Колин Фалконър
Източна Индия (2)

Глава 2

Амстердам, 27 октомври 1628 г.

Бяха й обяснили, че „Утрехт“ е най-великолепният кораб от обиколната флотилия, плавала някога от Холандия към Индиите. Издяланият и скован от най-добрите майстори в амстердамските корабостроителници боядисан в зелено и златно корпус блестеше под лъчите на есенното слънце. Украсяващият огледалото на кърмата герб беше декориран със скулптури от дъбови листа; нимфи, тритони и гаргойли да прогонват лошите духове, както и далеч по-вероятната поява на бивши воини от Батавия.

Корабът беше дълъг петдесет стъпки от кърмата до носа, с изработени от сух балтийски дъб корпус и дървени конструкции. Гредите върху водореза отпред бяха покрити с допълнителни дърворезби, нижещи се чак до царствения холандски лъв в червено и златно на носа. Свитите му платна още не бяха потъмнели от морската сол.

Червено-бяло синият вимпел на Източноиндийската компания плющеше под силния бриз на Северно море. Корабът беше гордостта на Холандската източноиндийска компания.

На Корнелия Норстрант й предстоеше да се присъедини към останалите триста и трийсет души на борда, половината от които бяха моряци, събрани от пристанищните кръчми на Хутуинен и Харлемерстрат. Наричаха ги „седемседмичните джентълмени“. Беше ги срещала из града; на връщане от пътуване до Индиите разполагаха с пари, достатъчни да им осигурят царския живот в продължение на приблизително седем седмици. После алкохолът и жените стопяваха гулдените им и те отново сключваха договор с компанията, задлъжнели още преди корабът да напусне пристанището.

Гледаше ги как я разсъбличат безсрамно с поглед. Слава богу, че никога нямаше да зависи от милостта на такива мъже.

В писмата си Йоханес описваше колко сини само са моретата, а въздухът топъл и ухаещ на подправки в края на пътешествието. Перспективата обаче за толкова продължително пътешествие не я бе въодушевила. Корнелия ясно виждаше в представите си осем месеца, изпълнени с похотливи погледи на моряците и ледено отношение от другите жени. Никой от тях не отговаряше на общественото й положение и тя разчиташе, че ще се отнасят към нея със студено безразличие. Но Корнелия беше съпруга и бе длъжна да следва съпруга си, където и да отидеше той. Така беше устроен светът.

* * *

Фасулчо също я видя. Той се спря на стълбата от палубата към кабините и салона да я огледа, заради което получи един хубав шут в задника от Стенховер. Микиел ван Тексел стана свидетел на това и сграбчи едрия мъж за косата му, като дръпна рязко главата му назад.

— Остави дребосъка на мира! — изръмжа той.

— Какъв ти е на теб?

— Просто ненавиждам побойниците — отвърна Микиел. — Повдига ми се от тях.

После го пусна. Стенховер процеди през зъби една псувня. Той би размазал всеки друг мъж на негово място. Беше с цяла глава по-висок от Микиел, но Ван Тексел беше неговият сержант и освен това той се боеше от него. Всички войници се бояха.

Значи това е Корнелия Норстрант, помисли си комодорът.

За беда беше невероятна красавица; без съмнение в жилите й течеше и малко испанска кръв. Моряците я стрелкаха с гневни погледи, изпитващи непоносим удар от гледката на жена с такава изумителна красота и осъзнаването на факта, че е абсолютно недостъпна. Като всички красиви жени по някакъв странен начин тя изглеждаше разголена, макар и елечето й да беше без деколте, а полите й да стигаха до пода. Кожата й беше мургава, а косата й черна и лъскава като крило на гарван; Корнелия се качи на борда с походката на жена, свикнала да й отварят вратите, където и да отидеше.

В очите му само походката й представляваше нарушение на закона. Старите моряци твърдяха, че красивите жени на борда са лошо знамение; те пробуждали дявола у мъжа. Когато триста мъже накуп си представят как се сношават само с една жена, това неминуемо вещаеше беда.

И за капак: дъщерята на пастора, още един дразнител за въображението на безбожната сбирщина от кол и въже, което представляваше екипажът му. Мъжете, увесени на въжетата, подсвиркваха и се смееха.

Озъбен, пасторът поведе семейството си под палубата.

Очертаваше се едно продължително пътешествие.

* * *

Отплаваха от Холандия в един смрачаващ се есенен ден, сред сивото и застрашително Северно море. „Утрехт“ водеше флотилията с вдигнати платна и комодор Амброаз Секор изпита тръпка на възбуда при развиването на девствено белите платна от мачтите, които заплющяха под вятъра. Хвърли поглед назад през кърмата към другите два кораба, „Вергулдиге Долфин“ и „Герехтигхайд“, следвани от яхтите „Зандам“ и „Гронинген“. Съпровождаше ги и един боен кораб — „Бешермер“. Това беше успокояваща гледка. Надяваше се, че оръдията му ще останат неми по пътя им, но с мястото, към което се бяха запътили, и с екипаж като неговия човек никога не можеше да бъде сигурен.

Морето изпръска аления нос, над който холандският лъв се зъбеше срещу вълните. Потегляха към Индиите, в самото сърце на мрака.