Колин Фалконър
Източна Индия (15)

Глава 15

22 април 1629 г.

След продължилото една седмица попълване на провизиите на кораба, „Утрехт“ пое от залива Тейбъл по последната част от маршрута си. Заобиколи нос Добра надежда и се отправи в източна посока, натоварен със стока. След като заобиколеше нос Добра надежда, щеше да се отправи на изток, натоварен със стока. Щеше да обърне на север, когато достигнеше до голямата южна земя с опасните й рифове и скали.

Точно преди да отплават от Амстердам, губернаторът на Батавия в Ява бе изпратил предупреждение, че съществуващите пресмятания на разстоянието между нос Добра надежда и Южната Земя може да съдържат грешка до деветстотин морски мили. Екипажът и пасажерите обаче имаха доверие в знанията и уменията на шкипера. Въпреки всичките си недостатъци, Якоб Шелингер беше признат за най-добрия шкипер в цялата флотилия на Източноиндийската компания. Никой на негово място не би могъл да се държи като него в залива Тейбъл и да се отърве само с една охлузена глава и порицание от комодора.

Всички бяха щастливи, че най-после корабът е поел по последната част от маршрута и им остават само още два месеца в открито море, в компанията на лошата храна, вонящата вода и тъпите клюки, породени от скука и завист. Но поне вече се виждаше краят на пътуването.

Поне така си мислеха.

* * *

Нощта бе настъпила и мъжете спяха в хамаците си, опънати между оръдията. Стенховер хъркаше така, сякаш някой режеше с трион главната мачта, като малко оставаше да заглуши скърцането на шпангоутите при силното вълнение.

Оставаха им само два месеца, през които скуката и вонята щяха да бъдат най-големите им врагове. Таванът беше толкова нисък, че дори не можеше да седне с вдигната глава, но не му оставаше нищо друго, освен да спи в хамака си или да клечи на палубата в игра на шах и дама, опитвайки се да не полудее.

— Буден ли си? — обади се Гилес.

Микиел изгрухтя в отговор, с ръце, сплетени зад главата си и затворени очи. Мислеше си за Корнелия Норстрант — това не беше кошмар, не и този път, просто си представяше какво би представлявал разговорът с нея. Чудеше се защо се тормозеше с размишления върху това. Жени като нея, с нейното положение, едва ли биха погледнали един обикновен войник като него.

— Чу ли какво се е случило, докато бяхме спрели на нос Добра надежда, какви ги вършили шкиперът и онова дребно курве, дето Норстрант води със себе си? — попита Гилес.

— Никога не обръщам внимание на такива простотии — изгрухтя Микиел.

— Ами ако се окаже вярно?

— Ами тогава да е жив и здрав. Поне един от нас си прекарва добре по време на това пътуване.

— Казват, че се качил на „Бешермер“, вече пиян като свиня, и започнал да играе на зарове на главната палуба с коменданта и старшия боцман. Наричал комодора с какви ли не думи, „педерастко копеле“ и всякакви от този род, разправял на всеослушание, че Секор чукал господарката на Сара. После се сбил заради едно хвърляне на зарове и пребил трима души, преди капитанът да извика коменданта. Наложило се боцманът да го извлачи обратно до лодката.

— Какво искаш от мен, Гилес?

— Казвам ти само какво съм чул.

— Той е едно мръсно копеле, но пък е добър шкипер. На мен това ми е достатъчно.

— Казват, че чукал Сара де Рюйтер, опъвал я на румпела, когато времето било лошо.

— Браво на него.

— Какво ли не бих дал за една жена точно в този момент — оплака се Гилес.

— Всички сме като теб. Но тъй като не можем да направим нищо, най-добре е да зарежем темата.

— Нямаше да е лошо да съм комодор — рече той.

— Ами тогава заспивай и сънувай, че си станал — посъветва го Микиел.

Не ми харесва това момче, помисли си той. Не можеш да му вярваш. Лъжеше, когато играеше шах. Ако някой му дадеше пари назаем, все едно ги беше хвърлил на вятъра. С тази физиономия и маниери на селянче, обичаше да се подмазва на главния ефрейтор Стенховер, а сетне се присмиваше зад гърба му.

Микиел затвори очи и се заслуша в хърканията и шума, който вдигаха децата сред пасажерите на горната палуба.

Една от жените бе родила предишната нощ и сега новороденото издаваше звуци като гладна котка. Вонята долу ставаше все по-силна. Гилес беше прав. Колко хубаво само щеше да е президент на флотилията, да си има собствена каюта и компанията на Корнелия Норстрант, вместо пръдните на Герит ван Хоек и хъркането на Стенховер.

* * *

Амброаз и Корнелия бяха сами на палубата на кърмата. Той знаеше, че няма как да подслушват разговора им; вятърът отвяваше всяка изречена от тях дума. Обзе го тъга, докато я гледаше — съпруга на друг мъж. Нещо го сви в гърдите, не заради нещо изгубено, а за нещо, което никога нямаше да има.

— Искам да ви кажа нещо — рече той.

Корнелия се извърна към него и се усмихна. Амброаз долови дъха й. Тя беше толкова прекрасна, че красотата й направо го караше да се чувства дълбоко нещастен.

— Да, Франсоа?

Той си пое дълбоко дъх.

— Това е последният момент, в който можем да сме заедно. Като приятели.

Лицето й се свъси озадачено.

— За какво говорите?

— Знаете, че всеки час от денонощието ми е изпълнен само с мисъл за вас. И ми е ужасно трудно. Макар и да не съм чул от вашите уста нито една добра дума за съпруга ви, въпреки това вие сте жена на друг мъж, и чувствата, които изпитвам към вас, представляват грях пред църквата и Бог. Съзнавам, че нямам право да говоря по този начин и че това ме прави глупак във вашите очи.

Тя притвори очи.

— Не мога да повярвам на ушите си.

— Нито пък аз. Но вече изрекох думите.

Вятърът събори качулката на наметалото й и я замята около лицето й. Корнелия си я намести обратно и скръсти ръце.

— Вземате ме за уличница — каза тя.

— Никога не бих си го помислил.

— Опитвам се да обичам съпруга си — изтръгна от себе си Корнелия и очите й се напълниха със сълзи.

— Вие не сте опозорили нито него, нито себе си. Но аз съм длъжен да сложа край на това деликатно приятелство. И двамата до този момент сме се държали подобаващо. Всичко това обаче разбива сърцето ми.

Тя го погледна, сякаш опитвайки се да запечата лицето му в паметта си, спомен, който да отнесе със себе си в Батавия като обица на ухото.

— Много добре — рече, после се обърна и забързано заслиза по стъпалата.

* * *

Съгласно правилника на кораба при такова дълго пътешествие войниците биваха държани разделени от моряците, защото в противен случай винаги възникваха големи неприятности. Моряците спяха горе на оръдейната палуба, а Микиел и взводът му — на най-долната трета палуба, претъпкана с хамаците и багажа им. Дори и едно просто ходене до клозета, обикновени дървени седалки с изрязани дупки в тях точно над носа на кораба, винаги трябваше да става по график, и войниците ходеха по групи под бдителния поглед на Микиел.

Герит ван Хоек се бе прибрал от едно такова посещение и се включи в игра на зарове с Луистер Тръбача, ефрейтора Герит Вестервелд и един от французите — Дю Трю.

— Хайде да поиграем — каза той и хвърли няколко монети върху палубата, втренчен в мизата, която бе набъбнала внушително в негово отсъствие. — Докато ние клечим тук, комодорът се разхожда горе с госпожа Високопоставена под ръка.

— Видя ли го? — попита Луистер.

— Двамата са се гушнали на палубата до кърмата, като две влюбени гълъбчета.

— Тя да ми падне, пък аз ще му покажа как умея да забавлявам дами като нея — обади се Гилес Клемент.

— Синьор Секор няма нужда от инструкциите ти — рече Герит. — Обзалагам се, че вече си е свършил добре работата.

Луистер поклати глава.

— Пак бълнуваш.

— Чух го от Старото буре с мас — обади се Ван Хоек, използвайки прозвището, което бяха дали на коменданта. — Чул го от шкипера. Каза, че самият той ги видял да го правят в офицерската тоалетна.

— Говориш прекалено много — обади се Вестервелд.

— Обзалагам се, че се чука като курва с крастава слива.

— Достатъчно, войнико! — изръмжа Микиел и всички млъкнаха мигом.

Не обичаше такива приказки. Защо мъжете винаги си мислеха, че красивите жени са курви? Според него това говореше много повече за самите мъже, отколкото за жените. Освен това, коя почтена жена би разговаряла с мъже като тях?

* * *

Кристиан седеше на бюрото си, потънал в дълбок размисъл. Каютата му беше малка, но пък не я делеше с никого и възможността да се уединява на борда, дори и на такъв голям кораб като „Утрехт“, беше рядък лукс. Това подчертаваше положението му на служител от висок ранг. Все пак комодорът, който беше с по-висок ранг от неговия, притежаваше голяма каюта почти колкото кърмата, а не такова малко помещение като неговото.

Кристиан се опита да намери утеха в разглеждането на луксозните си вещи: гоблените по стените и висящата от тавана газова лампа. Един рафт бе събрал малките му бутилки, съдържащи лечебните му отвари и тайни билки, както и книгите му по аптекарско дело, които грижливо бе пренесъл от магазина си в Харлем. Всичко беше чудесно, но за съжаление — недостатъчно.

Замисли се за Корнелия Норстрант. Взе писалката си и лениво я нарисува, гола. Представи си я с едри гърди под това тясно елече, точно както ги харесваше. Нарисува я коленичила с мъжки член в устата. Добави някои дребни детайли към външния вид на мъжа, за да заприлича донякъде на подтърговец.

В този момент на вратата се почука. Той бързо поднесе листа към пламъка на лампата върху бюрото си и изчака да изгори. Сетне я отнесе до отворения люк и остави вятъра да издуха горящите късчета.

Вдигна библията си и я отвори на някаква страница, преструвайки се, че чете.

— Влезте.

Беше прислужницата на Корнелия, цялата в къдрици и капризно издути устнички. Остана на прага и загледа с ококорени очи малките стъкленици и бутилки. Хитра кучка, помисли си Кристиан; хитра, лукава и със сърце, черно като вътрешностите на мечка.

Беше му легнала доста на сърцето.

Той захлопна Библията с трясък, наподобяващ изстрела на мускет. Трясъкът я стресна и прислужницата подскочи.

Кристиан се усмихна.

— Сара. Какво мога да направя за теб?

Тя го дари с усмивката си на уличница.

— Никога не съм идвала тук.

— Разбира се, че не си.

— Не съм от „голямото добрутро“ като господарката ми.

— Е, тя е заможна пътничка. Аз съм просто един обикновен подтърговец.

— Казват, че преди да постъпиш в компанията, си бил аптекар — рече Сара.

Кристиан се зачуди какво ли щеше да му поиска.

— Щом казват, сигурно е така.

Тя се загледа в книгите му, от които само няколко бяха на холандски, но подтърговецът се съмняваше, че може да чете. Сара прокара пръст по една от глинените му кани „Белармин“. Често се срещаха в таверните и пивниците, а гърлата им се украсяваха от едно брадато лице, карикатура на кардинал Белармин. Човек си изпиваше бирата или виното от тях и когато се изпразнеха, ги разбиваше в пода, проклинайки името на кардинала.

— Това за какво е?

— Знаеш какво е това.

— Някои хора ги наричат вещерски бутилки. Чувала съм, че ако пуснеш в тях кичури човешка коса или отрязани нокти, можеш да ги използваш за прогонване на зли заклинания.

— Хората дрънкат какво ли не.

— Ти си в устата на много хора на кораба.

— И как ме обсъждат?

— Ами говорят как си се обличал. Много модерно си го раздавал. Шкиперът ми каза, че според него май си падаш по момчета, ама аз си помислих, не, не е вярно, виждам го в очите ти, знам какво харесваш, а то не е тесни малки дупета. Е, не момчешки де.

— Много прозорливо.

— Ами не знам какво означава това, но няма значение.

Очите й бяха привлечени към бронзовия му химически хаван: върху него бяха гравирани на латински думите AMOR VINCIT OMNIA. Той я видя как гледа надписа.

— Знаеш ли какво означава това?

Тя поклати глава.

— Означава „Любовта побеждава всичко“. Споделяш ли тази мисъл, Сара?

— Ами надявам се да е така.

— И защо?

— Шкиперът ме изпрати. Каза, че си имал нещо, дето, като го вземе една жена, няма да забременее.

Кристиан се усмихна. Пътешествието ставаше все по-интересно с всеки изминал ден. Той отвори медицинския шкаф с добре подредените стъклени бутилки и стъкленици. Извади една от бутилките и й я подаде.

— Една глътка е достатъчна. Трябва да го вземаш в деня на сношаването, в противен случай няма да свърши работа.

— Какво означава смешаване?

— Сношаване. Изпий го веднага след като се изчукаш с него.

— Нямам никакви пари — заяви Сара.

Кристиан махна пренебрежително с ръка.

— Правя услуга на шкипера. Предай му го, за да знае.

Сара кимна доволна.

Тъкмо да излезе, и Кристиан я попита:

— Знае ли господарката ти какво правиш, когато не си при нея?

— Това не й влиза в работата.

— О, ще й влезе.

— Забрани ми дори да разговарям с шкипера до края на пътуването.

— Тя ти е казала това, сериозно? А какво казва шкиперът по този повод?

— Каза ми да й се противопоставя.

— Той е прав. Не ти ли писна да й прислужваш? — попита Кристиан.

Сара повдигна рамене в отговор, поглеждайки към вратата, сякаш се боеше да не би оттам да надзърта господарката й.

— Помисли си за това. Ти й оформяш косата, но кой оформя твоята? Ти й помагаш да си облече дрехите и да си сложи украшенията, но колко дрехи имаш ти? Някой подарява ли ти украшения, Сара?

— Не съм високопоставена дама като нея.

— Какво означава да си дама, Сара? Просто някаква прищявка на съдбата да се родиш така. Господарката ти на времето е била дъщеря на някакъв търговец на дрехи. Парите и шансът са онова, което превръщат една жена в дама.

— Шкиперът казва, че аз съм по-красива от нея.

— Ти наистина си по-красива. Той ми каза, че един ден и теб ще превърне във високопоставена дама. Това известно ли ти е, Сара?

— Мъжете са готови да ти обещаят какво ли не, само и само да ти разтворят краката.

Кристиан се изправи и отвори вратата на каютата.

— Очаква те един много по-добър живот — прошепна й и леко я ощипа, докато тя излизаше.