Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (23)

Двадесет и втора глава

Майкъл я чакаше на кея, както се бяха уговорили. Беше се качил вече в моторницата, а Шюкри беше готов да потегли.

Майкъл помаха и се усмихна, като я видя, после извика:

— Слез, ще ти помогна да се качиш. Този следобед трафикът е ужасен и вълнението е много силно.

— Добре че съм с ниски обувки — каза Джъстин, като се стараеше да запази спокойствие. Както обикновено, щом го зърна, и сърцето й се разтуптя. Въздействаше й така, както никой до този момент.

Докато слизаше, спря за малко. Беше ветровито. Черната му коса се рошеше, морскосинята му, широка риза се вееше; изглеждаше безгрижен и невъзможно красив. Знаеше, че каквото и да се случи, винаги ще си го представя така. Слезе по стълбите. Сърцето й бурно се разтуптя.

— Подай ми чантата си — протегна ръка Майкъл, когато застана пред него. Подаде му я и забеляза колко силно се клати моторницата. — А сега ми подай ръка.

Тя хвана ръката му и прескочи страничния борд, олюля се и залитна към него. Той също се олюля, но запази равновесие и я притисна до себе си. Не я пусна, докато тя не се засмя и не се отпусна в прегръдките му. Едва тогава се отдръпна.

— Казах ти, че морето е бурно. Има много плавателни съдове, които надигат вълни. Ела да седнем тук.

Докато я подкрепяше да седне на пейката, подвикна на турски на Шюкри.

След секунди се носеха към европейския бряг на Истанбул. Преди да разменят и две думи, телефонът на Майкъл зазвъня и той се обади.

— Долтън на телефона. — Заслуша се, после продължи: — Добре, да, става, Али. Но вече тръгнах. Нека да се срещнем, както се бяхме уговорили, ще прегледам набързо документите. Довечера ще се занимая с тях по-сериозно и утре сутринта ще закусим заедно, след като така предпочиташ.

Майкъл се заслуша пак, после каза „довиждане“ и затвори телефона. Погледна я и отбеляза:

— В края на краищата срещата няма да продължи дълго, както чу.

— Работата си е работа и нямам нищо против да те почакам, колкото и дълго да е. Казах ти още вчера — отговори тя. — Постоянно ли работиш, Майкъл? Дори и през уикенда?

— Малко или много, но обикновено съм на бюро, а не на бойното поле. Днешната среща е за охранителната система на голяма сграда, всъщност на няколко сгради, и трябва да обясня какви ще бъдат съоръженията, които ще монтираме. Между другото нашите две баби имат невидима електронна ограда около двете вили, така че са много добре пазени.

— Да, баба ми спомена снощи, после пак тази сутрин, докато ми показваше къщата. Обясни, че ти си я инсталирал, сякаш не се досетих сама.

Той я погледна.

— Двете се държат, като че ли са се наговорили, и аз се радвам, че са приятелки, и разчитат една на друга. Поддържат си доброто настроение и оптимизма. — Без да сваля очи от нея, хвана ръката й и я притегли да седне близо до него. — Не мога да ти опиша колко съм щастлив, че най-после си сама с мен. Далеч от скъпите ни баби и техните орлови очи.

Джъстин се разсмя.

— Не са ли направо вдетинени?

— Странна дума използваш. Внимавай, вдетиняват се. Но също така зорко ни наблюдават и се мъчат да отгатнат какви са чувствата ни. Ще го кажа без заобикалки, не мисля, че ще се възмутят, ако изчезнем в моята стая или в твоята… за да останем насаме.

Майкъл забеляза особеното й изражение и сви вежди.

— Те са много модерни и изключително романтични. Особено когато се отнася до нас. Горят от желание да… ами… да бъдем заедно, така да се каже.

Джъстин помълча, после му се усмихна.

— Не се изненадвам, че Анита е романтична, вероятно и баба е. Но през изминалите двайсет и четири часа бях така замаяна от срещата с баба, че сигурно съм пропуснала някои неща… недоизказани, премълчани, каквото и да е.

— Но не и начинът, по който ми въздействаш, надявам се.

Очите му се впиха в нейните.

— Нима бих могла?

— Поведението ми правеше ли впечатление?

— Не. Но ти ми въздействаш по същия начин.

— Как? Как те карам да се чувстваш, Джъстин?

— Неспокойна, развълнувана — промълви тя и й олекна, като си призна. — Смутена, разтреперана. Избери си дума.

Майкъл я прегърна и я притегли до себе си, после я целуна по устните, много нежно, бързо се отдръпна и я погледна.

— Ето, осмелих се! Най-после те целунах, въпреки че целувката беше съвсем целомъдрена, нали? Такава, каквато изобщо не си представих, когато те видях за пръв път.

— Беше прелестна първа целувка — каза тя и се отпусна до него.

Той я прегърна здраво и не се отдели от нея, докато не стигнаха „Чъраган Палас“, където Шюкри спря моторницата до кея на хотела.

* * *

Мълчаливо вървяха ръка за ръка през градината към хотела. Джъстин се радваше, че се стигна до откровен разговор. Вече не се чувстваше напрегната. Също така начинът, по който я прегърна нежно и грижовно, докато прекосяваха развълнуваното море, й вдъхна спокойствие и сигурност. „Поне не съм сама в тази ситуация“ — усмихна се тя на себе си. И после изведнъж се разсмя, като осъзна колко абсурдна е тази мисъл.

Майкъл я погледна и попита:

— Защо се смееш? Ще споделиш ли кое е толкова смешно?

Тя се поколеба, изведнъж се почувства неловко и замълча, след това каза:

— Тъкмо си мислех, че не съм сама в тази ситуация.

— В коя ситуация? — попита той, загледан в нея. И той се развесели, като знаеше какво има предвид, но успя да запази невъзмутимо изражение.

— Знаеш какво имам предвид, Майкъл.

Той кимна.

— Искаш да кажеш, че и аз съм оплетен заедно с теб.

— Точно така… не се заблуждавам.

— Разбира се.

Продължиха да вървят, минаха през терасата и влязоха в хотела. Отидоха на рецепцията и Джъстин попита дали са получили куриерска пратка на нейно име. Служителят веднага й предаде плика.

Майкъл каза:

— Има петнайсет минути до моята среща. Искаш ли да седнем на терасата? Ще се видя с моя клиент за половин час, после ще дойда при теб. Той може да отдели днес само толкова време. Ще се отпуснем и ще изпием по едно питие, преди да се върнем.

— Чудесно — отговори тя и излезе заедно с него на терасата. Явно тук всички го познаваха добре и сервитьорът се засуети около него. Предложи им маса с изглед към Босфора. След като се настаниха и поръчаха чай, Майкъл я попита:

— До кога ще останеш в Истанбул?

— Не знам… защо?

— Ще ме чакаш ли?

— Какво имаш предвид?

— Трябва да отида в Париж следващата седмица. Налага се после да замина в Лондон, за да се срещна с шефа на английския клон на моята компания. След това ще се върна. Надявам се, че ще те заваря тук, Джъстин.

— Разбира се, че ще те чакам да се върнеш — отговори тя и почувства как лицето й пламва. Защо се изчервяваше винаги когато е с него? Прокашля се и бързо изрече:

— Възнамерявам да остана при баба, докато дойде Ричард. Искаме и двамата да прекараме известно време с нея.

— Много добре, тя има нужда и от двама ви. Тези години не бяха леки за нея и като видях вчера как… засия, много се зарадвах. Ужасно се тревожех за нея.

— Но всъщност тя не е била болна, нали?

— Не, не беше, тя е силна жена, като моята баба. Имат здрави гени, предполагам. И двете се държат. Но Габи беше все потисната най-вече заради семейството си.

— Сигурно е била много нещастна, дори не е знаела защо не сме се опитали да я потърсим. Радвам се, че е имала до себе си теб и Анита.

— Майка ми също, когато идва тук. Всички обичат Габриел. Тя всъщност е член на нашето семейство.

— Хората винаги са я харесвали — промълви Джъстин и извади снимката от плика. — Само я погледни, Майкъл, виж, колко е красива на тази снимка.

— Красива е. И ти приличаш много на нея.

— Всички така казват. Естествено и двете сме високи и руси.

Сервитьорът донесе чая и след като го наля, изчезна.

След няколко минути Майкъл каза:

— Ще отида да се срещна с моя клиент. — Стана и я стисна за раменете. — До скоро — промълви и тръгна.

Джъстин се облегна назад. По едно време погледна часовника си и видя, че минава три, значи в Щатите беше осем. Беше време да се обади на Ричард, а след това и на Джоан.

* * *

От другата страна на Босфора двете приятелки също пиеха чай. Този следобед бяха в градината на Габриел. Обикновено си почиваха на терасата на Анита, най-вече защото Мехмед, нейният готвач, държеше да поднася традиционния английски чай, но днес там кипеше работа. Подготвяха приема, който Анита нареди да бъде тържествен, и Мехмед приготвяше деликатесите. В този момент двама помощници увиваха около дърветата лампички, монтираха фенери. Две маси за по десет души бяха подредени на терасата.

— Много мило от твоя страна, Анита, че организираш прием заради Джъстин — каза Габриел.

— О, не ставай смешна, за мен е удоволствие. Много се радвам, че е тук. — Взря се внимателно в приятелката си. — Мога да се закълна, че нейната внезапна поява вчера смъкна двайсет години от теб.

— Знаеш ли, чувствам се с двайсет години по-млада! — усмихна се Габриел.

Анита отпи от чая и продължи:

— Как мислиш, ще се съберат ли, Габи?

— О, да. Вчера видях да прехвърчат искри между тях и…

— Само искри! Надявах се на светкавици.

Габриел се подсмихна.

— Спокойно можеш да го наречеш „светкавично влюбване“, доколкото знам, и също като теб се моля това да е така. Те си подхождат, нали си съгласна, и забелязах, че снощи Джъстин го гледаше много съсредоточено. На лицето й беше изписан копнеж и щях да се разплача, толкова беше явен.

— Наистина ли? Това е прекрасна новина. Според теб Майкъл забеляза ли?

— Не знам. Но хубавото е, че и двамата „са волни като птички“, както каза вчера Джъстин. Не си ли доволна, че Майкъл скъса с Ванеса? Че и той е свободен?

— Знаеш много добре, че нямах търпение той да осъзнае що за жена е. — Като погледна Габриел много красноречиво, тя продължи: — Бях на тръни през последните няколко месеца, въпреки че не ти казах нищо. Все си мислех, че ще му извърти някой гаден номер, например че е бременна. Но тя повече не се появи и си мисля, че вече си е намерила друг. Нямаш представа колко ми олекна.

— Това нямаше да се случи, да забременее от Майкъл. Твърде умен е, за да си навлече такава беля — отбеляза Габриел.

— Умен е, но щеше да загази на няколко пъти. Знаеш много добре какви са мъжете. Когато са възбудени, нищо друго не ги интересува.

Габриел се разсмя, кимна и си наля още чай.

— Ето какво мисля, че трябва да направим. Да не им се мяркаме много-много, за да остават колкото е възможно повече насаме. Нека нещата да се развият по естествения си път.

— О, да, съгласна съм с теб. — Анита се загледа в градината, после добави тихо: — Толкова ми напомня за теб, когато беше на нейните години, Габриел. Спомням си как веднъж отидохме да пием чай в „Риц“, когато бях в Лондон. Хората те гледаха, поразени от твоята красота. Така говореше скъпият ми Макс за теб: „Няма човек, който да не е поразен от чара на Габи“. — Тя въздъхна и се облегна назад. — Е, добре, и ние си поживяхме, нали?

— Слава богу — отвърна Габриел и не каза нищо повече.

След няколко минути приятелката й се наведе към нея и попита съвсем тихичко:

— Какво каза на Джъстин? Имам предвид скандала.

— Разказах й как майка й разби чекмеджето на моето писалище и намери брачното свидетелство, разказах й още за „Индианско бърдо“ и моето завещание, което повече или по-малко е истината.

— Значи не си й казала истинската причина? Не си й признала истината за миналото.

Габриел я погледна подозрително и пребледня.

— О, Анита, знаеш, че не мога! Не мога да говоря за… за… — заекна.

Анита веднага хвана ръката й нежно.

— Съжалявам, Габи, много съжалявам, че повдигнах въпроса. Миналото си е минало.

— И така трябва да си остане.

— Обещавам ти. Това е наша тайна, Габи.

— Безрезервно ти вярвам.

За кратко настъпи мълчание.

Първа заговори Габриел:

— Мислих си за… бебето, момченцето, наскоро беше, Анита. Така се стреснах от неочаквания спомен и не зная защо се появи пак. — Смръщи се. — Сънувах онези… онези дни, но не помня съня, толкова смътен беше, когато се събудих, и после си спомних бебето.

Отпусна главата си на облегалката на стола и затвори очи.

— От време на време сънувам странни сънища, откакто леля Берил почина — продължи след малко. — Може би защото е сестра на майка ми и беше последната ми връзка с нея. Не знам да тълкувам сънища, ти също… но нека да си го кажем направо, ние, човеците, сме странни, емоциите ни владеят, въздействат върху всяка наша постъпка. Така си мисля.

Анита само кимна.

Габриел застана изведнъж напрегнато.

— Не бива да мислим за миналото, нито за хубавите дни, нито за тъжните. Трябва да гледаме към бъдещето и да се надяваме, че тези двамата ще разберат какво чувстват…

* * *

Майкъл се появи по-рано, отколкото Джъстин очакваше.

— Ето ме. — Седна той и остави на масата големия плик, който носеше.

— Добре ли мина срещата? — попита тя, долавяйки, че е по-сериозен от обикновено, че не е усмихнатият Майкъл.

— Мина добре. Моят клиент се безпокои за някои елементи в плана за охрана. Ще го коригираме. Това не е проблем. Но той е малко нетърпелив, иска още тази нощ да се свърши работата.

— Което е невъзможно.

— Схвана веднага. Ще се оправя с него утре. — Погледна я и сложи ръка върху нейната. — Да изпием ли по чаша шампанско, преди да си тръгнем?

— Защо не? — промърмори тя, загледана в него, като се мъчеше да отгатне мислите му.

— Какво има? — озадачено се намръщи той.

— Стана изведнъж угрижен и много сериозен. Свързано ли с работата?

— Не е свързано с работата, която предполагаш.

— Тогава с каква?

— С работата между нас.

Тя не отговори. Майкъл направи знак на сервитьора, който веднага дойде. След като поръча две чаши шампанско, се обърна пак към нея, взе ръката й и целуна дланта й.

— Искам да ти кажа нещо, Джъстин, и то е, че… съм свободен, нямам любовна връзка. Габриел каза ли ти, че скъсах с моята годеница преди около пет месеца?

— Не.

— Изненадан съм, като имам предвид обстоятелствата. Нашите баби обикновено са много бъбриви. А ти? Жан-Марк Бретон има ли още място в живота ти?

— Не, няма, и всъщност никога не е имал, Майкъл. Миналата година имахме кратка, дори бих казала мимолетна връзка. Свърши много бързо. Аз трябваше да престана да се виждам с него за мое добро.

Той кимна.

— Защо? Или не искаш да говориш с мен по този въпрос?

— Няма проблем. Разбрах, че не го харесвам и не искам непрекъснато да бъда с него. Ще ми кажеш ли защо развали годежа си?

— Почти по същата причина като теб. Един ден видях Ванеса такава, каквато е в действителност, и осъзнах, че не сме един за друг, че няма да живеем добре. Коренно различни сме.

Сервитьорът донесе шампанското. Майкъл вдигна своята чаша, Джъстин също. Чукнаха се и той каза:

— За теб, Джъстин.

— За теб, Майкъл.

Мълчаливо отпиха по глътка, всеки потънал в мислите си. Изведнъж Джъстин се обади:

— Струва ми се, че имаш право за нашите вдетинени баби. Докато беше на срещата, си спомних, че баба ме попита два пъти дали те харесвам.

— И какво й отговори? — попита Майкъл, вдигайки вежда.

— „Да“, казах й „да“.

Той отмести поглед и замислено се загледа в далечината. На устните му трепна мимолетна усмивка. Когато пак я загледа, изразът му беше тържествен. Взе ръката й и я попита:

— На мен ще кажеш ли „да“.

— Ще кажа.

— Държа да знаеш, че за мен това не е игра, Джъстин.

— Зная. Чувствам го в поведението ти, виждам го в очите ти. И за мен не е игра.

— Щастлив съм да чуя и че се разбираме.

— Знам, че се разбираме.

— Съзнавам, че някой може да ни погледне подозрително, да ни вземе за луди; от друга страна, бабите ни очевидно са наши храбри покровителки, и това ме радва. Те са мъдри, отдавна са на тази земя, знаят всичко за живота, за неговите странни обрати. Обичам ги и вярвам в любовта от пръв поглед, мисля, че и ти вярваш.

— Така е, макар че досега не ми се е случвало.

— Нито пък на мен — каза Майкъл. — Но чувството е прекрасно, нали?

Джъстин само кимна, защото не смееше да говори. Той пак успя да я разтрепери и да я изненада.

Майкъл взе ръката й и бързо прибави:

— Не се тревожи, не съм несериозен, почти на трийсет и девет съм, видял съм много, живял съм на ръба и знам какво правя. Съгласна ли си?

— Да — отговори тя, понеже не намери повече думи. Не познаваше друг човек толкова честен, толкова искрен, и това й харесваше. Изведнъж без всякакви задръжки му повярва.