Колин Фалконър
Източна Индия (35)

Глава 35

Алида Пост седеше на скалите от бял пясъчник, вълните се плискаха в коралите под краката й. Над тях кръжеше чайка, чиято сянка пробягваше по ситните вълни покрай пясъчната ивица.

Корнелия и Елизабет се гледаха една друга. Имаше ли нужда от думи? Елизабет седна до сестра си в опит да я успокои. Алида бе положила глава на коленете си; дори не вдигна поглед, когато Елизабет я обгърна през раменете.

— Алида, скъпа.

Тя плачеше безмълвно, макар и Корнелия да виждаше как гърдите й се повдигат учестено.

Мислеше, че една жена трябва да очаква определено поведение от един мъж. Най-малкото, би трябвало да очаква да й бъде верен, но поради самата същина на мъжете, това невинаги беше възможно или вероятно. Дори и това обаче можеше да бъде простено. В най-лошия случай жената можеше да се надява, че мъжът ще я обича по най-добрия начин, както той го разбира.

Прекалено много ли беше една жена да иска от мъжа си да не я изоставя и да си спасява кожата, докато тя умира бавно от жажда върху някакъв забравен остров? С какво можеше да я утеши сестра й в това положение? Нищо чудно скоро всички да умрат от жажда, но такова предателство щеше да усили неимоверно много мъките на умиращите. И какво беше това вероломство — да накараш една жена да си изплаче очите, когато тя би дала всичко за няколко капки роса.

Корнелия се извърна и си тръгна, оставяйки ги двете на брега. Всичко, от което една жена понякога се нуждаеше, беше да има мъж, в когото да вярва.

Тюленовият остров

Амброаз слезе на брега на развиделяване и спря, когато видя натоварената до планширите лодка. Шкиперът я бе напълнил с всички налични провизии, макар че според комодора островите, които се канеха да изследват, бяха на не повече от няколко часа плаване. И за капак на всичко, бяха взели и една жена с тях, тази уличница Сара де Рюйтер.

Настроението беше мрачно. Моряците бяха забили погледи надолу. Никой не проговори.

Шкиперът им крещеше заповеди, докато надзираваше товаренето на оставащите бъчви с бисквити и вода. Амброаз се нахвърли върху него побеснял.

— Не съм ти давал такава заповед!

Шкиперът само повдигна рамене.

— Целта на експедицията ни е само да търсим вода. Трябва да облекчим лодката и да оставим провизиите тук, на брега.

— Ако изникне буря и заседнем на островите без храна и вода, ти пръв ще ми благодариш.

Никой не проговори. Той видя ръката на боцмана да се прокрадва към ножа на колана му. Настроението на всички бе достигнало опасен предел.

Амброаз се качи в лодката и седна на носа с навъсено изражение.

Сутринта отново бе претърпял пристъп на треска, беше изнемощял от глад, а студът го пронизваше до костите. Опита се да стопли ръцете си с дъха си, докато моряците избутваха лодката през плитчините. Вълните с грохот се стоварваха върху рифа. Времето сякаш нямаше никакво намерение да се променя и не се виждаше лесно решение на дилемата, пред която бяха изправени.

Замисли се дали пък шкиперът нямаше право. Първата и най-неотложна задача бе да намерят вода. И след като хората бъдеха спасени, тогава вече можеха да се захванат със спасяването на стоките на компанията. Когато стореха това пред Господ, тогава всичко останало щеше да им бъде простено.