Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (13)

Дванадесета глава

Няколко часа по-късно Джъстин и Ифет се качиха на лъскавата бяла моторница, закотвена на пристана на „Чъраган Палас“, и седнаха на защитените със стъкла места зад двамата мъже, които я управляваха. Следобедът беше слънчев, много топъл, но там, където се настаниха, беше прохладно. Имаше вода, безалкохолни напитки и съд с лед на масата.

Щом потеглиха и се отправиха към висящия мост над Босфора, Джъстин стана и се премести на открито. Носеше своята камера и започна да снима веднага. Когато минаваха под моста, остана смаяна от съоръжението. Какво великолепно постижение на инженерното изкуство!

Ифет дойде при нея и обясни:

— Приближаваме края на Черно море. Ще обърнем и ще се върнем покрай азиатския бряг. И ако поискаш, ще обиколим още веднъж, за да снимаш.

— Благодаря, Ифет. Оттук перспективата е съвсем различна. Мисля да повикам Еди Грейндж да дойде за няколко дена. Той работи като помощник-продуцент на документалните филми, които снимам в Европа. Искам да почувства Истанбул, защото се надявам да се включи в екипа на новия филм.

Ифет кимна, после попита:

— А какво означава помощник-продуцент?

— Означава точно каквото казах — всеки ден е на линия, ръководи снимките, а аз съм изпълнителен продуцент, което означава, че отговарям за всички и всичко. Аз също съм на линия всеки ден, но само по няколко часа. Трябва да се грижа до самия край на работата.

— С други думи, ти си шефът.

Джъстин направи гримаса, позасмя се и промърмори:

— Точно така.

Започна пак да снима, а Ифет остана до нея.

Сега плаваха покрай другия бряг, където се редяха джамии, вили, музеи, старинни сгради и градини, всичките с добър изглед, понеже бяха построени до самата вода. Ифет започна да говори за азиатската част на Истанбул, като споменаваше забележителности, паметници, ресторанти, известни с хубавата си храна, също така разказваше за историята на тази част от града и на Турция изобщо. Джъстин още веднъж се удиви на познанията й, които обхващаха всичко, от археология до съвременна история и различните местни традиции.

След като направиха пълен кръг по Босфора, Джъстин попита:

— Ифет, би ли помолила човека, който кара моторницата да ни върне до централната част на Истанбул? Искам да направя още снимки на града.

— Да, ще го помоля — отговори Ифет и добави, — но той говори английски.

— Не знаех, извини ме.

Върнаха се на местата си. Джъстин се почувства като истинска глупачка. Естествено, че говори английски. Туризмът тук е основно препитание.

Като спряха по средата на протока, тя започна да снима. Искаше да улови града от различни ъгли.

След малко престана да снима и се загледа към града. Онова, което виждаше, й направи силно впечатление: църкви, синагоги, джамии, всичките се издигаха редом едни до други, старинни дворци, величествени и елегантни, модерни хотели, жилищни сгради, музеи. Зад тях бяха оживените улици, тесните пасажи, хановете, модните магазини, офисите, ресторантите и кафенета, Капълъ чаршъ и пазарът за подправки, бутици за изискани дрехи и бижута, и навсякъде сергии за плодове и зеленчуци, пържена риба и други местни деликатеси, като кадаиф и баклава. И измежду цялото това многообразие бяха домовете на хората. Повече от осем милиона живееха и работеха в европейската част на Истанбул. Огромен метрополис, гъмжащ от всякакви хора, където животът течеше по най-разнообразен начин.

Внезапно една мисъл я изплаши. Как ще намери баба си тук? Централен Истанбул беше огромен. „Като на лов за диви патици съм — помисли си тя и се почувства съкрушена и тъжна. Седна на мястото си и въздъхна тихичко. — По дяволите, по дяволите! Игла в копа сено, ето какво търся аз.“

Ифет я наблюдаваше загрижено и докосна ръката й.

— Какво има, Джъстин? Нещо се замисли…

Не каза нищо повече. Беше деликатна, не любопитстваше и не се натрапваше.

— Никога няма да я намеря — промълви най-накрая Джъстин отчаяно. — Само като погледна този град, и се разтрепервам. Това не е просто град като град, това е поразителен метрополис, какъвто никога не съм виждала. По стотици начини ми е чужд и все пак странно близък в друго отношение… той ме покори. Никога няма да открия баба. Сега вече се убедих. Може да е в болница или в старчески дом. А може и да не живее тук. Това пътешествие беше загуба на време. Невъзможно е да я намеря.

— О, Джъстин, не бива да говориш така! Не бива да губиш надежда. — Ифет се наведе към нея и продължи ентусиазирано: — Мисля, че идеята ти за документален филм е великолепна. Както и да пуснеш обява.

Джъстин вдигна глава и засрамена погледна новата си приятелка.

— Ето че взех да подсмърчам и да се самосъжалявам. Дължа ти извинение, Ифет. Откакто съм тук, се държа като абсолютна егоистка. А ти си страхотна, понасяш търпеливо всичките ми капризи и ми помагаш по всякакъв начин. Бях погълната от мисълта да намеря баба си, никакво внимание не ти обърнах, а ти беше толкова мила с мен.

— Не си се държала егоистично. Мислеше за Дейзи, тревожеше се за Ричард и все пак ти хрумна блестяща идея. Да очертаеш биографията на един град. Какво прекрасно хрумване. Така че, моля те, не ми се извинявай. Не заминаваш още. Каза, че ще повикаш от Лондон твоя асистент Еди. Каза, че искаш да види града. Онзи ден нарече Истанбул „градът на хиляда и едно съновидения“. Мисля, че и това става за заглавие, ако мога да се изразя така. Моля те, не губи надежда… не още. И не забравяй обявата. Тя може да даде резултат.

Джъстин я загледа, като си мислеше колко необикновена е тази млада жена, и добави бързо:

— Ифет, ти си истинска благословия. Даде ми кураж.

— Радвам се. Хайде да обиколим Босфора още веднъж. Ще плаваме покрай азиатския бряг и ще направиш още снимки… тук е по-различно, уникално, старинно.

— Готово, съгласна съм. Мога да набера екип от колкото души пожелая.

* * *

Ифет отиде при Арзу и Нури, които управляваха моторницата, и им каза нещо. След като им даде инструкции, се върна при Джъстин и седна до нея.

— Какво има? Умълча се. Наред ли е всичко? — попита тя.

— Да, благодаря, Ифет. Тъкмо си мислех за една идея, която обсъждахме с Ричард в Ню Йорк. Може би ще успея да открия баба по този начин, но се колебая.

— За какво става въпрос? — заинтригува се Ифет.

— За частен детектив от някоя агенция. Отначало с Ричард имахме това намерение, но после се отказахме. — Джъстин погледна Ифет. — Сега вече не съм толкова сигурна, че сме били прави.

— Доколкото разбрах, баба ти е почти на осемдесет. На колко е Анита? На същата възраст ли е?

— Предполагам, след като са израснали заедно. Сигурно и двете са немощни, може да не са добре здравословно… дори да са болни.

— Разбирам защо се колебаеш да наемеш детектив. Във всеки случай мога да намеря подходящ, дискретен, щом сметнеш за необходимо.

— Ще прибегнем до това само в краен случай.

Телефонът на Джъстин зазвъня.

— Ало?

— Здравей, Джоан се обажда.

— Джо, здравей! В моторница насред Босфора съм с Ифет. Обикаляме цял следобед пролива.

— Де да бях с вас. И ако имаш нужда от мен, ще дойда.

— Какво стана с филма. Да не се е случило нещо? — разтревожи се Джъстин.

— Да, случи се, и още как. Напуснах тази сутрин. Уволниха директора преди няколко дена. Не харесвам онзи, когото назначиха на негово място, така че отидох право при продуцента и му казах, че няма да участвам в тази продукция. Имаше разгорещен спор, споменаване на договори и клаузи и така нататък. Не мога да работя с Джуд Хилиър, новия директор. Ако си спомняш, преди се скарахме с него.

— Спомням си, Джо. Носи му се славата на скандалджия и тиранин. Съжалявам, че се е наложило да напуснеш. Страшно харесваше сценария и актьорския състав, знам.

— Искаш ли да дойда за седмица и да ти помогна в търсенето? Знам от твоя имейл, който получих тази сутрин, че си закъсала.

— Радвам се, че си предлагаш услугите, Джо, но да ти кажа честно, не вярвам, че има още какво да направя. В задънена улица съм, както ти писах.

— О, Джъстин, това е ужасно, толкова ми е мъчно. Знам колко си отчаяна. Ще се радвам да дойда за няколко дена.

— Ще остана само седмица, за да направя още един опит. След това се връщам в Ню Йорк. Искам да подпиша договор за нов филм с Миранда. Затова няма смисъл да предприемаш този дълъг полет. Но благодаря за предложението.

— Само дай знак, ако промениш мнението си. Със Саймън ще прекараме уикенда в „Индианско бърдо“ с Дейзи и Ричард. Ще си направим чаено парти в павилиона, както казва Дейзи, и ще останем за вечеря.

Джъстин се зарадва на тази новина и възкликна:

— Това е прекрасно! Благодаря ти, че ще бъдеш с тях, когато мен ме няма. Признателна съм ти, Джо.

Джоан се разсмя.

— За мен е удоволствие, Джъстин, огромно удоволствие. Струва ми се, че Рич в момента има нужда от нежност, любов и грижа, и възнамерявам да му ги дам. Защо да оставям някоя случайна непозната да ме изпревари?

— Имаш моята подкрепа. Наистина му липсва женска компания… — Тя замълча и после добави меко: — И всичко останало, затова му го дай.

— Не се тревожи, ще му ги дам. Мога ли да говоря с Ифет?

— Разбира се. Ще се чуем през уикенда. Ето ти Ифет.

Подаде телефона на Ифет и се замисли за Ричард и Джоан, представяйки си ги като любовна двойка. От години знаеше какви са чувствата на приятелката й към брат й. По-рано не улучиха подходящия момент. Сега може би щяха да успеят. Стисна палци и се помоли наум.