Колин Фалконър
Източна Индия (39)

Глава 39

Скалите Хутман

ЧУК-ЧУК-ЧУК!

Звукът беше неспирен и влудяващ. Някой бе обърнал една от бъчвите с вода със стърчащи крачета нагоре, след това се бе вмъкнал вътре и стържеше гъбясалото дъно с канче, за да изцеди малко скъпоценна влага.

Долу на брега едно дете бе пило от морската вода и сега се търкаляше в плитчините, надавайки крясъци. Скоро щеше да се удави и умре. Нямаше нито един човек, останал с достатъчно сили да отиде до брега и да го спаси.

Пасторът, който нямаше сили дори да се изправи на колене, с огромни усилия хъркаше молитви за избавление. Едно от децата му виеше; Корнелия се зачуди откъде намираше тази сила.

На брега лежеше тяло на мъртвец, подуто, вонящо, загинал при опитите си да се добере до брега от разбития кораб. Поне смъртта му не го бе измъчвала много.

Корнелия лежеше под брезента, прекалено отслабнала, за да се движи. Микиел бе отнесъл нея и другите жени в собствената им палатка, ако въобще няколкото стърчащи пръта със завързани за тях парчета брезент можеха да се нарекат палатка. Бяха цяла дузина сгушени една в друга, спяха завити под одеяла на твърдата земя. Не че я беше особено грижа за тези лишения в момента.

Тя се заслуша в щракането на щипките на скалните раци, докато ловуваха сред коралите; сянка на морска птица прелетя по земята и Корнелия изскимтя при спомена за онези сенки, придвижващи се в мрака по стълбището на „Утрехт“, разкъсващи немилостиво дрехите й. Още усещаше вонящия им дъх.

— Госпожо Норстрант — обади се нечий глас.

Кой беше това? Беше мъжки глас, но внимателен, не като гласовете на онези мъже от кораба. Сякаш внезапно отново се бе озовала в Амстердам и някой от слугите им я буди в спалнята им, в къщата им на Лелейстрат.

— Госпожо Норстрант — повтори гласът. — Донесох ви вода.

Някой повдигна главата й и Корнелия усети ценната течност да се разлива по езика й. Тя изсмука и последната капчица влага от канчето. Втренчи се в надвесеното над нея лице, навъсена в опит да си припомни.

— Аз съм, Микиел — каза той.

Името не й говореше нищо. Корнелия облиза устни, припомняйки си сладостта на водата. Микиел отпусна главата й на земята.

— Няма да им позволя да ви причинят нищо лошо — рече й, но Корнелия бе прекалено унесена, за да я е грижа.

Някъде близо до крайбрежието на великата Южна земя

Морето и небето бяха с цвета на олово, слели се в един виещ враг. Вълните непрестанно се надигаха и една ги връхлетя от северозапад, стоварвайки се върху носа на малкия им плавателен съд, и измокри всички до кости. Вятърът беше прекалено силен, за да вдигнат платната; вместо това шкиперът насочваше носа на лодката към открито море и се надяваше да се измъкнат.

Амброаз зъзнеше силно под наметалото си. Лодката пропускаше вода; моряците започнаха да я изгребват с чаши, кани, дори и с голи ръце. Амброаз се присъедини към тях, защото при тази ситуация рангът нямаше никакво значение; ако лодката потънеше, всички щяха да загинат. Той загребваше и изхвърляше водата с едно канче, но трепереше толкова силно от студ и ужас, че по-голямата част от нея се изсипваше обратно в лодката.

Бяха прекалено много хора на борда; колкото и бързо да изгребваха водата, тя прииждаше с удвоена сила и той проумя, че скоро щяха да потънат.

— Бъчвите! — изкрещя шкиперът през вятъра.

— Какво?

— Трябва да облекчим лодката! Трябва да изхвърлим и хляба! Всичко зад борда, или сме свършени!

Мъжете бяха прекалено ужасени, за да спорят с него. Амброаз гледаше как толкова скъпоценната им вода се отдалечава сред вълните на разгневеното море.

И в този миг заваля пороен дъжд и ги измокри до кости. Може би този дъжд щеше да стигне и до хората на острова, помисли си Амброаз.

Той трябваше да остане с тях.

Е, нямаше да му се налага да се тормози от вината си прекалено дълго. Ако не загинеха всички тази нощ, тогава със сигурност това щеше да се случи на следващата. Единствен шкиперът изглеждаше непоклатим, седнал до руля, подобно на мраморна статуя, с лице, втренчено във вълните, поддържайки носа на лодката срещу вятъра. Изглеждаше така, сякаш не изпитваше и капчица страх. Амброаз си позволи да изпита моментно възхищение. Шкиперът беше свиня, разбира се, и глупак, но имаше дух. Продължаваше да си мисли, че може да победи морето. Дори и сега, след като бе забил най-големия кораб на компанията в скалите, самочувствието му бе непоклатимо.

Ако по някаква случайност оцелееха, със сигурност планираше да обвини другите за нещастията си.

Амброаз беше изтощен от тази непрекъсната битка за живот. Може би се дължеше на треската, но той вече не се вълнуваше каква съдба ще го сполети. Захвърли канчето и се отпусна в шпигатите. Ще спя и ще сънувам едно море, в което се давим, а на сутринта ще се събудя в рая или ада. Нека Якоб Шелингер продължи да воюва, аз не мога повече.

* * *

„Утрехт“

Кристиан се бе върнал в склада под предната част на кораба. Вятърът се стоварваше върху разбития кораб като полудяла тълпа; вълна след вълна се разбиваха в скърцащия корпус. Миризмата на морето беше непоносима — само сол и водорасли. Той рухна под едно парче платно и запуши с юмруци ушите си в опит да заглуши всички шумове.

Повече не разполагаха с прясна вода и ставаше ясно, че шкиперът и комодорът нямаше да се върнат за тях. Кристиан никога не бе имал вяра на онова копеле Шелингер, но пък и не го обвиняваше. Вероятно вече бе прерязал бялата шия на комодора и бе отплавал за Малака.

На негово място той би сторил същото.

Съучастниците му също бяха напуснали до един кораба и отплаваха към острова, като прескачаха борда по един и двама, вкопчвайки се към парчета от греди и строшени мачти; някои от тях изчезнаха под сивите вълни, преди дори да се отдалечат на разстояние един изстрел с мускет. Йост и един от юнкерите, Тен Брок, бяха изчезнали последни, прехвърляйки се през борда заедно, вкопчени в голям къс греда от балтийски дъб.

Ураганът отвън виеше като цяла глутница дяволи и разкъсваше и последните останки от вантите. Кристиан бе останал сам. Подсмърчаше и бълнуваше сред надигащия се мрак.