Колин Фалконър
Източна Индия (98)

Глава 98

Скалите Хутман

Корнелия със задоволство забеляза, че комодорът не изглеждаше добре.

Под очите му се бяха очертали тънки сенки, лицето му бе изпито от болестта. Вината, без съмнение, бе направила някои от тези бръчки по-дълбоки. Този някога красив мъж сякаш бе изгубил всичките си жизнени сокове.

Той се огледа из импровизирания подслон и на лицето му се изписа неподправено изумление, докато опипваше гоблена, който навремето бе висял на стената в главната каюта, а сега закриваше входа на палатката; в ъгъла се намираше сребърната кана, която навремето стоеше до прозореца към кърмата на „Утрехт“; безценният му персийски килим беше целият изпоцапан със сол, кал и натрошен варовик, внесени в палатката му от безброй ботуши. Корнелия се опита да погледне мръсната импровизирана палатка през неговите очи; този коптор съвсем доскоро бе представлявал дворцовите апартаменти на могола на скалите Хутман.

Но за Микиел ван Тексел аз щях да бъда курвата на този сарай.

Амброаз стоеше приведен под брезента, ръката му се свиваше и отпускаше върху ефеса на меча на кръста му.

— Вие заявявате, че това е мястото, където се е опитал да ви изнасили?

— Ако Микиел ван Тексел не се бе върнал да ме спаси, той щеше да ме опозори тук. Това беше неговият план и Крюгер ми каза, че ако аз не се съглася, той ще ме убие.

— Кристиан твърди, че се е опитал да защити вас и останалите жени.

Тя се изсмя горчиво.

— Вярно ли е, че е заповядал убийствата на всички тези хора? — попита Амброаз.

— Съучастниците му бяха повече от щастливи да изпълняват заповедите му.

— Не мога да… — поклати глава той, онемял от ужас.

Амброаз се навъси в опит да си представи случилото се на това място след неговото отплаване към Батавия. Но това е невъзможно, помисли си Корнелия. Човек не е в състояние да си представи такива неща, освен ако не им е ставал свидетел. Те просто са немислими.

— Мисля, че Микиел умира — каза тя.

Амброаз сякаш се събуди от някакъв ужасен кошмар.

— Кой?

— Сержантът, когото видяхте на брега, човекът, който ви предупреди за бунтовниците.

— Сигурен съм, че хирургът на „Зандам“ ще направи всичко по силите си, за да го спаси.

— Той спаси всички нас.

Амброаз кимна при думите й, но Корнелия беше наясно, че той не е в състояние да проумее чутото или беше претоварен със собствени грижи, за да се вълнува. Тя го последва навън. Амброаз се втренчи в този хаос от навеси и камъни, от останките от бъчви за вино, натрошени керамични бутилки и захвърлени оръжия, което представляваше кралството на Кристиан.

— Аз се върнах заради вас.

— Така ли си мислите?

— Корнелия, нямах избор; не можех да постъпя по друг начин — отговори Амброаз и тя почти се усмихна, защото това бяха същите думи, които бе използвал Саломон дьо Чесне. — Моля ви. Кажете нещо.

Но тя не можеше да намери думи. Гневът и укорът нямаше да променят нищо, а и коя беше тя, че да го съди? Но ако Амброаз търсеше опрощение за греховете си, тогава Корнелия трябваше да го разочарова. Тя трябваше да се справи с всичко, което бе преживяла; нека и той си понесеше кръста.

Двамата останаха в мълчание. Навремето бяха споделяли любовта към изкуството и науката, сега единственото, което ги свързваше, беше срамът, а те не бяха в състояние да говорят за него.

— Никога не съм ви изоставял. Сторих всичко, което трябваше, за доброто на всички.

— Трябва да се върна на кораба — каза Корнелия. — Искам да съм до Микиел ван Тексел.

— Войникът ли? Защо?

— Не искам да го оставя да умре сам.

— Защо се тревожите толкова за него?

— Той не ме остави да умра сама и аз няма да го оставя да умре сам.

Тя се отправи към брега, където бе закотвена малката корабна лодка.

— С ваше позволение — извика Амброаз след нея. — Имам лоша новина за вас.

Корнелия се обърна.

— Става въпрос за съпруга ви.

Корабът „Зандам“

Хирургът се бе опитал да извади куршума от мускета и това се бе превърнало в буквалния и в преносния смисъл в кървава работа. Сега Микиел лежеше на един хамак на оръдейната палуба, с лице, бяло като тебешир. Дишаше учестено и трудно. Корнелия стисна ръката му с всичка сила и очите му примигнаха.

— Ти се справи, Корнелия — промърмори Микиел. — Оцеля.

— Ти също.

Той поклати глава.

— Недей, Микиел. Не ми казвай сбогом. Не и сега.

Той отвори дясната си ръка и й показа своята половина от талера.

— Ще го отнеса с мен.

— Ти ще оздравееш, ще се върнеш в Холандия с мен. Ще имаме деца. Няма да ти позволя да умреш.

Микиел се усмихна и затвори очи. Гърдите му хриптяха.

— Не ме забравяй, Корнелия. Обещай ми.

— Никога не бих могла да те забравя — прошепна тя и остана до него през дългия следобед, докато Микиел бавно прекрачваше в отвъдното.