Колин Фалконър
Източна Индия (49)

Глава 49

Дългият остров

Прегазиха плитчините, като през цялото време псуваха и се препъваха в коралите. Не си събуха обувките, защото коралът щеше да нареже краката им на ивици. Брегът беше не по-широк от галерията на „Утрехт“, със същото странно изобилие от бели камъни и храсти като техния остров. Той обаче беше далеч по-голям, може би с цяла миля.

Разтовариха бъчвите за водата и ги подредиха на брега. Юнкерът Ван дер Линде ги надзираваше, пристъпвайки важно като паун с перо в шапката си. Я го виж, рече си Микиел. Сякаш се мисли за генерал.

Оливер ван дер Бек им извика от сала:

— В южната част на острова има езеро. Само че ще трябва да стигнете пеш до там, защото това е единственото място за акостиране по крайбрежието.

— Когато приключите, накладете огън — каза Ван дер Линде. — Видим ли пушека, ще се върнем да ви приберем.

— Няма ли да останете с нас? — попита Микиел.

— Подтърговецът заповяда с Гус Тен Брок да изследваме другите острови.

Микиел се спогледа с останалите от групата. Подтърговецът не му бе споменал нищо подобно. Компанията на юнкера определено не му беше приятна, но още по-малко му харесваше идеята да заседнат на острова.

Ако обаче това беше заповед на подтърговеца, тогава не можеше да направи нищо. И въпреки това начинът, по който се развиваха нещата, все по-малко му допадаше. Ван дер Линде вече газеше през плитчините към сала.

— Ще се видим след няколко часа — изкрещя той.

Ами ако не се върнат да ни вземат, помисли си Микиел, но незабавно прогони мисълта като абсурдна. Разбира се, че щяха да се върнат.

— Не можем да се разделим и с капчица от водата, която имаме — заяви той.

Скалите Хутман

На борда на „Утрехт“ корабът се управляваше от съвет, ръководен от комодора и шкипера, подпомагани от Кристиан съвместно с главния старшина, коменданта и пастора. След корабокрушението комендантът бе събрал повторно съвета, заменяйки шкипера и главния боцман с Крюгер и Саломон дьо Чесне. Кристиан автоматично беше заел мястото си начело на съвета след чудодейното си избавление от разбития кораб.

Хората имаха право да слушат разискванията им, никой нямаше право на глас, с изключение на самите членове на съвета. Те вече не изглеждаха онези важни персони от главната каюта на „Утрехт“, с огромната махагонова маса и кани с вино до лактите им. Тук на петимата им се налагаше да клечат в пясъка пред палатката на Кристиан.

Пасторът пристигна за съвещанието в дългото си черно расо и с Библия в дясната си ръка. Кристиан презираше тези проповедници и витиеватите им приказки. Представяше си как такива като него са насядали на пейката на съдебните заседатели на процеса на Торентиус, разпореждащи се да бъде подложен на изтезание с дребните им мозъчета, глухи към висшите идеали на Господ. Те претендираха, че изпълняват волята Божия, но умът им беше далеч по-добре приспособен за чиновнически дела.

Той свика съвета и мина направо на въпроса. По думите му, островът беше претъпкан с хора, а така не можеха да оцелеят заедно при нормални взаимоотношения. Обяви им, че е дошъл часът да ги разпръсне по островите.

Загледа ги как забърбориха един с друг, подобно на продавачки на риба на пристана. На някои от тях това със сигурност нямаше да им допадне. Те бяха привикнали към условията и се чувстваха добре при вече изградените си взаимоотношения със съседите си.

— Необходимо ли е? — попита комендантът.

— Хигиената е много лоша — каза Кристиан. — А и вече се налага да се снабдяваме с храна и дърва за огрев от другите острови. Най-разумно е да разделим хората на няколко групи, за да стигат ресурсите за всички.

— Какво предлагате? — попита Саломон.

— Комендантът Бастиан Рес ще отведе оцелелите пасажери на Тюленовия остров и ще поеме грижата за тях там.

— Но това са повече от сто души — възрази комендантът.

— Тюленовият остров е по-голям и има повече храна.

Пасторът кимна.

— Според мен планът е добър — рече той с мазна усмивка към Кристиан. — Имате пълната ми подкрепа.

Кристиан му върна усмивката. Какво тъпо дребно човече.

Единствено комендантът остана неубеден. Не ми вярва много, помисли си Кристиан. Но какво можеше да направи? Не може да не изпълни заповедта ми. Без съмнение и комодорът щеше да стори същото на мое място.

— Освен това дочух слухове за пролята кръв, преди да се добера до острова — продължи Кристиан. Настъпи мъртва тишина. Той огледа групата. — Вярно ли е?

— Действително, имаше известни прояви на беззаконие — съгласи се пасторът.

— Поради тази причина взех решение да се предадат всички оръжия тук, в моята палатка. По този начин ще предотвратим всякакво нехристиянско поведение.

Неколцина от войниците, които не бяха заминали с Микиел ван Тексел на дългия остров, се спогледаха нервно. Дори и пасторът беше видимо разтърсен от такава радикална стъпка.

— Съгласен ли е с мен съветът?

Почти всички вдигнаха единодушно ръка. Кристиан се втренчи в коменданта, който накрая неохотно вдигна ръка.

— Добре. Тези промени трябва да се осъществят незабавно. Можете да бъдете сигурни, че когато се върне комодорът, той ще ни открие здрави и невредими. Направо няма да повярва на очите си, когато ни види как сме установили ред, сякаш сме си у дома в Амстердам! Сега, нека помолим пастора да започне молитва.

Някъде между Южната земя и Индиите

Мъжете лежаха проснати един върху друг, подобно на трупове на бойното поле, с коси, сплъстени от солената вода, и разрошени; някои със зачервени очи и бълнуващи, с разяждащи язви от солта по краката си. Един от моряците бе загубил разсъдък, бяха го хванали, че пие морска вода, след което бяха принудени да го завържат и да го хвърлят в шпигатите, където лежеше сега и се молеше за вода.

До този момент Амброаз успяваше да запази достойнството, което му налагаше служебното положение, като дори яростните ветрове при отплаването им от островите не успяваха да отвеят черната му комодорска шапка. Поръбената му с дантели яка беше износена до посивяване и се бе втвърдила като камък от солта, което държеше обикновените моряци на почетно разстояние.

Боцманът се размърда, с очи, зачервени от изтощение.

— Шкипер, къде се намираме в момента?

Шкиперът седеше на руля, изправен като скала срещу вятъра и водните пръски. Издръжливостта му сякаш надхвърляше границите на човешките възможности, защото той никога не изглеждаше уморен или жаден.

— Скоро ще се покаже земя на хоризонта — изръмжа той.

— Това го каза вчера и онзиден — изрева друг.

Шкиперът изсумтя презрително, за да покаже какво мисли за мнението на един обикновен моряк.

— Вече мина цяла седмица, откакто напуснахме Южната земя — обади се трети.

— Не знаеш къде се намираме, нали? — Този път се обади Мезекер.

— Да ти сера на главата! — изръмжа шкиперът.

— Ако не беше толкова зает да чукаш тая дребна кучка — изрева в отговор Мезекер и кимна към Сара, която хъркаше като прасе в краката на Шелингер — щяхме да продължим да си плаваме на „Утрехт“.

Като я видя свита в шпигатите като някаква захвърлена дисага от кон, Амброаз си помисли, че тя вече нямаше вид на момиче, заради което някой мъж ще си рискува главата.

Лицето на шкипера почервеня до пръсване.

— Ти не се вслуша в думите ми — продължи Мезекер, който също не искаше да млъкне.

Шкиперът измъкна ножа си.

— Може би рибите ще се вслушат в думите ти, идиот такъв!

— Мисля, че трябва да оставим шкипера да си върши работата — обади се Амброаз с равен глас и очите на всички се втренчиха в него. — Освен ако някой от вас тук не мисли, че може да се справи по-добре.

Това поохлади малко страстите. Шелингер върна обратно ножа си в калъфа на колана.

Амброаз огледа останалите.

— Някой друг тук може ли да ни отведе безопасно до Ява?

Всички забиха погледи в палубата, разнесоха се неясни промърморвания, че наистина шкиперът е единствената им надежда в това огромно пусто море. Опасният момент отмина.

Амброаз срещна очите на Шелингер, който му кимна едва забележимо в знак на признателност. Никога не беше получавал нещо повече в знак на благодарност от мъж като него. Но може би за първи път през деветте месеца на пътуването двамата бяха солидарни.