Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (24)

Двадесет и трета глава

Като се облегна, Джъстин се взря в образа си в огледалото и остана доволна от начина, по който изглеждаше. Обикновено не обръщаше особено внимание на грима. Усмихна се, съзнавайки защо си сложи очна линия, бледосини сенки, спирала и руж. За Майкъл. Беше толкова светлоруса и в първия момент можеше да остави впечатление, че е посърнала, а тази вечер искаше той да я види в най-добрата й форма.

Джъстин стана и отиде в гардеробната. Взе черен копринен панталон и го обу. Облече туниката и обу сандалите, които й даде Габриел. След това се запъти към стаята на баба си.

Като дете винаги отиваше при баба си за одобрение на тоалета и тази вечер машинално постъпи така. Изведнъж се почувства щастлива, защото баба й отново беше до нея и един стар ритуал най-неочаквано се възобнови, което върна спомените й.

Почука на вратата, отвори и попита:

— Бабо, мога ли да вляза?

— Разбира се — отговори Габриел и се обърна.

— Дойдох за одобрение.

В първия момент Габриел не можа да продума от вълнение. Тази вечер внучката й беше прелестна. Беше прибрала русата си коса на кок и се беше гримирала добре. Джъстин й се усмихваше — много висока и много елегантна. Гордееше се с нея, гордееше се, като виждаше каква жена е станала.

— Нищо не ми казваш — промълви Джъстин, като се питаше дали не е прекалила с грима.

— Защото загубих дар слово. Красива си, Джъстин. — Габриел отиде до тоалетката и взе черна кадифена кутийка. — Тъкмо щях да дойда при теб. Исках да ти ги дам. Трент ми ги подари преди много години и един ден трябваше да ги получиш ти. Отиват на очите ти.

Джъстин загледа баба си, отвори кутийката и ахна. Върху бял сатен имаше обици с четвъртита форма, всяка една с аквамарин, обграден с малки диаманти.

— Бабо, много са красиви! — целуна тя Габриел. — Благодаря ти. Винаги ще ги пазя.

— Трент казваше, че аквамаринът е създаден специално за синеоки жени.

Джъстин си ги сложи и се обърна към баба си:

— Съвършени са, не мислиш ли?

— Да, съвършени са, скъпа. Като се появиш, ще смаеш всички. Макар и да съм сигурна, че само на Майкъл искаш да направиш впечатление. Не съм ли права? Нима неговият чар не те покори?

— Покори ме — призна Джъстин. — Чувствата са взаимни. Очевидно с Анита сте забелязали, че се привличаме.

— Привличате се! — Габриел я погледна странно. — Какъв мек израз употребяваш, за да опишеш какво се случва помежду ви. Предпочитам да го наречеш „поразени от любов“.

— Толкова ли е явно?

Джъстин не сваляше поглед от възрастната жена.

— За нас, да. Той не откъсва очи от теб, а ти страдаш от същото пристрастие. Като че ли сте се хипнотизирали един друг. Изглеждате замаяни, а може би по-скоро като поразени от гръм.

— Срещнах го едва преди два дена и вече ми липсва, когато не е с мен. Странно е, бабо, но като че ли съм познавала Майкъл цял живот.

— Никак не е странно, скъпа. Можеш да бъдеш с някой мъж двайсет години и да не разбереш кой е. От друга страна, можеш да срещнеш мъж и да разбереш всичко за него в един миг. За вас с Майкъл не се притеснявам. Друг като него няма.

— Зная.

— Вярвам му безусловно — допълни Габриел.

— Дойдох да те търся и това промени целия ми живот.

— И моя, и на Майкъл, и на Анита. — Габриел се загледа внимателно в Джъстин, обичаше я толкова много. После прибави: — Промени го за добро.

— Надявам се, че животът на Ричард също ще се промени.

Баба й я погледна сепнато.

— Какво имаш предвид?

— Понеже отсъствам, Джоан ме замества и наглежда Дейзи и Ричард. Особено Ричард. От години е влюбена в него, дано между тях се случи нещо специално.

— Това ще бъде прекрасно, скъпа, пък и той трябва да си има жена. Едва ли му е лесно. — Габриел съблече халата си и облече кафтана.

— Трябва да побързам и да довърша тоалета си. Иди, моля те, при Анита да не е сама. Кажи й, че няма да се бавя.

* * *

Вечерта беше вълшебна.

Небето вече тъмнееше, обсипано с ярки звезди, и сребристият диск на луната висеше над Босфора, както обикновено.

Джъстин тръгна бавно през градината и веднага забеляза как е преобразена, беше направо като магия. Между дърветата просветваха китайски фенери, цъфналите храсти се поклащаха от ветреца, блещукаха свещички в стъклени купи около стволовете на дърветата и покрай пътеките. Ароматът на цветята и на свещите се смесваше и изпълваше въздуха с опиянително благоухание.

Огледа се, търсейки Анита. Видя само тримата музиканти и сервитьорите, наети за вечерта. После чу неговите стъпки. Той се оглеждаше, както тя преди малко. Беше с черна копринена риза и подходящ черен панталон. Излъчваше самоувереност, както обикновено.

Тя излезе крадешком от градината и пристъпи на терасата. Той веднага я видя и замръзна на място. Впери очи в нея с изненада и възхищение.

Джъстин продължи да върви, докато не застана пред него.

— Изглеждаш прекрасно, Майкъл — усмихна му се тя, като се чудеше дали той чува ударите на обезумялото й сърце.

— Като те видях, дъхът ми спря. Изглеждаш толкова съвършена, че се страхувам да те приближа. — Независимо от това я привлече до себе си и леко я целуна по устните. — Пак непорочна целувка, но по-късно ще я коригираме.

— Надявам се — отвърна тя тихо.

Майкъл я хвана за ръка, отведе я до бара в края на терасата и помоли да налеят две чаши шампанско. Изведнъж музикантите засвириха и музиката изпълни пространството. След миг видяха, че баба му идва към тях, червеният й копринен кафтан се увиваше около тялото й, докато тя пристъпваше пъргаво.

Майкъл прошепна:

— Ще си осигуря място до теб на вечерята. Ифет също ще бъде до нас.

— Радвам се — отговори тя и като отиде до Анита, я целуна. — Изглеждаш фантастично. Само червено трябва да носиш.

— Обличам се най-вече с червени тоалети. — Анита загледа Джъстин и продължи, като че ли изпитваше благоговение: — Невероятна си. Наистина си красива. Нали, Майкъл?

— Моето чаровно, разкошно момиче — отговори Майкъл, като прегърна Джъстин през талията и я привлече до себе си.

— Твоето ли? — изрече баба му многозначително, взирайки се строго в него. — Това всъщност вярно ли е? Или само така се изразяваш?

— Попитай нея — отговори той, поглеждайки Джъстин, и черните му очи играеха закачливо.

— Негова съм — потвърди Джъстин уверено, макар че в себе си трепереше. Или може би сърцето й туптеше силно? Така невероятно й въздействаше, когато беше до нея, че загубваше ума и дума.

— На това му се казва бързина. — Анита ги погледна внимателно. — Но бързо е най-добре. Така беше с мен и Макс. Погледнахме се и това беше. Дядо ти беше любовта на живота ми, Майкъл, и аз на неговия. Бяхме щастливи до деня на неговата смърт. — Въздъхна тихо и се огледа. — Къде е Габи?

— След малко ще дойде, Анита. Отидох при нея, преди да дойда тук, и се разприказвахме. Забавих я. — Джъстин докосна едната обица. — Подари ми обиците. Нали са красиви?

— Спомням си, когато ги сложи за пръв път. Подари й ги Трент, за да отиват на очите й.

— Да, каза ми.

Майкъл се провикна:

— Ето я и леля Габи, идва през градината. Отивам да я посрещна.

Анита се обърна към Джъстин и й прошепна:

— Щом казва пред мен, че си неговото момиче, значи наистина е така. И между другото, никога не съм го виждала такъв. Мисля, че е сериозен, предполагам ти също.

— Да, Анита, сериозна съм.

— Тогава и аз съм щастлива, но не забравяй, че той никога няма да те измами или изостави, така е устроен. — Взе ръката на Джъстин. — Родени сте един за друг. Казах вчера на баба ти — любов от пръв поглед, изписано е на лицата ви.

— Досега не ми се е случвало.

— Случва се веднъж в живота. Вярвай ми. Доколкото зная, и на Майкъл не се е случвало.

Майкъл доведе Габриел и веднага отиде да донесе чаша шампанско и за нея.

— Зашеметяваща си, бабо — ахна Джъстин. — Какъв необикновен цвят има твоят кафтан.

— Трябваше да е бургундско червено, но се получи с тъмнолилав нюанс — отговори Габриел. — Помислих си, че е страхотен. Харесва ми.

Майкъл се върна и поднесе чашата на Габриел. Като погледна всяка една дама, усмихна се широко и обяви:

— Заобиколен от три красиви жени, се чувствам като щастливец в своя харем. Много съм разглезен.

— Разглезен си — отвърна баба му бързо и му намигна. — И ние безумно те обичаме.

— Взаимно е — каза той и добави: — О, виждам Ифет на кея, Дафне и Пол Лейлънд тъкмо пристигат заедно със семейство Дрейпър, бабо.

— С Габи ще отидем да ги посрещнем. — Хвана Габриел за ръка и продължи: — Очевидно тази вечер всички са решили да дойдат с лодки. Погледни само колко народ се събра на нашия кей.

Щом останаха сами, Майкъл целуна Джъстин по страната и прошепна:

— Нека след моята среща утре да отидем да обядваме двамата сами.

— Струва ми се странно да оставя баба, след като тъкмо я открих, Майкъл — отговори Джъстин, въпреки че копнееше да останат сами, също като него.

— Разбирам те, но ако не са отменили срещата, обикновено обядват с племенника на Анита — Кен. Той пое бизнеса на баща си и сега е техен партньор. Но ти си права, да не избързваме.

— Да, утре ще решим.

— А може да отидем на обед с тях — погледна я Майкъл красноречиво и й направи физиономия.

— Щом съм с теб, защо не — разсмя се тя.

— Само опитай да се отървеш от мен! — отговори той и като я завъртя, продължи: — Виж, идва Ифет. Много е шик с тази тъмносиня рокля.

След малко двете се прегърнаха, възхищавайки се на тоалетите си.

Майкъл се извини, че трябва да нареди на сервитьорите да обиколят и в градината с подноси с питиета, и се отдалечи.

Двете жени заговориха за документалния филм.

— Вече можем да пуснем обявата и да подготвим материала — каза Джъстин.

— Много добре, ще ми кажеш с какво да помогна. Ще накараш ли Еди Грейндж да дойде в Истанбул?

— Бих могла, но не съм сигурна, Ифет. В понеделник ще му се обадя.

Майкъл се върна при тях заедно с мъж на име Дейвид Грейнджър, английски романист и негов приятел, и с Катрин Бургвил, парижка модистка.

Сервитьорът им поднесе питиета и след малко всички намериха общи теми и се разприказваха.

Майкъл стоеше малко встрани от компанията и наблюдаваше внимателно. Забеляза колко свободно общува Джъстин с всеки. Беше грациозна и очарователна.

Телефонът му зазвъня и той се отдръпна още по-далеч от тях.

— Ало?

— Добър вечер, Майкъл. Чарли се обажда. В неудобно време ли се обаждам? При теб сигурно е девет часът.

— Удобно е. Баба дава прием и гостите тъкмо пристигат. Добре ли си? Да не се е случило нещо? В банката ли?

— Тъкмо напротив… както и да е, трябва непременно да говоря с теб. Лично. Не по телефона. Кога точно възнамеряваш да дойдеш в Лондон?

— Да ти кажа право, опитвам се да го отложа за четвъртък. В сряда следобед трябва да бъда в Париж и възнамерявам да летя от Истанбул за Париж във вторник следобед.

— Можеш ли да дойдеш в понеделник да се срещнем, Майкъл?

— Разбира се. Ще променя плановете си. Чарли, гласът ти е особен. Какво има? Да не би да се е случило нещо в банката?

— Проблемът е по-скоро личен, Майкъл. Трябва да се посъветвам с теб. Ти си единственият човек, на когото мога да се доверя, че ще ми даде правилен съвет. Освен това ти вярвам. Зная, че си дискретен и благоразумен. Извини ме, че ти се обадих по това време, но да си кажа честно, цял ден се мъча с този проблем.

— Не се притеснявай за часа, можеш да ми си обаждаш по всяко време. Виж, ако искаш ще ти се обадя по-късно, да поговорим по-подробно.

— Не е удобно, ще ходим на вечеря. А утре сутрин?

— Имам среща с клиент в единайсет, истанбулско време. Така че можем да говорим преди десет.

— Да ти позвъня ли в девет? Твое време, разбира се.

— Да. Дочуване, Чарли, приятна вечер.

— И на теб, Майкъл. Още веднъж благодаря. О, мога да ти изпратя частния си самолет да те чака на истанбулското летище в понеделник рано сутринта. Така ще ти бъде по-лесно. Ще се срещнем следобед.

— Ще ми помогнеш много, благодаря, Чарли.

След като приключиха разговора, Майкъл се запита за какво става въпрос. По интуиция и без да знае нищо конкретно, разбра, че се е случило нещо ужасно. Очакваше от Чарли лоши новини. Изведнъж осъзна, че вече е подготвен за тях.

Помъчи се да се отърси от мрачното предчувствие и се върна при компанията, с която бяха Джъстин и Ифет. Умееше да прикрива чувствата си. Усмивката не слезе от лицето му, разговаряше оживено с гостите и беше очарователният домакин както винаги, когато баба му даваше прием.

Но стомахът му беше свит на топка. Обзе го тревожно чувство. От службата в Сикрет Сървис беше научил да не пренебрегва интуицията си.

* * *

След като гостите намериха местата си на масите на терасата, Анита, Габриел и Майкъл ги поканиха в трапезарията, където беше бюфетът. Изящно подредени цветя, сребърни купи с екзотични плодове, бели свещи в сребърни свещници красяха масата, покрита с колосана, бяла ленена покривка.

Всички блюда бяха поразително красиви. Бяха сервирани обичайните турски мезета като бюрек, пълнени чушки и домати, най-различни видове риби, морски дарове и печени меса. Между тях имаше големи купи с паста, ориз, зеленчуци и панерчета с турски хляб.

На количка за сервиране имаше цяло агне печено. Мехмед стоеше до количката, за да изпълнява желанията на гостите. Усмихваше се широко и кимаше на онези, които познаваше.

Сервитьорите помагаха на гостите. С мезетата предлагаха турска анасонова ракия, с печеното — червени и бели вина.

Всички бяха съгласни, че празникът е вълшебен. Музикантите свиреха тихо, гостите бъбреха, смееха се и се шегуваха. Приемът имаше голям успех според Майкъл, който наблюдаваше внимателно.

Но това, което го радваше най-много, беше близостта на Джъстин. Предстоящото пътуване до Лондон и Париж го разстройваше, защото не искаше да я остави. При нормални обстоятелства щеше да я вземе със себе си. Но беше невъзможно; тя трябваше да е с баба си, и той разбираше защо е така.

Погледна Габриел и почувства огромно облекчение. Изглеждаше прекрасно, както никога, и явно беше щастлива. Забеляза също така, че като се обърнеше към Джъстин, засилваше от гордост и обич. Стори му се, че сърдечната й болка се е уталожила.