвам, — човек не може да убива хората просто защото не е съгласен с тях.
За момент той замлъква. Чувам тежкото му дишане и как помества тяло.
— Ами, да, ама нали знаеш… Сложна работа, а? Надали си го убила ей така, за кеф. Сигурно си имала причина.
— Да, имаше причина, но въпреки това ще умра — прошепвам.
Той отново замлъква. От другата страна на коридора се чува местене на мебели и скърцане на врата.
— Няма да те лъжа — казва той. — Ще умреш, вероятно си права. Твърде много хора бяха в джоба му. Обаче, ако аз изляза, момиче, ще похарча всяко пени, до което се докопам, за да гласувам, че си невинна.
— Емилио…
— Не че това ще промени нещо. Той замая главите на всички. Един ден обаче, сериозно, един ден хората ще прозрат що за глупаци са били.
От другия край на коридора долитат гласове, някой се засмива, чува се трополене на колела и метал.
— Наистина ли го извърши? — пита Емилио.
Вратата в края на коридора се отваря с трясък и аз подскачам.
— Наистина ли го направи? — повтаря.
През решетките на вратата виждам задаващата се по коридора количка, колелата се въртят по плочите, два чифта ботуши я бутат. Вдигам очи: отгоре на количката лежи мъжко тяло, облечено в същия бял затворнически гащеризон като моя. Ръката му се отпуска встрани и увисва във въздуха, пръстите му са като кренвирши, извадени от хладилника, а на опакото на ръката си има татуирана роза.
Мъжът, когото видях в първия си ден тук.
Гледам го как се изнизва покрай мен на количката, проследявам я с очи, докато се отдалечава към дъното на коридора и чувам как другата врата се затваря с трясък.
— Намислихме… — прошепвам.
— Какво?
Вратата се отваря рязко и се появява пазачът.
— По леглата, момичета! — вика той.
Около него подрънкват ключове, чува се металически тропот и вратата тръгва обратно към мястото си с плъзгане.
Обръщам се на колене и опирам лице о решетките, докато вратата продължава да пълзи към мен.
— Намислихме нещо откачено! — крещя на Емилио.
Палката трясва между решетките и се стоварва върху пръстите ми. Крещя, но не помръдвам.
— Че всъщност действително можем да променим нещата към по-добро! — викам отново, но всичко почернява.
Нещо ме събужда. Съскане. Все едно някой пръска с дезодорант или с ароматизатор за въздух. Съскането секва.
Лежа на пода близо до вратата. Тъмно е. Толкова е тъмно, че спокойно бих могла да се нося в космоса. Не, всъщност е по-тъмно и от там, защото няма звезди. И е студено. А сега е и напълно, абсолютно тихо.
Усещам нещо на кожата на челото си, вдигам ръка, докосвам го и отлюпвам нещо с пръст.
„Засъхнала кръв? — удивявам се. — Ударил ме е и съм загубила съзнание?“
Очите ми привикват към тъмнината и наоколо се очертават форми — леглото, тоалетната, умивалникът, — да, обичайното.
И прозорецът високо горе. Небето ме привлича. Обичам го. Чудя се какво ли е там, горе, какво ли е усещането да си горе и да се чувстваш толкова сама.
Като това ли е, питам се. Не, ще е усещане за спокойствие, за мир. За свобода. Без всичките гадости тук, на земята.
Трябва да се преместя да живея там. Да основа колония.
Да бе, мечтай си.
Тук разполагам единствено с мечтите си. И със спомените.
Надигам се от пода и се тръшвам на леглото.
„Килията е празна“, мисля си. После обаче мигам, мигам пак и виждам нещо да се приближава към мен от сенките.
Някой върви към мен.
Отначало силуетът е тъмен, после изсветлява и добива форма. Жена с коса до раменете, по-ниска от мен, слаба, но с обло лице. Тъмни очи, широка усмивка, протегнала ръце към мен.
Мигам, мигам. Затварям очи, после ги стисвам плътно.
„Не, не, не, не, не“, повтарям наум. Не позволявай да те заблуди.
Отново отварям очи.
Тя е пред мен. Навежда се към мен. Усмихва ми се, протяга ръце към мен.
— Мамо? — прошепвам.
— Марта… — отвръща тя. — Толкова се радвам да те видя.
— Но… но… Мамо, ти не си ли… не си ли…?
— Трябваше да дойда да те видя — казва тя.
Гласът й е толкова топъл, толкова нежен и успокояващ. Колко е хубаво да го чуя отново. И да я видя.
Надигам се.
— Толкова ми липсваше — казвам. — Толкова се радвам да те видя.
— Трябваше да дойда при теб, за да ти кажа… — Тя замълчава, втренчва се в мен, нещо се е променило, нещо не е наред. Лицето й, изглежда… — За да ти кажа колко съм разочарована от теб.
— М-моля?
Тя се навежда рязко и навира лице в моето.
— Как можа? Как можа? Дъщеря ми е убиец, хладнокръвен убиец. Как според теб се почувствах от това?
— Но…
Тя се изправя и започва да крачи нагоре-надолу.
— Не съм те възпитавала да се превърнеш в това! Ти… ти… хладнокръвна… — спира да крачи и се мята към мен. — … хладнокръвна КУЧКА!
— Какво? Мамо, трябва да разбереш.
— Разбирам. Не си мисли, че не разбирам — вика все по-силно, гласът й изпълва килията и отеква от стените. — Надупчи с куршуми любимеца на народа! Покри идола на хората с дупки! Разкъса на ПАРЧЕТА тялото на нашия герой! И за какво?
— Не.
Хващам се за главата с ръце и започвам да се клатя напред-назад.
— Не, мамо, не, не стана така. Беше само един куршум, един, само един, а той…
— НИЩО не си разбрала! Ясно ли ти е?
— Какво?
— Не Джаксън Пейдж ме уби! — крещи тя. — Айзък те ЛЪЖЕШЕ. Той е ЛЪЖЕЦ и те НЕНАВИЖДА!
— Не, той не би…
— Ти си убийца! МРАЗЯ те! Обръщам се в гроба заради теб!
— Не, моля те, не, недей! Мамо, мамо, обичам те, не постъпвай така, моля те! Не беше така, не беше, не беше. Моля те… — Загръщам се с чаршафите и се свличам на дюшека. — Съжалявам. Съжалявам. Мамо, моля те, моля те, прости ми.
Избухвам в хлипове, а стъпките й се отдалечават.
— Марта?
Друг глас.
— Оставете ме на мира — отговарям. — Моля ви, махнете се.
— Казвала си ми го и преди, без да го мислиш — гласът ми е познат. — Всъщност ми каза да вървя на майната си, помниш ли? При първата ни среща? Пред блоковете?
— Помня — прошепвам.
„Разбира се, че помня“, казвам си наум.
— Не искаш ли да ме видиш? Промъкнах се тук. Откраднах ключовете на пазача.
— Страшно бих се радвала да те видя.
Струва ми се, че долавям стъпки по пода. Обръщам се.
Лунната светлина влиза през прозореца, огрява кожата му и блести в очите му. Той се усмихва. По тялото ми се разлива топлина, а сърцето ми се разтапя.
— Айзък… — шепна и усещам как се отпускам. — О, боже, колко е хубаво да те видя. Мислех, че никога вече няма да се видим. Мислех…
Отново избухвам в плач, но от облекчение.
— Как се озова тук? Ще ме вземеш ли със себе си?
Не мога да отлепя очи от него. Всяка частица от него ме изпълва с усещане за облекчение и спокойствие.
— Искаш ли да го направя? — пита той. — Да избягаме, само аз и ти. Да заживеем заедно някъде в безопасност, където може да се съберем?
Кимвам.
— Да, да, о, колко прекрасно би било! Просто чудесно. Да, Айзък, да, хайде да го направим, моля те.
— Е, имаш КОФТИ късмет! — той се навира в мен и крещи в лицето ми. — За какво ми е да се събирам с УБИЙЦА? Ти си точно това. УБИЙЦА!
Неспособна съм да помръдна. Зяпвам с уста, но не съм в състояние да изрека и една дума.
— Да не мислеше, че те обичам? А? Наистина ли си въобразяваше, че човек като мен изобщо би могъл да обикне някоя като теб? — съска той срещу мен.
— Аз… Аз…
Не мога да говоря.
— Никога не съм те обичал. НИКОГА! Ти си чисто и просто една мърлява кучка. Мръсница. Точно както каза и баща ми. Аз те използвах!
— Айзък, моля те, не!
Сълзите потичат и не мога да ги удържа. Светът ми се разпада. Разкъсвам се на парчета. Ще се срина. Не мога… не мога…
— Върви да пукнеш, мръсна кучко, и нека тези думи да кънтят в ушите ти: аз… никога… не съм… те обичал! Ясно ли ти е? — крещи той.
Взирам се в тези очи, в които съм сигурна, че съм съзирала любовта му към мен.
— Ясно ли ти е? — крещи той пак.
Кимвам, защото нямам друг избор.
Той се извръща, а аз протягам ръка към неговата, но не успявам да я хвана.
Затварям очи, нахлузвам чаршафите над главата си и се стоварвам на леглото.
Сърцето ми е изтръгнато. Душата ми изгаря. Празна съм.
Плача. Хлипам. Докато главата ми не започва да блъска и силите ми не се изцеждат. Едва тогава надниквам изпод чаршафа. Донякъде очаквам да ги видя и двамата, но разбира се, тях ги няма. Дори на тази слаба светлина, въпреки замъгления си поглед, успявам да различа, че вратата все още е затворена, забелязвам и колко малко е прозорчето.
„Знаеш, че не бяха истински, нали? Бяха холограми, халюцинации или някаква подобна гадост.“
Главата ми тежи. Усещам странен вкус в устата си. Чувствам се скапана.
Обръщам се по гръб, обхождам килията с очи.
Отново се чува съскането.
Какво е това?
Примигвам още няколко пъти и се надигам. Очите ми са замъглени от плача, подути са, но виждам нещо до вратата… нещо влиза под нея и лунните лъчи с мъка проникват през него.
Като мъгла… или пара… или газ…
Пускат ми газ? Какво? Защо?
— Защото могат!
Обръщам се — Оли е застанал до леглото, върти ключовете от колата си около пръста си, а къдриците му се поклащат покрай главата.
— Защото те ненавиждат, защото имат власт над теб, власт над всичко…
— Не, не, не — скачам от леглото и дърпам чаршафите със себе си. — Ти не си истински. Няма да те слушам.
— Ти си слаба, безполезна, никога не би могла да постигнеш нищо…
— Не слушам, не слушам…
Падам на пода.
— Не ме спаси, нали така? Не пусна достатъчно гласове. А аз те обичах. Беше ми като малка сестра.
Пропълзявам до вратата и сега го усещам и по ръцете си, парата, газа, каквото и да е това. „Това не е редно — мисля си, — как е възможно да постъпват така? Как…“
— Искаш ли да разбереш какво е усещането, когато умреш?
Гласът му е толкова груб.
Натискам чаршафа в пролуката под вратата, тъпча го в нея с пръсти колкото мога.
— Искаш ли да усетиш болката?
Опитвам се да не слушам.
— Знаеш, че никой не те харесва. Никой, освен мен не те е харесвал, а ти ме остави да умра. Айзък просто те използваше. Как можа изобщо да допуснеш…
Ставам и се втренчвам във видението на Оли. Стаята се върти около мен, главата ми тежи, но няма да позволя да ме пречупят по този начин.
— Затваряй си шибаната уста — завалям. — Не си истински, няма да те слушам.
Краката ми поддават под мен и внезапно се озовавам на пода. Оставам легнала, сякаш досега съм се била, а емоцията се оттича от тялото ми като кръв.