Колин Фалконър
Източна Индия (96)

Глава 96

Дългият остров

Бяха скрили сала в храсталаците на четиристотин крачки в северна посока, срещу северния край на Тюленовия остров. Микиел видя как „Зандам“ хвърли котва в лагуната; оранжево-бяло синият вимпел на кралския холандски двор се вееше на кърмата. Със сигурност беше кораб на компанията.

Извлякоха сала от скривалището му със сила, родена от отчаянието, съзнавайки, че следващият час щеше да реши съдбата им. Довлякоха го до водата и с пръти го насочваха през плитчините. После смениха прътите с импровизираните гребла, защото знаеха отлично, че трябва първи да стигнат до кораба, иначе чудото можеше да изчезне пред очите им.

Скалите Хутман

Изкараха малката корабна лодка на брега и Амброаз пръв скочи от нея и прецапа мътните плитчини, устремен да се добере до сушата. Зърна някакво движение от дясната си страна, но това беше само тюлен, който го гледаше с влажните си очи, докато се излежаваше на припек на една скала.

Подслоните бяха разръфани и изоставени: нима никой не бе останал? Откри една детска обувка на пясъка и захвърлена керамична бутилка, от чието гърло се разнасяше аромат на бренди.

Свали шапката си и затича, препъвайки се сред парчетата корал; с цяло гърло крещеше името на Корнелия. Скоро остана без дъх. Дочу как някой от моряците извика и се огледа. Мъжът сочеше към северния край на острова. Там се бе появил сал, насочен към тях, слава на бога!

Мъжете на сала стояха прави и заплашваха да го преобърнат; те крещяха и размахваха ръце, изпаднали в дива радост от спасението си.

Но дали слухът му не му изневеряваше?

— Връщайте се! Връщайте се на кораба!

Той се втренчи изумен. В следващия миг дочу женски глас зад себе си. Рязко се извърна. Беше Хендрика, дъщерята на пастора.

Господи!

Не външният й вид го изненада, макар че се бе променила много повече, отколкото би могъл да предположи. Опърлената й до червено кожа от вятъра се лющеше по носа и челото й, а прекрасната й руса коса бе побеляла от солта и слънцето и се спускаше сплъстена по раменете й — толкова вкоравена, че можеше да бъде и лакирана. Роклята й висеше на парцали.

Онова обаче, което го ужаси, бяха очите й. Бяха безжизнени, подобно на риба, лежала цял ден на дъното на лодката. Изражението й беше повече от страшно. Хендрика приличаше на призрак.

Един от моряците се втурна да й помогне. Тя увисна в прегръдките му, бърборейки нещо за някакъв капитан-генерал и мускети.

Хората на сала навлязоха в лагуната с помощта на прътите и един от мъжете скочи в плитчините и зацапа възможно по-бързо към тях. Амброаз смътно си спомняше, че е войник: беше сержантът, най-старшият сред наемниците. Брадата му беше сплъстена от сол, косата — на топки, люшкаща се около яката му. Лицето му имаше дивото изражение на войник, току-що пристигащ от битка.

— Връщайте се! — изкрещя той. — Бунтовниците са тук, имат два сала и всеки момент ще завладеят яхтата!

Бунтовници ли? Ще завладеят яхтата?

Какво говореше този мъж?

Сержантът застана на място, с крака потънали до глезените във водата и отдаде чест. Амброаз забеляза струя кръв да се стича по парцаливия му мундир.

— Аз съм Микиел ван Тексел от Винсхотен, сержант, верен служител на почтената компания. Длъжен съм да докладвам, че във ваше отсъствие имаше бунт и повече от двеста души бяха убити на тези острови. Само ние оцеляхме!

Амброаз го загледа, зяпнал.

— Бунтовниците възнамеряват да завладеят яхтата ви, човече! Трябва да се върнете и да я защитите!

Всички бяха вцепенени.

— Вижте! — изкрещя той.

Амброаз погледна в посоката, която той сочеше — два сала напредваха в морето, заобикаляйки северния нос на острова. Бяха претъпкани с мъже и плаваха право към „Зандам“.

— Трябва да се върнете незабавно на яхтата, хеер комодор!

Човек с неговия пост не беше свикнал да приема заповеди от обикновен войник, но преднамереното насочване на саловете през лагуната го отърси от удивлението му. Той затича обратно към брега и малката корабна лодка.

Какво ставаше тук? Не след дълго щяха да разберат. В момента беше длъжен да последва съвета на този главорез и да се погрижи за защитата на кораба. Беше си представял как стига тук като спасител. А вместо това се бе озовал в капан.

Мъжът падна в плитчините. Няколко от хората на комодора се втурнаха и го извлякоха на брега.

— Оставете го! — извика нетърпеливо Амброаз. — Трябва да се върнем на „Зандам“!