Колин Фалконър
Източна Индия (87)

Глава 87

Зората разпукна над морето. Корнелия беше схваната от студ. Тя вдигна глава и различи сгушения силует на някакъв остров. Хора бяха застанали на брега и наблюдаваха как течението ги носи. Микиел лежеше в края на сала и я топлеше с тялото си. Корнелия се опита да го прегърне, но той внимателно отмести ръката й от раменете си.

— Гледат ни — прошепна в ухото й.

Дьо Трю ги изведе до плитчините с помощта на пръта. Мъжете наскачаха да ги посрещнат. Двама души поеха първо Габриел, който не се държеше на краката си, и Корнелия се зачуди дали вече не е мъртъв. Микиел и Дьо Трю скочиха последни във водата. Микиел я взе на ръце и я изнесе на брега. Другите войници довлякоха сала.

Тя стоеше на поредния тесен бряг, брулена от вятъра и студа, но за първи път от месеци насам не изпитваше страх.

Микиел разговаряше с един от ефрейторите си, мъж на име Вестервелд.

— Ще поставиш денонощна охрана до жените. Не помня от кога хората ни не са виждали пола. Нямам никакво намерение да хвърлям тези жени от една банда насилници на друга.

— Слушам, сър.

— Как е Габриел? — попита Корнелия.

— Изглежда зле. Улучен е в гръдния кош, а нямаме лекар.

— Мислиш, че ще умре ли?

— Смъртта не е най-лошото, което може да сполети един мъж. Той може да загуби честта си.

Двамата се загледаха втренчено един в друг.

— Микиел, ти си най-смелият мъж, когото познавам.

— Направих това, което всеки би сторил на мое място.

— Не, ти направи онова, което почти никой друг не би се осмелил да направи. Дай да видя ръката ти. Нека я превържа.

Микиел я побутна нежно настрани.

— Не, всичко ще бъде наред. Това ли е ножът?

— Да, Фасулчо ми го даде.

— Какво се е случило?

— Убиха го. Открихме тялото му да се носи по вълните.

— Знаеш ли кой го е сторил?

Корнелия поклати глава.

Той повъртя ножа в ръката си.

— Обикновено дялаше резбите си с него. — Микиел поклати глава. — Копелета. Обзалагам се, че Стенховер го е направил. Какво се случи с Ричард?

Корнелия поклати глава.

— И него ли? Трябваше да го взема с мен.

— Ръката му беше счупена. Ти нямаше избор.

— Сега ще дойдат за нас. Но ние сме готови да ги посрещнем.

Тя усети как силите я напускат и се свлече на колене. Микиел я обгърна с ръце и Корнелия се притисна към него.

— Вие ще видите Батавия, госпожо Норстрант.

— Пет пари не давам за Батавия — отвърна тя. — Сега съм тук. Само това има значение.

 

 

Скалите Хутман

Кристиан седеше в палатката си и отпиваше бренди, заслушан в любимците на дявола, които се караха долу на брега. Виното потече по брадата му. Той вдигна камеята и бесен я захвърли в дъното на помещението. Как беше възможно да се случи това?

— Значи ни казваха, че на дългия остров няма капчица вода — дочу той Крюгер да вика на Оливер ван Бек.

— Така ли?

— Как е възможно тогава да са оцелели до този момент?

— Трябваше да ги убием още когато имахме възможност — обади се Герит ван Хоек.

— Кристиан беше човекът, който нареди да ги изпратим там — отвърна Стенховер. — Нека изгният на слънцето, нали точно това каза той?

— Нямаше да ни създадат никакви главоболия, ако не им бяхме позволили да ни отмъкнат сала — заяви Гилес Клемент на Куик.

— Всичко щеше да е наред, ако Грот знаеше как да използва меча си — изстреля в отговор Куик.

— Зарежи Грот, Крюгер отговаряше за сала. Ама не, трябваше да отидете в палатката на жените и да го оставите без охрана.

— Кой да си представи, че на това копеле ще му хрумне такъв номер?

— Тъпото копеле си ти. Имах една крава с повече мозък от твоя. И вършеше повече работа от теб. Поне можех да доя мляко от нея.

Кристиан реши, че е чул достатъчно. Пристъпи пред палатката и в следващия миг видя да проблясва нож. Йост и Герит ван Хоек сграбчиха Крюгер за ръцете и го задържаха. Стенховер също скочи, посягайки към ножа си.

— Спрете!

Кристиан пристъпи помежду им.

— Какво става тук?

— Стенховер нарече Крюгер глупак.

Кристиан се ухили широко.

— И цялата кавга е само заради това?

Всички се засмяха, с изключение на Крюгер; смехът беше малко пресилен наистина, но все пак разсея напрежението. Стенховер отново приседна. Йост и Герит ван Хоек се отпуснаха.

— Забравяте защо сме тук — продължи Кристиан. — Вижте се само, щом стане някаква дреболия, в следващия миг сте готови да си прережете гърлата. — Той извади един сребърен талер от джоба си. — Погледнете го. — Кристиан вдигна монетата във въздуха. — Има цели ракли, пълни с това. Не шепи, а цели ракли със сребърни монети за всеки един от вас, стига само да разполагате с нужния кураж. Или предпочитате да се биете един с друг, вместо с хората, застанали на пътя на осъществяването на мечтата ви? — Обърна се към Стенховер. — Кажи какво желаеш най-много, каменоделецо? Уважение, жени? Имаш ги! — Той поднесе монетата в лицето на едрия мъж.

— Ами ти, Герит ван Хоек? Лесно ти е да убиваш невъоръжени мъже, но срещу истинските войници е доста по-различно, не е ли така? Много ти се иска да бъдеш герой, но те е шубе. Цял живот ли мислиш да си страхливец? — Кристиан поклати глава, сякаш беше училищен директор, изправил се пред недисциплинирани ученици.

— Аз мога да ви дам всичко, за което жадувате. Само трябва да ми се доверите. Не е възможно едно дребно спречкване да застане между нас и целта ни.

Той ги огледа поред.

— Вярвате ли ми?

Един по един всички кимнаха.

— Трябва да си върнем жените — обади се Крюгер.

— Салът е по-важен от тях — възрази Стенховер.

Кристиан отново огледа лицата на всички, като се опитваше да им помогне да го проумеят.

— Той е прав. Сега, след като разполагат със сал, Микиел и хората му ще могат да вдигнат по тревога спасителния кораб, когато дойде. Ако това се случи, с нас е свършено. Трябва да си върнем сала. Но за да го направим, трябва да ги убием. Всички.

— Според теб колко време ще им отнеме да стигнат до нас със спасителния кораб? — попита Крюгер.

— Може да отнеме месеци — обади се някой от моряците. — А може и дни.

— Вижте само как добре се повеселихме на Тюленовия остров — обади се Стротман. — Какво чакаме?

— Ти говориш за войници като мен — изръмжа му Стенховер. — Няма да ти е толкова лесно да ги убиеш, не и както закла онези нещастници.

— Но те нямат оръжия.

— Познавам добре Микиел ван Тексел. Със сигурност е измислил нещо. Повярвай ми, ако посмееш да го атакуваш с меч, той ще ти го отнеме с едната ръка, а с другата ще ти строши врата, дребна въшко.

— Трябва да използваме мускетите — обади се Герит ван Хоек. — Тогава ще ги опаткаме за нула време.

Всички впериха поглед в капитан-генерала за одобрението му.

— Колко куршума ще са ни нужни, за да убием всички? — попита Кристиан. — Трябва да пазим барута и куршумите, защото може да ни потрябват при превземането на спасителния кораб.

Крюгер изгледа Стенховер.

— Ти и хората ти сте войници — рече Крюгер. — Използвате ли всички мечовете си, ще ги изколите за нула време.

— Може би не е необходимо да ги убиваме всички — предложи Гилес Клемент. — Щом възнамеряваме да превземаме спасителния кораб и да станем пирати из океана, ще ни е нужен екипаж.

— Може би ще успеем да привлечем на наша страна някои от французите — рече Стенховер. — От седмици живеят там като кучета.

— Имаш право — съгласи се Кристиан. — Нищо чудно вече да са като узрели круши.

— Но как да го направим? — попита Йост.

— Да вземем проповедника с нас — предложи Кристиан. — Ще им предложим одеяла и храна и може би ще им обещаем, че ще им върнем оръжията в замяна на сала.

— Няма да се хванат на тая въдица.

— Не е необходимо да се хващат. Това ще е само една маневра, докато разговаряме с французите, за да ги привлечем на наша страна. Който откаже да мине към нас, ще мине под меча.

— Аз пак ви казвам да вземем мускетите — обади се Ван Хоек.

Кристиан погледна към Стенховер, който поклати глава.

— Нямаме нужда от мускети — заяви той.

— Тогава значи уточнихме всичко — каза Кристиан. — Утре ще преплаваме до тях да видим дали вече са узрели за правилния избор. И тогава ще си приберем обратно сала и жените. Този път ще настаним госпожа Високопоставена в палатката на жените!

Всички се изсмяха гръмогласно.

 

 

Корабът „Зандам“

Стигнаха до рифовете на четирийсет и седмия ден от отплаването.

Направо изглеждаше невъзможно пътуването да е продължило толкова дълго и Амброаз се зачуди отново дали шкиперът не беше прав, когато каза на генерал-губернатора: „Нуждаете се от мен, ако искате да откриете «Утрехт»“. Може би ако той управляваше кораба, отдавна щяха да са се добрали до мястото на корабокрушението. Амброаз се зачуди дали личните му чувства не бяха попречили на спасяването на оцелелите от прокълнатите острови.

Той съзря разпенените рифове. Евартс, шкиперът на „Зандам“, също ги бе видял. Закрещя заповеди да обърнат курса на кораба.

— Не можеш да обърнеш назад! — изкрещя му Амброаз. — Трябва да има проход през рифа!

— Прекалено опасно е, синьор Секор! — изгрухтя Евартс, но изражението му остана непроменено. — Вие сте допринесли за унищожението на един кораб. Този път обаче няма да позволя да наблюдавате гибелта на моя.

Амброаз се извърна с побелели устни. Бяха толкова близо. Успееха ли да открият проход през рифа, щяха да стигнат за по-малко от ден при попътен вятър. Той беше сигурен, че островите в далечината са високите острови, които бяха видели от мястото на корабокрушението.

А сега се бе появило и поредното забавяне.

„Зандам“ обърна на запад и навлезе отново в открито море в търсене на друг проход.

Господи, дано всичко това приключи час по-скоро, дори и да ме чака най-лошото.