Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (50)

Четиридесет и девета глава

— Защо се върна по-рано, бабо? — попита Джъстин, като гледаше баба си внимателно. — Надявам се, че сте свършили работата. Нали нямате проблем с клиентите?

— Свършихме работата и клиентите са доволни. Върнах се, защото се тревожех за теб. Всеки път, когато говорехме по телефона, ти плачеше. Започнах да си мисля, че сгреших, като написах тези фрагменти, отломки от моя живот. И, разбира се, ми се искаше да не ти бях давала бележника.

Джъстин се приведе и се взря в очите на баба си, съвсем същите като нейните. Усмихна се.

— Радвам се, че ми го даде. Не можех да се откъсна от него. Болеше ме заедно с теб, страдах с теб и плаках заради теб. Ликувах с теб. Освен това копнеех да те прегърна, да ти кажа колко много те обичам. — Стана и отиде да седне до баба си на софата под бледосините цветове на глицинията, надвиснали над терасата. — Като четох твоите записки, осъзнах в какъв ужасен свят си живяла тогава и че той не се е променил много досега. Това ме накара да съм благодарна за всичко, което имам, което съм постигнала. Знам, че съм късметлийка. Също така научих коя съм, каква съм… Защото, бабо, така ме възпита ти и…

— Баща ти има голяма заслуга за възпитанието ви — прекъсна я Габриел. — Тони беше добър човек. Възпита теб и Ричард да знаете какви са истинските ценности.

— Ти също ни учеше. Не познавам по-забележителна жена от теб. Много съм щастлива, че съм от твоя род, Габриел Ландау Хардуик Сондърс. Да прибавя ли и Трент?

Джъстин любопитно погледна баба си.

Габриел поклати глава.

— Трент е псевдоним, просто име, зад което да се скрия. Сценично име, ако предпочиташ.

— Радвам се също така, че нося твоите гени, че имам русата ти коса и сините ти очи. Благодаря ти.

Джъстин й се усмихна с цялата си обич.

— Съвсем като арийци, нали? — Габриел поклати глава. — Ирина постоянно ми го натякваше.

— Каква прекрасна приятелка ти е била.

— Да, наистина… — Гласът на Габриел заглъхна. Внимателно се вгледа във внучката си. — Знам, че си се изненадала, като си разбрала, че си еврейка. Това разтревожи ли те, скъпа?

Джъстин сви вежди и я погледна озадачено.

— Естествено, че не ме разтревожи! Защо да ме тревожи? Твоя внучка съм и само това има значение.

Габриел замълча, замислена каква благословия за нея е тази удивителна млада жена. У нея нямаше никаква злина, нито предразсъдъци. Беше честна, открита, изпълнена с обич, интелигентна, чувствителна и човечна. Какво повече можеше да поиска човек?

— Бабче, не отместваш поглед от мен.

— Моля те, не ме наричай „бабче“, Джъстин. Чувствам се престаряла. Предпочитам „бабо“. Вторачила съм се в теб от почуда, че си моя плът и кръв.

— И много приличам на теб, бабо. Ще те попитам… Моля те, не се стряскай. Няма да те карам да ровиш в миналото. Но бих искала да разбера какво се е случило с приятелите ти от времето на войната. Например с княгиня Ирина Трубецкая. Останахте ли приятелки?

Габриел се усмихна. Лицето й засия.

— Да. Бяхме много близки през онези смутни години, а такава близост остава завинаги.

— Тя омъжи ли се?

— Не се омъжи, макар че не й липсваха нито обожатели, нито предложения. Беше красива, чаровна, съблазнителна и мъжете много я харесваха — отговори Габриел и младата Ирина изведнъж застана пред очите й, припомняйки й толкова много неща.

— Тогава защо не се омъжи?

— Едно време и аз се чудех, Джъстин. Едва през петдесетте разбрах. Един ден в Париж ми каза, че Зигмунд Вестхайм е бил голямата й любов. Все пак никога не са имали любовна връзка. Той беше женен за Урсула. Бяха само приятели. Но е била влюбена в него.

— Разбирам. Това е едно от ужасните неща, които се случват между мъж и жена. Несподелена любов, толкова е тъжно.

— Всъщност тя се радваше на живота, който имаше — продължи възрастната жена. — Беше много известна в обществото, много търсена. Пък и в края на краищата й остана Максимилиян.

— Синът на семейство Вестхайм ли?

— Да. Ирина спаси неговия живот и живота на Теодора Щайн, приятелка на семейството, която се грижеше за Максим. Успя да издейства три изходни визи през 1939 година чрез адмирал Канарис. Зиги не можеше да изостави болната си майка и двете си сестри в Берлин. Но на Канарис не му беше лесно да получава визи. Най-накрая Урсула изведе от страната Максим и Теди. Изпрати ги в Англия при сестрата на Теди. След това се върна при Зиги. Фатално решение, както знаеш. Максим израсна в Лондон. Теди му беше като майка. Стана прекрасен човек и постигна голям успех. Може би си чувала името му — сър Максим Уест.

— Международният магнат! Божичко! Колкото е красив, толкова е и умен, бабо. — Джъстин явно беше впечатлена. — Ти да видиш!

— Такъв си е. Има излъчването на Майкъл, не мислиш ли? — усмихна й се Габриел.

— Да, наистина. Но какво искаше да кажеш за Ирина и Максим? Не разбрах.

— След войната Теди се върнала в Берлин да търси родителите на Максим Урсула и Зиги. Не ги открила. Но успяла да открие Ирина и чрез нея разбрала какво се е случило с тях, с моите родители и със семейство фон Тигал. Те бяха много свързани заедно с фон Витинген, Дитер Мюлер и Луизе. Както и да е, Теди се върнала в Лондон и съобщила на Максим трагичната новина. Когато пораснал и се сдобил с успех, заминал за Берлин да се срещне с Ирина. От този момент насетне пое грижата за нейните финанси. Старият барон й беше оставил малко пари. Максим ги вложи и прибави още. Отнасяше се към нея като към член от неговото семейство.

— Колко благородно от негова страна. А ти продължи ли да се виждаш с Ирина?

— Да. Докато живеех в Лондон, ми идваше на гости. Понякога се срещахме в Париж или в Берлин. Но Ирина беше като Анита. Не обичаше да пътува. Чувстваше се сигурна в Берлин. Точно както Анита е домошарка и се чувства най-добре в Истанбул.

— Това ми е познато, бабо. А с Арабела какво стана? Нали тя остана от трите съученички.

Лицето на Габриел леко помръкна.

— Да. Известно време пътуваше между Цюрих и Мюнхен. Но не беше същата и никога не се възстанови. В началото на петдесетте Дитер се натъкна на една странна история. Немци, повечето цивилни, арестувани от руснаците, когато Германия капитулира, най-накрая били пуснати от затвора „Лубянка“ в Москва. Говореха за някакъв немец, аристократ, когото държали в изолатор. Твърдяха, че е там от 1945. По възраст и външно описание отговаряше на Курт.

— А той ли е бил? — попита Джъстин. Любопитството й се разпали.

— Така и не разбрахме. Руснаците отричаха, че са държали затворник. Но естествено тази история вдъхна надежда на горката Арабела. И това се оказа фатално.

— Представям си. Отново ли се обърка?

— По-лошо, Джъстин. Полудя. Диана имаше много грижи с нея.

— Никога нищо ли не разбрахте? Дали е бил Курт или не?

— Не съвсем. Светът научи за шведския дипломат Раул Валенберг…

— Ами, да, бабо! Чух за него. Спасявал е хора, главно евреи, извеждал ги е от Унгария. Подобно на адмирал Канарис. Сега е провъзгласен за герой, нали? Не е ли умрял в „Лубянка“?

— Така се твърди — отговори тихо Габриел. — Бил е арестуван по подозрение, че е американски шпионин през 1945 или някъде там. Руснаците отричат. Навремето се чуха какви ли не версии, никой не знаеше на какво да вярва. Но аз вярвам, че Курт фон Витинген не е бил арестуван от КГБ. Не е бил в затвора в Москва. Според мен затворникът е бил Раул Валенберг. С Ирина почувствахме, че Курт е бил убит в последния бой за Берлин. И затова останките му не са открити.

Джъстин кимна натъжена.

— Колко ужасно е било за семейството да не знаят съдбата на Курт.

— О, Диана и Кристиян са убедени в същото като нас. Поне така твърдят. Арабела се разболя тежко през осемдесетте и умря през 1990-а.

— А Диана и Кристиян?

— И двамата не създадоха семейства. Грижат се един за друг и живеят в малък замък в Бавария, нарича се Витингенхоф. — Габриел се обърна към Джъстин и завърши: — Те са ми много предани. Чувам се с тях от време на време. Понякога се срещаме с Диана в Лондон или в Берлин.

— Още ли ходиш в Берлин? Или спомените ти са твърде мъчителни?

— Да, в известен смисъл, но, от друга страна, част от живота ми мина там. Представи си, на девети ноември 1989 г. бях в Берлин, точно когато падна онази ужасна стена. На следващата вечер се срещнахме с Максим, Ирина, Теди и Анастасия, бившата жена на Максим, за която той пак се ожени. Цяла седмица хората ликуваха по улиците, беше като един огромен уличен купон, нещо специално, в което трябваше да участвам.

Облегна се на възглавниците, загледа се в далечината и се умълча.

— Бабо, а какво стана с Гретхен? Появи ли се?

— Не. Но аз още мисля за нея и за малкия Андреас. Възможно е да са живи. Но в един момент тя започна да се държи странно. Често ми минава през ума, че е убила детето и се е самоубила. Остана загадка. Но често ме преследва споменът за нея. Разказах на Анита преди години и тя се съгласи с мен. Всичко беше много странно.

Джъстин я загледа, като си мислеше колко е красива за жена, която ще празнува своя осемдесети рожден ден през юни. Хвана ръката й и я стисна.

— Изглеждаш толкова тъжна, бабо. Тя умря, нали? Ирина.

Габриел кимна и още веднъж се изненада от проницателността на Джъстин.

— Да, умря. Но беше на деветдесет. Представяш ли си. Умря в съня си през 2001-а. Тихо и мирно си отиде. В Берлин, в града, който въпреки всичко винаги беше обичала. След многото страдания тя имаше прекрасен живот и беше красива до смъртта си. Още си мисля за нея, при това много често.

— Как се разбирахте в онази дупка, бабо? — зачуди се Джъстин на глас, като се мъчеше да си го представи.

Габриел се разсмя.

— Нашата бърлога, както я наричаше тя. Спогаждахме се, нямахме друг изход, Джъстин. Поддържахме изключителна чистота. Държахме малкото си вещи на рафтовете за бутилки и в шкафовете за сребърни прибори. Споделяхме водата и храната. Бяхме много деликатни една към друга, що се отнася до личното пространство. Избите бяха две, както си разбрала. Често бяхме раздразнителни, но се понасяхме, докато не ни разминеше. Но се изискваха големи усилия.

— Докато четях, ми хареса почукването на Дитер Мюлер. Той жив ли е още?

— Почина през 1996-а. Беше на същата възраст като Ирина. Неговият вестник има голям успех. Сега се ръководи от двамата му сина.

Габриел извади носна кърпичка, издуха носа си и избърса очите си.

— Разговорът за моите стари приятели много ме натъжи — каза, после се усмихна. — Дитер се чувстваше изключително отговорен за нас. Вярваше, че ако не се погрижи за нас, ще разочарова Курт. Беше добър човек.

— И аз останах със същото впечатление, докато четях бележника ти, бабо. Извинявай, че те натъжавам. Само още един въпрос. Съгласна ли си?

Габриел кимна.

— Но само един.

— Питър Хардуик е мой дядо. Как се срещнахте отново, след като напусна Берлин?

— Бях му дала адреса на леля Берил. Той ме потърси. Започнахме да се виждаме. Най-накрая се оженихме. Роди ни се дъщеря, твоята майка, и няколко години всичко беше наред. Но после нещата тръгнаха зле. Той беше добър, но слабохарактерен. Имаше властна майка, ужасна снобка. Бяха тесногръди фанатици. Имаха трудни характери. Тя не ме харесваше, защото не съм била достатъчно добра за него. Отчуждихме се… така най-точно мога да се изразя. Според леля Берил той не беше достатъчно добър за мен. О, божичко! Семейни истории! — Разсмя се. — Заради майка ти и през ум не ми минаваше да се разведа. Но той почина внезапно от сърдечна недостатъчност. Скърбях за него, но същевременно изпитах усещане за свобода.

— Значи не е бил невероятният брак, както мама постоянно ни внушаваше. Не е била приказната женитба по любов?

— Не, Джъстин, не беше. А сега, стига за миналото. Да отидем да пием чай. Сигурна съм, че Анита много иска да те види. Доколкото познавам Анита, чаят ще бъде като в „Риц“.

Джъстин стана, почака и баба й да стане. Зърна Майкъл с крайчеца на окото си и му помаха. Сърцето й се разтуптя.

Само след миг той прегърна Габриел, после целуна Джъстин по страните и прошепна в ухото й:

— Липсваше ми, скъпа.

Тя се разсмя.

— Нямаше ме само един час.

— Стори ми се цяла вечност.