Колин Фалконър
Източна Индия (38)

Глава 38

Корнелия седеше на скалите от бял пясъчник, вълните се разбиваха в коралите до краката й. Над тях кръжеше чайка, чиято сянка пробягваше по ситните вълни покрай пясъчната ивица. Корнелия бе положила глава на коленете си, но не я вдигна, макар и да долови стъпките на Микиел по камъните.

— Госпожо?

— Добре съм.

— Опитайте се да съхраните вярата си. Не се предавайте. Само да завали, и сме спасени.

— Не става въпрос за това.

Как можеше да му го обясни? Тя се бе надявала на комодора; през всичките тези мрачни месеци на пътешествието той бе единствената светлина, осветявала живота й. Сега се чувстваше сякаш лишена от всичко, на което може да вярва на този свят.

Беше ли способен този обикновен войник да го проумее, колкото и голямо да изглеждаше сърцето му?

Както и да е, разочарованието й от този живот нямаше да трае дълго, но нямаше да я остави и до мига на смъртта й, просната върху пясъка и умираща от жажда.

— Вижте, времето тук се променя много бързо. Само малко да повали, и ще се спасим. — Микиел вдигна поглед към небето. Духаше същият ураганен вятър в посока север — запад, който вдигаше на вихри кораловия пясък и го запращаше в лицата им. Нямаше дори и капка дъжд.

Какъв беше смисълът да се мъчат да оцелеят? Моряците казваха, че на комодора и шкипера ще са им нужни най-малко два месеца, докато стигнат Батавия. И после още един, за да се върнат — ако са успели.

Три месеца беше прекалено дълго време. Без вода щяха да живеят един, най-много два дни.

* * *

Каква гадост, помисли си Микиел. Бяха изпили всичката вода още първия ден, докато се търкаляха стенещи по пясъка, в очакване някой да ги спаси и проклинайки комодора и шкипера. Сякаш друг им беше виновен, че не им бе останала дори и капчица вода.

Както и да е, това едва ли имаше някакво значение в момента. Всички така или иначе щяха да умрат, без значение дали деляха водата на дажби, или не. Въпреки това обаче той бе научил от битките, че човек никога не знае кога ситуацията ще се промени; мигът, в който си на косъм да се предадеш, нещо внезапно изниква, което ти помага да си спасиш кожата. Човек никога не трябваше да спира, това беше знакът на мъжката сила.

Микиел откри пастора и семейството му сгушени в мизерно убежище под една надвиснала скала; най-малкото дете плачеше в скута на майка си, а през това време баща му бе паднал на колене, молейки се горещо Бог да се намеси. Това можеше и да стане. Съдейки по опита си, Бог беше непредсказуем.

* * *

Скалите Хутман

Бъчвите с вода вече не се охраняваха, защото бяха празни. Устните на Микиел се бяха напукали и кървяха от жажда и от неспирния вятър. Ако му бе съдено да умре, тогава беше длъжен да посрещне смъртта дисциплинирано, за да не се опозори в очите на околните хора и себе си. Той бе намерил подслон под брезентов навес, докато се опитваше да събере силите си; повечето от войниците му вече бяха прекалено отслабнали от жажда, за да се движат.

Видя един от по-младите войници, Герит ван Хоек, да пикае в метално канче и после да го поднася към устните си с треперещи ръце. Адамовата му ябълка подскачаше на шията му, докато надигаше канчето. Но не успя да го направи. Изплю течността и захвърли чашата далеч от себе си, рухна на земята задавен и облян в сълзи.

Бълнуващ, Фасулчо бе пропълзял до средата на пясъчната ивица и сега лежеше сгърчен на кораловия плаж, вече мъртъв или почти умрял. Съществуваха толкова много начини да умре човек: да се удави, да умре от жажда или треска, или студ, да го завържат за колелото или да умре в битка с мускетен куршум в корема си, разкъсван от болки като обикновен престъпник. Едва ли имаше някакъв смисъл в начина, по който посреща смъртта си човек, без значение какво говореха проповедниците.

Просто трябваше да я посрещнеш, а опиташ ли се да се съпротивляваш, това означаваше, че си последният глупак, защото никой няма избор.

* * *

„Утрехт“

Кристиан се настани в покрития с дърворезба стол на комодора, прокара ръце по гладките му дървени подлакътници и в представите си се видя член на съвета на Индия и президент на флота. Затова се изискваше силно въображение, разбира се, при цялото това изсипано съдържание на раклите на комодора по пода на кабината или люшкащо се в слой морска вода откъм десния борд. И въпреки това човек имаше право да помечтае.

— Хей, донеси ми вино! И не се мотай! — изкрещя той на някакъв въображаем слуга, който хукна през глава да изпълнява заповедта му.

Кристиан рисуваше с пръсти фигурка върху бюрото.

— Действително, госпожо Норстрант, виждал съм много чудеса в Индия и вие ще потръпнете, когато станете свидетел на някои от тези неща.

Той изследва съдържанието на чекмеджетата и намери недовършено писмо с калиграфския почерк на Секор — опис на покупките при попълването с провизии на кораба по време на престоя им в залива Тейбъл.

— Хайде да направиш копие на това писмо, Крюгер!

Огромна вълна се стовари върху корпуса и големият кораб потрепери целият от удара. Кристиан изпищя.

Той се втурна, залитайки, през наклонената кабина към койката на комодора, рухна на нея и се сгуши на кълбо. Издърпа завивката през глава и остана да лежи целият треперещ; надаваше гневни крясъци към морските демони, които го тормозеха до късно през нощта.