Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Епично приключение (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
East India, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Колин Фалконър

Заглавие: Източна Индия

Преводач: Тодор Стоянов

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: KALPAZANOV ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Радост Георгиева

Технически редактор: Никола Христов

ISBN: 13: 978-954-17-0304-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8012

История

  1. — Добавяне

Глава 48

Островът приличаше на затвор без стени. Времето отново се бе развалило, небето — посивяло от облаци и разтърсвано от гръмотевици. Засиленото вълнение пак стоварваше огромни вълни върху рифа и дългият остров на запад бе изчезнал зад воал от водна мъгла.

Тя седеше сама, втренчена в непрекъснатите набези от малки вълни върху посипания с коралови черупки бряг, с крачещите по него чайки с глави, обърнати срещу вятъра.

Вече не се страхуваше; изпитваше само гняв. Как бе възможно един цивилизован мъж като комодора да ги изостави в това положение? Ами новият им комодор? Сега той разполагаше с най-доброто от всички убежища на острова — солиден навес, който дърводелците му бяха издигнали по негова заповед от строшените мачти и цял акър платна. Той дори бе реквизирал за собствено ползване големия килим, красял навремето пода в каютата на съвета, оказал се спасен по някакъв начин от разбития кораб.

А през това време болните и ранените лежаха в паянтовите убежища, открити на вятъра и дъжда. И още не бе направил нищо по отношение на Давид Крюгер.

През целия си живот тя се бе държала като послушна дъщеря и вярна съпруга, но това, което ставаше на острова, беше извън всякакво християнско поведение. Реши, че е крайно време някой да напомни на новия им комодор за задълженията и отговорностите му.

* * *

Кристиан не беше сам. Тя свари пастора да се подмазва на подтърговеца, проповядвайки за това, как безбожното поведение на хората на кораба е допринесло за сполетялото ги бедствие. Присъстваше и Йост ван дер Линде, който не криеше отегчението си.

— Аз предупреждавах комодора, но той не пожела да ме чуе — заяви пасторът. — Сега Бог показа недоволството си от нечестивия начин, по който някои хора живееха на борда на „Утрехт“.

Кристиан вдигна глава и я видя.

— Госпожо. Каква приятна изненада. Какво можем да направим за вас?

— Може ли да поговорим насаме, хеер подтърговец?

Той я дари с успокояваща усмивка.

— Тук сме сред приятели, госпожо. Сигурен съм, че тези господа биха искали да станат съпричастни към всичко, което кажете.

Йост я разсъбличаше с поглед.

— Става въпрос за болните.

— Какво точно имате предвид?

— Нуждаят се от по-добри грижи. Вижте какъв подслон сте издигнали за себе си. Нима не забелязвате условията, в които са оставени, до самия бряг?

— Ще се моля за тях — отвърна той и се усмихна любезно на пастора.

— Ще направите по-добре, ако разпоредите да ги пренесат тук.

— Сигурен съм, че хеер подтърговецът знае най-добре как да се разпорежда с ограничените ни ресурси — обади се пасторът.

Тя го изгледа с нескрито удивление.

— Те се нуждаят от сигурен подслон. Не е ли наш дълг да се грижим за тях? Нали това казва Светото писание…

— Не ме учете какво казва Библията!

— А вие трябва да живеете съгласно предписанията й, вместо само да я цитирате на всеки за собствените си цели.

Последва тишина.

— Госпожата има дух — заяви Йост.

— Болните се нуждаят от повече вода — упорстваше тя.

Йост поклати глава.

— Да даваш вода на умиращ човек, е все едно да я сипваш в пясъка.

— Ще говоря с коменданта за това — изръмжа й Кристиан. — А сега ни оставете. Имам да върша друга работа.

— Настоявам да полагате съответните грижи за тях!

— А аз настоявам веднага да напуснете!

Кристиан тръгна гневно към нея, с брада, изпръскана от слюнката му. Корнелия остана на мястото си, за да му покаже, че не се бои от него, но на излизане от палатката не можеше да сдържи треперенето си. Отиде право в палатката на коменданта, взе си водната дажба от Саломон дьо Чесне, който отметна името й в счетоводната книга, и я понесе към брега. Намери Ричард Мерел да лежи оставен без грижи под един навес с разкъсан брезент, с мръсна превръзка на лявата му ръка. Лицето му бе алено от треската; беше пострадал през нощта на корабокрушението; при опита за спускане на корабната лодка си бе счупил ръката и откритата рана се беше инфектирала.

Корнелия му поднесе каната с вода до устните. Очите му за миг се отвориха и той се усмихна.

* * *

Микиел откри коменданта на брега да надзирава товаренето на бъчвите с вино на един от саловете.

— Какво става? — попита го Ван Тексел.

— Хеер Ван Сант иска да отидете на дългия остров да налеете вода. Ван дер Бек и момчетата му отскочиха до там и казват, че имало достатъчно вода за всички. Ще вземете празните бъчви и ще ги донесете пълни. — Комендантът с усилие се усмихна. — Вижте дали можете да откриете и малко вино, докато сте там. Не бих отказал да си пийна хубаво.

— Няма ли да дойдете с нас?

Комендантът положи ръка върху ефеса на меча си.

— Хеер Ван Сант иска да съм тук, за да му помагам в контролирането на нещата.

Микиел изръмжа. Очертаваше се къртовска работа, но беше по-добре, отколкото да седят по цял ден, втренчени в морето и чайките.

— Можете да вземете ножовете си и няколко брадви за сечене на дърва, но трябва да оставите всичките си мускети и мечове тук.

Микиел с мъка сподави реакцията си. Това никак не му хареса. Какво представляваше един войник без оръжията си?

— Не виждам защо трябва да ги оставяме тук — изръмжа той. — Ние сме войници, човече!

— Това са заповеди на подтърговеца. Той се притеснява да не се сбиете с французите още щом изчезнете от погледа му.

— Разбирахме се достатъчно добре, преди да се появи на острова.

Комендантът повдигна рамене.

— И на мен не ми харесва, но такава е заповедта му. Не можеш да се противопоставяш на компанията, човече.

— Колко души ще ходим?

— Двайсет. Ефрейторът ти, Стенховер, остава тук.

— Стенховер! Не бих доверил на това копеле дори и семейната си крава! Трябва да е плътно до мен, за да го държа под око.

— Съгласен съм с теб, но казах ти вече, такава е заповедта на подтърговеца. А сега си върши работата, войнико.

Микиел се извърна и тръгна. Не отиде обаче направо до лодката. Вместо това се отправи към Ван Сант.

— Кристиан не изглеждаше доволен, че му прекъсват съвещанието. Двамата с Йост го изгледаха така, сякаш бе заблудено куче, промъкнало се в палатката им.

— Сержант Ван Тексел — рече Кристиан. — Какво можем да направим за вас?

— Комендантът каза, че сте наредили да отида на дългия остров.

— Някакъв проблем ли има?

— Изпратете Стенховер вместо мен. Аз трябва да остана тук, за да поддържам реда.

— Изглежда, че забравяте. Това е мое задължение.

— На Стенховер не може да се разчита. Двамата с Герит ван Хоек само създават неприятности. Не трябва да ги оставяте заедно, не е добра идея.

— Поставяте под въпрос заповедите ми ли?

— Опитвам се да ви спестя неприятности.

— Аз ви дадох заповедите, сержанте. А сега ги изпълнявайте!

— Това не е умно решение, хеер подтърговец.

— Сержант Ван Тексел, вие сте на служба при Холандската източноиндийска компания, а аз съм нейният най-висш представител на острова в отсъствието на комодор Секор. Да не би да сте решили да не ми се подчинявате?

Просто се опитвам да ви вдъхна малко разум, човече.

— Защото ако се противопоставяте на заповедите ми, това ще ви превърне в бунтовник, а вие знаете какво мисли хеер Зевентиен за бунтовниците, нали така? Тук може и да сме далеч от Холандия, но холандските закони са още в сила.

Лицата на Кристиан и Йост бяха непроницаеми. Микиел се втренчи в тях и разбра, че няма какво да стори. Той изфуча разгневен от палатката.

* * *

Корнелия го видя да се приближава към нея по брега. Беше същинско животно и се чудеше защо изобщо не се боеше от него, за разлика от ужаса, който изпитваше от Стенховер и Йост ван дер Линде. В края на краищата Йост беше просто едно момче, докато този мъж бе с размерите на вятърна мелница и белези по целите си ръце.

Никога до този момент не го бе виждала толкова гневен.

— Нещо не е наред ли, сержанте?

— Всичко е наред, госпожо. Как се чувствате?

Тя протегна ръката си.

— Вижте, броят ми се кокалите. Скоро ще останат само те.

— Да, всички гладуваме.

Корнелия приведе глава между коленете си.

— Знам, простете ми.

— Не, вие го понасяте много по-трудно от мен. Не сте привикнали на лишения.

— А вие сте привикнали, така ли?

— Такава е съдбата на войника. А и произхождам от бедно семейство. Никога не очаквам да се наям до насита — една хубава гореща вечеря винаги ми идва като „добре дошла“ изненада, дори и тези дни.

— Добре, че сте тук.

— Аз съм просто един войник, който си върши работата.

— Тогава защо ми се иска толкова много вие да сте нашият комодор?

Микиел се втренчи в нея и за миг думите й го опияниха.

— Много мило от ваша страна. Сигурен съм, че не заслужавам такова доверие.

— Микиел. Нали мога да ви наричам така? Уморена съм, гладна съм, студено ми е и се страхувам, така че ще говоря доста по-несвързано, отколкото би трябвало. Но аз се доверих на бившия комодор, а той ни предаде. Новият комодор пък ме хвърля в ужас. И на него му нямам никакво доверие. Ако не бяхте вие и комодорът, със сигурност щях да се хвърля в океана.

— Не трябва да се поддавате на такива мрачни мисли. Освен това има и добри новини. Експедицията до дългия остров е открила вода. Аз и хората ми потегляме след малко натам с бъчви и ще ги върнем пълни. Всичко ще е наред. Отново ще се съберете със съпруга си, обещавам ви.

— Колко време ще отсъствате?

— Трябва да се върна тази вечер.

Представата да остане сама на острова без него в продължение на повече от няколко часа никак не й допадна. Откакто Кристиан бе поел ръководството на съвета, нещата се бяха променили по начин, който я хвърляше в ужас, макар и да не беше в състояние да обясни в какво точно се състои той.

— Кой ще ви придружава? — попита Корнелия.

— Някои от момчетата, както и неколцина французи. Да, нуждаят се от здрави гърбове за работата тук, а и дърводелците са много заети с лодките. Не сме им били кой знае от каква помощ до този момент.

Корнелия се втренчи в него. Може би не беше най-красивият мъж, когото бе виждала някога. Не беше като комодора; човек можеше да го облече в изискани дрехи, с къдрава яка и елегантни обувки и въпреки всичко той пак щеше да изглежда като току-що излязъл от фермата или бойното поле. Въпреки това тя си помисли, че ако имаше възможност да си избира съпруг, щеше да си търси мъж точно като него; прям, прост в обноските си, боящ се от Бога, без да крещи през цялото време името му. Предусещаше, че прегръдките му гарантираха сигурност и защита. Никога до този момент не бе изпитвала чувството, че е в безопасност.

— Какво гледате, госпожо?

— Няма нищо. Просто се чудех какво ли е… когато си свободен.

— Мислите, че аз съм свободен ли?

— Вие сте мъж.

— Но едва ли свободен. Свободен съм да умра по заповед на компанията. Свободен съм да отида, където и да ме изпрати тя. Що за свобода е това?

— Но можете да се ожените, ако желаете. Не се нуждаете от съпруга. При вас това е само въпрос на избор. Вие можете да си живеете живота, без да сте обвързан с жена. Можете да отидете, където пожелаете, без да зависите от никого.

— Мислите, че това е свобода ли?

— За мен — да.

— В такъв случай, ако за вас това е свобода, как да ви го обясня? Понякога за мъж като мен свободата означава самота. Мога ли и аз тогава да ви задам един въпрос, госпожо? Какво е да имаш много пари?

— Какво да ви кажа? Понякога това означава голяма самота. Мисля, че бих предпочела да съм съпруга на фермер, ако фермерът е добър мъж и ме обича.

— Тогава излиза, че парите и свободата не са всичко?

— Очевидно не са.

Микиел понечи да се обърне, но се поколеба, подритвайки камъчетата около обувката си.

— Исках да ви благодаря.

— Да ми благодарите ли?

— Нали познавате англичанина, Мерил? Той ми е приятел. Каза ми, че сте му занесли водната си дажба. Това е достойно за уважение.

— О, нищо не е.

— Не, нищо е, когато човек не прави нищо. А когато направи, тогава е нещо.

— Надявам се да се върнете скоро от дългия остров. Вие сте единственият ми приятел тук, на това забравено от бога място.

— Корнелия — рече изведнъж той, изричайки за първи път името й — дори и Бог да ви остави, аз въпреки това ще ви намеря. Обещавам ви.

Тя се усмихна.

— Само не се бавете много, Микиел ван Тексел.

— Няма — обеща той развълнувано и докато се отдалечаваше забързано, се препъна в по-голям камък. Смешно. Никога до този момент не го бе виждала да се препъва.