Колин Фалконър
Източна Индия (33)

Глава 33

Между Тюленовия остров и скалите Хутман

На следващия ден духаше силен вятър, самият Бог заговорничеше срещу Амброаз и почтената компания. Той стоеше на брега, втренчен в разбития кораб.

Беше цяло чудо, че „Утрехт“ бе издържал толкова дълго, набучен на рифа, блъскан от разгневеното море, понякога изчезващ зад огромните вълни от пръски, породени от ударите по корпуса му. Той беше живото доказателство, че е бил построен в корабостроителниците на Амстердам от здрав балтийски дъб.

Обветреното лице на шкипера се бе изкривило в маска на възмущение, сякаш корабът по някакъв начин го бе предал. Амброаз виждаше ясно, че шкиперът нямаше никакво желание да се връщат на „Утрехт“; в погледа му се четеше, че единственото му желание е той да потъне и да приключат веднъж завинаги с него. Моряците споделяха настроението му — всички с мрачни лица и псуващи безгласно, просто искаха да си спасят кожата.

— Хич и не си помисляйте да се връщате на кораба — предупреди ги шкиперът.

— Хич да не си помислям ли? Как е възможно такава мисъл да ви минава въобще през ума? Длъжни сме да спасим стоките на компанията.

— Длъжни сме първо да спасим себе си. Огледай се, човече. Разполагаме само с осемдесет канчета вода за четирийсет човека. Там, на другия остров, са над двеста души и имат по-малко вода дори и от нас. Не намерим ли час по-скоро вода, пиши ни всички умрели.

— На борда на „Утрехт“ има още седемдесет човека…

— И те са мъртъвци.

— Казвам ви, нашето главно задължение е да спасим хората и стоките от „Утрехт“.

— Кой дава пет пари сега за играчките на могола? Тук сме заседнали на края на света и ще е истинско чудо, ако изкараме дори още няколко дни!

— Трябва да спасим стоките на компанията!

— Хората ми не споделят мнението ти.

— Какво каза? — изрева Амброаз в опит да надвика грохота на вятъра.

— Хората ми нямат намерение да клечат на тази забравена от Бога скала и да умират!

Отнякъде изведнъж се пръкна Арие Баренц и се включи в разговора в подкрепа на шкипера.

— Той е прав! Хората настояват да вземем малката лодка и да потърсим вода, докато все още имаме сили за това.

— Те ще изпълняват моите заповеди! — изкрещя Амброаз.

Шкиперът се поколеба, преди да проговори, след това кимна на кормчията си.

— Добре, направете както той казва.

* * *

— Хеер комодорът се връща! — изкрещя някой и мъжете се струпаха по наклонената палуба сред оплетените въжета и брезент.

Кристиан се присъедини към тях, наблюдавайки как малката лодка се бори с надигащата се вълна. Той бе останал вкопчен в релинга на кърмата през повечето време сутринта, в опит да излекува горчивия си махмурлук от ужас, вина и съжаление. Без съмнение, не беше сам в обърканото си положение. Останалите, които се бяха перчили пред смъртта с пълни стомаси от брендито на комодора, сега видимо бяха загубили смелостта си в това студено сиво утро.

Кристиан се молеше лодката да доплава до тях. Този малък съд означаваше тяхното спасение, но той също така носеше на борда си и един високопоставен служител на Източноиндийската компания, който, без съмнение, щеше да разпореди наказание, ако откриеше какво се е случило в кабината му предишната нощ. Може би ще успеем да обясним хаоса в каютата му с бурята. Ако имаха късмет, гневът му щеше да се насочи към хора като Херманус Шенк, артилериста, който бе заплашил да строши главата на иконома му с меч при опита на последния да прогони Шенк от бъчвите с вино, и Гизберт ван дер Бек, който бе разбил с тесла една ракла с пари.

Проблемът обаче имаше и друга страна. Комодорът бе оцелял само благодарение на божията милост, така че щеше да е по-добре да го оставят да ги изведе първо до сушата и след това вече да решат съдбата му. Така тези милостиви души щяха да проявят своята малка благодарност.

Вятърът отново се бе усилил, а заедно с него и вълнението, стоварващо огромни вълни върху корпуса на кораба. Водата се издигаше с тревожна бързина и колкото и да бяха гладни, никой нямаше смелост да се хвърли в бушуващите води в трюмовете, за да измъкне останалите бъчви с вино.

Минутите се проточваха в часове, а вкопчените му в гредите пръсти замръзваха. Лодката не можеше да напредне и на милиметър, колкото и упорито да гребяха моряците. Накрая ги видя как бяха принудени да вдигнат платната и да се оттеглят през прибоя. Заплака от страх, сълзи и секреции потекоха по брадата му. Нямаше спасение.

Бог бе обявил присъдата за всички тях.

* * *

Шкиперът поклати глава.

— Трябва да обърнем! — изкрещя той в опит да надвика вятъра.

— Хората ти не полагат достатъчно усилия! — извика му Амброаз в отговор, макар и да виждаше как мускулите на моряците по гърба и раменете им се бяха издули до скъсване от напрягането. Утрото вече бе настъпило, а гребците се мъчеха само да се задържат на едно място, на оръдеен изстрел от разрушения кораб.

— Проклет да си! — измърмори шкиперът под носа си. — Не можем да напреднем и на косъм напред без широки гребла.

Не е необходимо да ме проклеваш, помисли си Амброаз, докато агонизиращ гледаше кораба си; аз вече съм прокълнат, ако не успея да се върна на него. Как можах да се оставя да ме убедиш да го напусна. Гледаше като хипнотизиран „Утрехт“, а пред вътрешния му взор блестеше среброто; съзнаваше, че кариерата му е рухнала с разрушения кораб.