Колин Фалконър
Източна Индия (30)

Глава 30

Главният кормчия Арие Баренц се появи от долните палуби, за да докладва, че трюмовете са пробити и по-голямата част от оставащите бъчви с вода са смесени с морска.

— Трябваше да ги изнесем преди раклите със среброто — изръмжа шкиперът.

Амброаз рухна върху перилата с парализирано съзнание. Умът му бе изпълнен единствено с ужасяващите последици от случилото се, с реакцията на компанията при загубата на толкова много сребро. Във въображението си той си представяше процеса пред губернатор Коен:

Предупредих шкипера да постави моряци наблюдатели върху главната мачта.

Трябваше да си легне и да отдъхне, защото треската се бе върнала. Ледените струи на дъжда го шибаха безмилостно, докато той се потеше и изгаряше от висока температура, опитвайки се да прогони потта от очите си.

Защо никой не искаше да поеме бремето му върху собствените си плещи? Защо не му позволяваха да си отдъхне, макар и само за миг?

Корабната лодка се върна от поредния курс; всички пасажери вече бяха напуснали кораба. Застаналият на носа Мезекер, с ръце свити около устата си, крещеше нещо към застаналия до релинга на квартердека шкипер.

Шкиперът се обърна и заяви:

— На острова хората се бият за вода. Комендантът не е в състояние да осигури ред.

Амброаз се втренчи в него.

— Трябва да отидете на острова и да поемете командването. Тук няма какво повече да направите.

— Не мога да изоставя кораба — възрази Амброаз. — Среброто е чисто моя отговорност.

— Кое е по-важно, среброто или животът на хората?

— Вие отидете на острова — каза Амброаз.

— Няма да ме послушат! Вие сте комодорът.

— Къде е Кристиан? — възкликна безпомощно той.

— Кристиан се удави! — изрева в отговор шкиперът.

Удави ли се? Възможно ли беше това?

— Трябва да дойдете с нас на острова, за да възстановите реда — заяви шкиперът. — Без вода всички все едно че сме умрели!

— Изпратих войниците. Само да стъпят на острова, и ще възстановят реда.

Какво трябваше да стори? Шкиперът беше прав; той носеше отговорност за хората. Огледа се и видя Ван дер Линде, един от юнкерите, вкопчен в релинга до него.

— Вие и кадетите ви трябва да стоите на стража над среброто.

— Изоставяте ни тук, на кораба?

— Нямам избор. Трябва да стигна до островите и да въдворя ред. Ще се върна за вас веднага щом приключа.

И той се обърна.

— Не можете просто така да ни изоставите!

— Не се тревожи, момчето ми — обади се шкиперът. — Аз ще съм тук и ще те държа за ръчичката. Трябва да се погрижим за безценното сребро на компанията.

* * *

Вълнението се усилваше; катеренето по оплетените въжета ставаше опасно в очакване на момента вълните да позатихнат, за да спуснат корабната лодка. Нечии ръце го подхванаха и го пренесоха на сигурно в нея. Лодката се люшкаше застрашително сред вълните, той залитна и заби лице в шпигатите.

Още двама мъже успяха да се доберат в лодката след него: Ян Декер, боцманът, и шкиперът. В този момент той разбра, че са го надхитрили.

— Защо не останахте на кораба? — възкликна Амброаз.

— Вече няма смисъл — отвърна шкиперът. — Нуждаят се от мен за управлението на скифа.

— До този момент се справят достатъчно добре и без ваша помощ.

Амброаз вдигна поглед към палубата, където на релинга се бяха наредили един до друг юнкерите и пищяха като изпаднали в истерия жени.

— Не ви изоставям! — изкрещя им той в отговор. — Трябва да си изпълнявам задълженията. Ще се върнем!

Шкиперът само изсумтя презрително при думите му, сякаш беше по-наясно от него за бъдещето. А и освен това, те едва ли го чуха: вятърът и водните пръски погълнаха думите му. Малкият съд отново се люшна и за малко Амброаз да рухне в разпенената вода.

Шкиперът насочи лодката над рифовете към скупчените острови. Амброаз се обърна към разбития кораб; той изглеждаше като заседнал на брега кит. Изпита някакво необяснимо чувство на ужас. Надяваше се, че е направил правилния избор.

Бях принуден да напусна кораба заради хората, господин губернатор.

Хората бяха по-важни от раклите със среброто.

Не беше сигурен обаче, дали губернатор Ян Питерсен Коен щеше да погледне на нещата от неговия ъгъл.

* * *

Кристиан се вкопчи в отвесната преграда. Краката му трепереха толкова силно, че едва го удържаха прав. Защо никой не идваше да го спаси?

Трюмът вонеше целия на изпарения от брендито.

Оливер ван дер Бек захвърли шепа сребърни талери към главата на един от артилеристите, Херманус Шенк.

— Хей, помниш ли как ти казах един ден, че ще съм толкова богат, че ще пръскам пари на вятъра! — И той така се разсмя на собствената си идиотска шега, че за малко да му прилошее.

Шенк искаше да разбере какво е чувството да се търкаляш в пари в буквалния смисъл на думата. На палубата се издигаха купища сребърни монети от една ракла, която бяха разбили, и той се търкаляше в купчината, подобно на пале в калта.

Коник сграбчи пълна шепа с имперски талери и ги остави да изтекат между пръстите му като пясък.

— Тук има повече отколкото съм направил през целия си живот за тази прокълната от Бога компания — заяви той и отпи поредната солидна глътка от най-хубавото бренди на капитана.

— Къде е шкиперът? — попита Кристиан.

Йост се обърна. Лицето му изглеждаше като на мъртвец.

— Изостави ни; проклетото лъжливо копеле ни заряза на това разбито корито. А комодорът се държа като някакъв достоен лорд, загрижен единствено за мършавата си шия. Всички изчезнаха.

Кристиан изскимтя и се затътри обратно към каютата си. Това не можеше да е вярно, беше невъзможно. Щяха да се върнат да ги вземат. Та той беше подтърговецът, как е възможно да го изоставят тук?

Да върви по дяволите проклетата почтена компания.

* * *

Беше почти невъзможно да зърнат дребните коралови рифове — водната пяна от разбиващите се в скалите вълни почти ги скриваше от погледа. Амброаз беше сигурен обаче, че вижда движещи се по тях човешки фигури.

— Не можем да се доберем до острова! — изкрещя шкиперът в опит да надвика оглушителния вятър. Вълнението се бе усилило и всички в лодката бяха прогизнали.

— Но това е единствената причина, поради която се съгласих да напусна кораба! Трябва да ме оставите при тях!

— Няма как да стане! — изкрещя му в отговор шкиперът, борейки се с руля.

— Тогава какво ще правите?

— Ще се доберем до онова островче, ей там — каза той и посочи към някакво късче суша, едва ли по-голямо от самия „Утрехт“.

Амброаз се втренчи в мрачното петънце на хоризонта.

— Вие казахте, че трябва да се доберем до острова!

Шкиперът само повдига рамене. Боцманът го гледаше втренчено с очи по-черни и от тези на мечка. Амброаз огледа лодката в опит да преброи на колко от присъстващите можеше да се довери.

Течението от юг — запад продължаваше да е силно. Навсякъде приливът напредваше.