Метаданни
Данни
- Серия
- Епично приключение (9)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- East India, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Тодор Стоянов, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Колин Фалконър
Заглавие: Източна Индия
Преводач: Тодор Стоянов
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: KALPAZANOV ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: английска
Редактор: Радост Георгиева
Технически редактор: Никола Христов
ISBN: 13: 978-954-17-0304-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8012
История
- — Добавяне
Глава 89
Дългият остров
Микиел не откъсваше поглед от пастора, който слезе на брега, стиснал пръчка с парче бял плат, завързано на върха й. Флаг, означаващ примирие. А това обещаваше интересен развой на събитията. Изглежда доста измършавял, помисли си Микиел. Едва ли подтърговецът му е давал пълната дажба.
— Какво са намислили? — прошепна Вестервелд.
— На всяка цена ще трябва да разберем — отвърна Микиел и тръгна към брега.
Двата сала бяха останали навътре в плитчините. Намираха се в обхвата на мускетите, ако дошлите ги бяха взели със себе си. Никъде обаче не виждаше запален барут. А и освен това Стенховер щеше да е единственият сред тази пъстра пасмина, който бе наясно от коя страна се зарежда мускетът.
— Пасторе — извика Микиел.
Пасторът не скри задоволството си, че го е забелязал. Лицето му се изкриви в усмивка на жалка благодарност.
— Слава богу! Бунтовниците искат да ви помогнат! — каза възторжено той.
Микиел не отделяше поглед от мъжете на саловете. Те представляваха гледка, която не се срещаше всеки ден. Само как бяха облечени: с пурпурни мундири и дебели златни ланци около враговете. Модно ревю на просяци; разбира се, Кристиан изглеждаше най-голямото конте от всички.
Сълзи се стичаха по лицето на пастора и той скимтеше като дете, на което са се скарали.
— Какво има? — попита Микиел.
— Не знаете само какво изстрадах.
— Е, времената не са добри за никого от нас.
— Вие не разбирате. Те съсякоха семейството ми. Бях принуден да ям трева. Моля ви, трябва да ми помогнете, сър.
— Сър? — Микиел нямаше никакво време за скимтящите му брътвежи. Той отново погледна над рамото на проповедника към саловете. Кристиан и бандата му насочваха сала към брега с помощта на пръти.
Дали знаят, че имаме оръжия, зачуди се той. Не, това беше невъзможно. Но защо тогава не стъпят на брега и не се опитат да ни съсекат? Точно това щеше да направи той на тяхно място.
— Какво искат? — изръмжа Ван Тексел.
— Поръчаха ми да ви предам, че възнамеряват да отплават до далечния дълъг остров, тъй като храната и водата ни намаляха много и няма да оцелеем на стария остров. Ако им върнете сала, обещават да ви оставят на мира. В замяна ще ви дадат една бъчва с хубаво вино и две ракли с одеяла и платове, така че да си ушиете нови дрехи.
— Тези на мен ми вършат добра работа — изръмжа Микиел в отговор.
— Върнете им сала, сър, за да приключи веднъж завинаги този кошмар.
Микиел се обърна към Дьо Трю.
— Можеш ли да му имаш доверие на тоя Кристиан ван Сант, ефрейторе?
— Само ако е завързан, с приковани ръце, с парцал в устата и топките му са в портмонето ми.
Микиел отново се втренчи към брега. Салът на Кристиан бе навлязъл още по-навътре в плитчините, а един от французите викаше на един от сънародниците си на техния език.
Микиел се обърна към пастора.
— Ами ако не искаме да изтъргуваме сала?
Пасторът пристъпи още по-близо.
— Умолявам ви, сър, не ме връщайте, в името на Бога, защото няма да издържа и една секунда като пленник. Отнасят се с мен като с животно. Не можете да си представите каква мъка съм изживял.
Той отново се разплака.
* * *
Кристиан застана на брега, с ръка, опряна до бедрото му, като използваше магическите си похвати; Гилес Клемент и Стенховер бяха до него. Френските войници ги наобиколиха, жадуващи да чуят какво им предлага.
— Каквото и да са ви казали, имайте предвид, че е станало недоразумение — заяви той. — Да, на острова се проля кръв. Имаше бунт и аз трябваше да го потуша в името на останалите.
Кристиан хвърли крадешком поглед към по-високата част на брега. Микиел продължаваше да разговаря с пастора. Работата се оказваше повече от лесна.
— Вярно е, че юнкерите ви заблудиха, че на острова е имало достатъчно вода. Те заблудиха всички ни. Не знаех нищо до последния момент. Направили го, защото искали да остане повече храна и вода за другите. И стана така, че се сбиха кой да получава дажбите, сякаш отново бе първият ден на острова. Аз бях безпомощен да спра проливането на кръв. Крюгер и онзи юнкер, Ленарт Тен Брок, нарушиха заповедите ми и в момента правя всичко по силите си, за да поддържам мира сред оцелелите.
Той си напомни, че сутринта изглеждаше добре, изключително добре. Кестенявата му коса бе грижливо сресана, а в гънките на яката му се гушеше златен медальон. Кристиан знаеше, че външният му вид е зашеметяващ в това мрачно утро, а нещастните глупаци изглеждаха поразени като пилета под ножа на касапина.
Само колко лесно бе да принудиш хората да правят онова, което искаш. Сам Бог го беше благословил със златен език; където и да отидеше, хората го слушаха като омагьосани и изпълняваха безпрекословно всяка негова заповед. И с всеки ден властта му растеше.
Той сякаш ги омайваше със своето очарование. Някъде назад стърчаха бунтарите, успели да избягат от Тюленовия остров, изпълнени със злоба, но безпомощни да оспорят властта му.
— Не това разказват жените — обади се един от французите.
Кристиан направи физиономия, с която ясно показваше какво мисли за женските приказки. Някой се изсмя. Ван Сант реши да отговори на очакванията на тълпата.
— Знаете какви са жените. Те всички бърборят прекалено много, а в главите им се въртят не повече от две мисли. Що се отнася до Велтен, той е един най-обикновен лакей. Необходимо ли е още да ви убеждавам?
Откъм войниците се разнесе още кикот.
— Става ясно, че онова пиянде Шелингер няма да се върне да ни спаси и че комодорът също ни е зарязал да изгнием тук. Скалите на Хутман са прекалено мизерни, за да ни осигуряват препитание и за по-нататък, затова Крюгер и юнкерите искат да си опитаме късмета на високия остров, който виждате в далечината. Поради тази причина трябва да си върнем сала, който ни откраднаха едни нещастни мизерници. Защо не дойдете с нас? Разполагаме с вино, достатъчно храна и одеяла, с които ще се топлите през студените нощи.
— Дрехите са собственост на компанията — обади се един от французите.
— Според мен при тези обстоятелства компанията не би имала нищо против. Могат да получат старите ви бричове в замяна.
Последва силен смях. Кристиан беше щастлив от аудиторията, която поглъщаше всяка негова дума. Изпитваше истинска наслада в момента.
Обърна се към Гилес, който развиваше одеялото, което бе взел от сала. Вътре беше завита голяма буца гауда и той я подхвърли на един от войниците, който я улови зашеметен. След това вдигна одеялото така, че всички да го видят. Зяпнаха го така, сякаш е от тъкана коприна, а не изплетено от груба вълна.
— Присъединете се към нас и ще има достатъчно одеяла за всеки от вас. — Той посочи с пръст през рамо към Микиел ван Тексел и фламандските и английските наемни войници, застанали по-далече на брега. — Докато топките ви мръзнат всяка нощ, ние пък се наливаме с вино, което все не свършва.
Мъжете се спогледаха едни други.
Кристиан пъхна ръка в джоба си и извади пълна шепа сребърни имперски талери.
— Ще има достатъчно за всеки, който дойде с нас!
— Къде ще ги харчим? Ще ги даваме на късоопашатите буревестници ли?
— Тук идва най-хубавата част. Веднага щом дойде спасителният кораб, ще ни качат на борда, без никой и за миг да заподозре, че тези бедни и изпосталели от глад копелета като нас имат зъби. И след това ще им вземем кораба! — Кристиан заобхожда с поглед лицата им, като следеше и за най-малката промяна в израженията им. — Какво мислите? Според вас как ще ви възнагради компанията за проявената лоялност тук, заседнали на този забравен от Бога остров в продължение на месеци? Елате с нас и ще си завоювате съкровище, ще станете свободни и самостоятелни мъже!
Той вдигна високо с два пръста един сребърен талер. Яркият метал отразяваше слънцето и сякаш ги хипнотизираше. Никога досега словото му не е било толкова омагьосващо, толкова изпипано, толкова завладяващо. Кристиан тръсна торбичката си, която зазвъня със сребърен звън.
— Какво ви е грижа за компанията? Среброто ни е далеч по-добро от мизерните заплати, които ни дават, а всеки от вас може да се къпе в него. Нека отново станем приятели!
Проклети любители на чесъна! Бяха способни да продадат и майките си, ако имат печалба. На света нямаше по-неморални хора от французите. Дори и испанците бяха по-свестни от тях.
— Ето — рече той и хвърли шепа монети в краката им. Монетите задрънчаха сред камъните. — Вземете ги! Ваши са! С какво са по-лоши нашите пари от тези на компанията?
Кристиан се огледа; Стенховер и Гилес Клемент бяха положили ръце на дръжките на мечовете си, горящи от желание да връхлетят върху бившите си другари. Той поклати глава: дайте ми само още малко време и ще ги накарам да се хранят от ръката ми, а след това ще се справим с Микиел ван Тексел и останалите и ще си върнем жените.
— Добре, ще го обсъдим — обади се един от французите, след което се върнаха на скалите и зашепнаха помежду си.
След това връхлетяха с бойни крясъци. Откъде бяха измъкнали всички тези оръжия? Сигурно ги бяха скрили сред скалите. Кристиан усети топла течност да се стича по крачола му. Наведе се и видя, че се е напикал. Беше ставал свидетел как умират хора; не беше необходимо да го вижда повторно. Обърна се и хукна обратно към сала през плитчините, оставяйки Стенховер и Клемент да се бият — в края на краищата това им беше работата. Той беше водачът им и прекалено важна личност, за да си позволи да рискува.
* * *
Стенховер залитна в калта и се озова под водата. Когато се изправи отново, разбра, че е получил рана от ухото до слепоочието и от нея струи кръв.
— Проклятие! — простена Кристиан.
Копачите връхлитаха по брега, въоръжени с пики. Откъде ги бяха намерили? Дори и онези от хората му, които бяха оказвали упорита съпротива, като Герит ван Хоек и Вилем Грот, сега отстъпваха. Войниците ги преследваха в плитчините и виеха от възторг, докато тичаха.
Не можеше да е истина, не вярваше на очите си. Беше дошъл при тях с бяло знаме. Нямаха ли чест тези мъже? Те бяха нарушили свещеното правило на бялото знаме!
Чу крясъците на Герит ван Хоек, докато го съсичаха, също и на Грот и Янсен. Стенховер се добра до сала, хвърли се на него, проснат по гръб, с коса, омацана в кръв, а от ноздрите му по влажната дървесина се стичаше секрет. При сблъсъка бе загубил красивата си шапка.
Лодката се разлюля опасно, докато останалите войници скачаха в нея, а през това време войниците на Микиел ван Тексел крещяха и им се присмиваха от брега. Херманус Шенк обърна сала и го остави на течението да ги върне в лагуната.