Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (18)

Седемнадесета глава

Щом останаха сами, Габриел хвана Джъстин за ръка и каза:

— Ела, скъпа, да отидем в малката всекидневна. Чувствам необходимост да говоря с теб, а за вилата имаме предостатъчно време, след като ще бъдеш при мен.

— И аз, бабо, горя от нетърпение да говоря с теб. Преди да кажеш каквото и да било, ще задам първия си въпрос. Въпросът, който ни измъчва с Ричард. Каква е причината за тази раздяла?

— Да седнем до камината. По това време на годината винаги ми я палят… вечер захладнява… и ще ти разкажа всичко, което искаш да знаеш.

Джъстин седна на удобно канапе срещу баба си.

— С Ричард нищо не знаехме, преди да пристигне писмото и да го отворя аз.

— Слава богу, че си го отворила ти — развълнува се Габриел. — Ако го беше препратила на майка си, щеше да сглупиш и ние двете сега нямаше да седим пред камината.

— Какво се случи между вас, бабо?

Възрастната жена не бързаше да отговори и Джъстин попита пак:

— За пари ли се скарахте?

Габриел загледа внимателно внучката си, мислейки си колко е умна.

— Отгатна от пръв път, скъпа. Главно за пари беше… Дебра е някак сребролюбива, алчна, когато става въпрос за материални неща. Никога нищо не й е достатъчно и съм сигурна, че си е все същата, нали?

— Вълкът козината си мени, но нрава — никога, бабо, и тя все още е такава. Но да си кажа честно, с Ричард не я виждаме често, откакто отиде да живее в Бевърли Хилс преди осем години. Двама съпрузи и два развода напоследък, но все си мисля, че отново е на лов за богат съпруг. Затова не идва в Ню Йорк. Бевърли Хилс сега е нейният предпочитан ловен район.

— Бих казала, че в Палм Бийч уловът е по-богат. Там няма ли повече вдовци? — попита с леко саркастичен тон Габриел.

Джъстин избухна в смях:

— О, стига, бабо! Никой не е като теб. Както и да е, разкажи ми, моля те, как скъсахте.

— Ще ти разкажа. — Габриел се взря във внучката си. — Когато баща ти почина преди дванайсет години, майка ти поиска веднага да поеме контрола на изложбения салон и магазина в сградата на D & D. Каза ми, че ще го управлява като баща ти. Отговорих й, че няма как да стане, понеже на мен това ми е работата. Естествено веднага се развика, разкрещя се, изнесе цял спектакъл. Щом се поуспокои, й обясних, че компанията за внос е моя собственост. Наемът на изложбения салон и на магазина беше на мое име и бях финансирала повечето от дейностите. Не ми повярва, разбира се. За нея беше даденост, че е на баща ти, но той на практика беше вложил съвсем малка сума. В края на краищата се наложи да й покажа всички документи, за да я убедя.

— Значи моят баща е работил при теб, а не обратното, и въпреки това всички са мислели, че компанията е негова — прошепна Джъстин.

— Знаех, но за мен нямаше значение. При цялото ми уважение, слуховете не разпространяваше баща ти, а майка ти. Но с него бяхме страхотен екип. Той работеше с удоволствие с мен, както и аз с него. Свали голям товар от плещите ми. Плащах му добра заплата и той беше наистина доволен. Майка ти си имаше своя компания за вътрешно обзавеждане и също печелеше. Но нейният бизнес нямаше онзи успех, както внушаваше на хората.

Габриел се натъжи. Въздъхна и каза:

— Майка ти е ужасен инат от деня на нейното раждане и се опасявам, че си е такава до ден-днешен.

— О, бабо, аз ли не знам. Много отдавна с Рич разбрахме, че е от онези, дето знаят всичко. Все пак едно нещо ме изненадва. Бяхме останали с убеждението, че нейната компания се радва на голям успех. Постоянно пътуваше, както добре знаеш. Казваше, че е по работа. Чудех се, особено като пораснах. — Джъстин погледна баба си красноречиво. — Не исках да те прекъсвам, моля те, продължавай.

— Реших, че най-доброто е да й плащам заплатата на баща ти всеки месец, за да ми се махне от главата и да не пречи в магазина. Направих го да има мир и спокойствие и за да запазя бизнеса си на същото ниво. Спомняш си Едгар Кларк. Работеше при нас, докато баща ти беше жив. Повиших го на позицията на баща ти, стана управител и свърши добра работа за мен. Особено когато бях в Лондон или пътувах. Най-накрая реших да ликвидирам изложбения салон и магазина, за да прекарвам повече време в Лондон и тук, в Истанбул. В последна сметка вие бяхте вече в колеж.

— Спомням си, бабо, но много ни липсваше, когато те нямаше. Татко почина, мама вечно отсъстваше. — Джъстин помълча за малко, преди да добави тихо: — Защо те нямаше цели десет години?

— Няколко неща, скъпа. Около година преди това затворих магазина. Престанах да изплащам на майка ти заплатата на баща ти. Компанията за внос вече не съществуваше. Какво повече? Но именно заради това тя ме посети в Лондон през 1994 година. Къщата на леля Берил още беше моя и тя отседна при мен, стараеше се да бъде мила, тъй че повярвах… Гласът на Габриел потрепери, тя замълча, покашля се, преди да продължи малко неуверено: — Един следобед, когато бях излязла на среща, разбила писалището ми. Можеш ли да повярваш? Най-безочливо разбила ключалката. Откраднала бижутата, които леля Берил ми беше оставила в завещанието си. Плюс голяма сума пари. Дебра прочела също така личните документи и всъщност заради тях се развилня. — Габриел издуха носа си и избърса с кърпичката очите си. — Бях потресена, че собствената ми дъщеря не зачита личния ми живот и краде от мен.

Джъстин се ужаси и взе ръката на баба си.

— Не плачи, бабо. Аз съм при теб и Ричард ще дойде скоро, и ще те накараме да забравиш мъката, която ти е причинила. Обещавам ти.

Габриел се усмихна едва-едва, кимна и притихна.

След няколко минути Джъстин попита:

— Върна ли си бижутата? Ами парите?

— Да, защото допусна грешка. Кражбата стана, когато прислугата беше в почивка. Не можеше да обвини тях, също така нямаше следи от взлом в къщата. Затова беше очевидно, че майка ти е взела бижутата, парите и документите. Не намери никакво оправдание и беше принудена да върне всичко.

— А какви документи е намерила, бабо?

Габриел доста време мълча, преди да отговори:

— Намери брачното ми свидетелство. Научи, че съм се омъжила за чичо Трент година преди да умре. Оттогава има четиринайсет години.

— Щастлива съм, че си се омъжила, бабо! Той те обожаваше и беше прекрасен човек — мил, сърдечен. Но защо не си казала на никого? На татко? На мен и на Рич? Или на нашата майка, твоята дъщеря?

„Така наречената“ — помисли си Джъстин, като си спомни коварството на майка си.

— Казах на баща ти. Всъщност той ме накара да се омъжа за Трент и…

— Защо татко те е накарал да се омъжиш? — прекъсна я тя.

— Защото с Трент бяха на едно мнение, и двамата настояваха да се оженим, за да се предпазя, ако се случи нещо с Трент. Разбираш ли, той беше по-възрастен от мен, откриха, че е болен от левкемия година преди да почине, и макар че бяхме от много години заедно, аз все отказвах да се омъжа за него.

Габриел замълча, поклати глава унило, сякаш не намираше оправдание за поведението си. Втренчи се в празното пространство и потъна в мислите си.

След няколко секунди, докато Джъстин чакаше търпеливо да се съвземе, тя най-сетне продължи:

— Трент искаше на всяка цена да бъда негова жена, понеже ме обичаше, обичаше ме от деня на запознанството ни, и понеже му оставаше малко време. Искаше също така да ме осигури. Никога не се беше женил, нямаше деца, но имаше сестра и племенник. Като адвокат знаеше много добре на какво са способни роднините, когато става въпрос за пари. Досети се, че сестра му и нейният син могат да оспорят завещанието, ако не съм негова съпруга.

— Разбирам — промърмори Джъстин. — Това са искали да предотвратят татко и чичо Трент.

— Точно така. Затова най-после се съгласих да се омъжа за Трент, като настоях да завещае на сестра си и на племенника си къщата в Лонг Айлънд и апартамента в Ню Йорк. Не исках неприятности. Не съм алчна и се съгласих да се омъжа, за да бъде щастлив Трент.

— Чичо Трент съгласи ли се?

— Отначало се противопостави, но после отстъпи и остави двата имота на сестра си и на племенника си, които между другото бяха не само изненадани, след като почина Трент, но и много щастливи, че получават наследство.

— Чичо Трент е бил щедър — прошепна Джъстин и направи гримаса. — Значи мама е намерила брачното свидетелство и това я е вбесило. Едно нещо не ми е ясно… защо все пак? Чичо Трент тогава е бил покойник.

— Ще стигна и дотам, но нека да ти обясня нещо друго. Преди години, много отдавна, майка ти и баща ти още не бяха женени, открих красиво имение в Кънектикът. Казваше се „Индианско бърдо“, домът, който всички ние обичахме, с изключение на майка ти. Трент го купи на мое име. Винаги е бил мой и все още е…

— „Индианско бърдо“ е твоя собственост! Не е на мама! — Джъстин беше зашеметена и отново си помисли каква патологична лъжкиня е майка й.

— Да, Джъстин — отговори Габриел. — Когато майка ти дойде в Лондон, поиска да й прехвърля „Индианско бърдо“. Обясних й, че е невъзможно, понеже имотът е под попечителство. Тръстът „Съмърсет“ беше основан няколко години преди това и „Индианско бърдо“ е под опеката на тръста, за да го получите ти и Ричард, след това вашите деца, после техните деца и така нататък. Един ден, когато умра, вие ще го наследите. В тръста няма нищо скрито-покрито. На майка ти никак не й хареса новината за тръста „Съмърсет“. Напомних й, че никога не е обичала, дори не е харесвала къщата, но може да живее там, докато съм жива. След това ще бъде ваша и вие с Ричард ще решавате какво да правите.

— Бабо, радвам се много, че ще наследим „Индианско бърдо“, и Ричард ще… много ти благодаря. Не знам какво друго да кажа. Толкова е щедро от твоя страна и някак си едно „благодаря“ ми се струва недостатъчно.

— Вие сте моето семейство. След като леля Берил почина, нямам други близки роднини. Тя беше последната от рода на майка ми, с изключение на мен. Сега ти и Ричард ще продължите рода… Вие и вашите деца след моята смърт. Колкото до майка ти, не знам какво да кажа.

Джъстин се трогна, развълнува се така дълбоко от разказа на баба си, че не можеше да говори. Седеше съвсем притихнала и се мъчеше да се успокои.

Най-после пое дълбоко дъх и прошепна:

— Обзалагам се, че Дебра е побесняла.

— Беше ужасно разярена. Тогава се закле повече никога да не ми проговори, никога да не ме види, да ме изхвърли от вашия живот.

— Значи тази е била причината за раздялата. Както сама каза „материални неща“. Бабо, искам…

— Може ли да довърша, преди да ме попиташ?

— Да, моля те.

— Важно е да знаете, че тръстът беше основан, когато бяхте деца, защото знаех колко много обичате имението, Тони също. Баща ви го обичаше с цялото си сърце и ако беше жив, щеше още да живее там, затова го включих в „Съмърсет“.

— Но не и майка ми.

— Да, Джъстин, доколкото става въпрос за къщата. За нея няма никаква стойност, освен пазарна. Щеше да я продаде начаса.

Джъстин се загледа в баба си замислено и най-после попита:

— Защо не се омъжи за чичо Трент, когато беше по-млада? Защо си чакала, докато татко не те е накарал? Защото чичо Трент е бил болен и татко е знаел, че няма да живее дълго ли?

Габриел въздъхна дълбоко, сините й очи, блестящи от интелигентност, се спряха върху Джъстин.

— Всъщност винаги съм копняла да се омъжа за него. Но не можех. Имаше ужасна пречка, разбираш ли?

Джъстин присви очи и се разгорещи:

— Майка ми! Тя е била ужасната пречка. Не харесваше Трентън Сондърс. Почувствах го, когато бяхме малки. Все се противеше, когато тръгвахме с теб за Лонг Айлънд. Тя е била пречката, нали?

— Тя беше. Но, скъпа, как си разбрала, че не харесва Трент?

Габриел изглеждаше искрено учудена.

— Бях много наблюдателна, ако си спомняш. И тя всъщност не криеше антипатията си към него, дори бих казала сега — омразата си. Изпитваше силна омраза към чичо Трент и не мога да си представя защо. Той беше толкова мил и чаровен.

— Така е. Баща ти обичаше Трент, обичаше и мен и в края на краищата ме накара да разбера. Каза ми: „Да върви по дяволите проклетата ти дъщеря, живей живота си, бъди щастлива и дай щастие на този предан мъж, докато е още на тази земя“. Никога не забравих думите на баща ти.

— Къде се оженихте, бабо?

— В кметството в Ню Йорк. Баща ти дойде с нас, като се пошегува, че иска да е сигурен, че наистина ще се оженим. След това ни заведе на обяд в изискан френски ресторант. Не казахме на никого, освен на Анита, която познаваше Трент добре, и на Лари Долтън, бащата на Майкъл и мой адвокат.

— О, бабо, мила, каква история само! Да беше се омъжила години по-рано…

Джъстин замълча. Миналото си е минало, нищо не може да се промени.

Габриел каза:

— Бяхме женени законно година. Но колкото до мен, бяхме женени през всичките години, през които бяхме заедно. Всъщност трийсет години и както казах веднъж на Трент: „Лист хартия няма да промени нищо за нас, нито ще промени живота ни“. И той се съгласи.

— Но когато стане въпрос за завещание и правни въпроси има значение, нали, бабо?

— Разбира се, скъпа. Преди малко те прекъснах. Какво искаше да ме попиташ?

Джъстин пое дъх и като си помисли за онова, което щеше да каже, и й стана гадно.

— Бабо, сигурно си се питала защо с Ричард не те потърсихме преди десет години и след това никога…

— Помислих си, че майка ви е разказала някоя ужасна история за моето поведение или ви е внушила, че страдам от деменция, може би алцхаймер, и съм настанена в старчески дом.

Очите на Джъстин се напълниха със сълзи, които се затъркаляха по страните й. Тя изрече сподавено:

— Тя ни каза… каза ни, че си умряла, че си загинала в самолетна катастрофа.

— Боже мой! — Очите на Габриел се насълзиха. — О, горкичката ми, с Ричард сигурно много сте се разстроили. Как е могла дъщеря ми да изрече такава ужасяваща лъжа.

Джъстин стана, отиде до баба си, коленичи до нея и взе ръцете й. Ръце, които се бяха грижили за нея, когато беше болна, които я бяха успокоявали, щом се натъжеше. Тези любящи, грижовни ръце, вече старчески, и тя се наведе и ги целуна.

— Разстроени не е точната дума, бабо. Бяхме съсипани и тъгувахме за теб години наред. Когато разбрахме, че си жива, останах поразена и нямах търпение да те открия, Ричард също. Разтревожихме се как си… опасявахме се, че си повярвала, че не ни пука, че не те обичаме, но ти знаеш, че те обичаме.

Габриел се приведе и я прегърна силно.

— Никога не ми е минавало през ум нещо лошо за вас. Никога. Знам от какво тесто сте… С баща ви се грижехме за вас през годините, когато се формира характерът.

Габриел избърса очите си, Джъстин също, после изведнъж се спогледаха и се разсмяха.

Габриел каза:

— Благодаря ти, че ме намери.

Джъстин погледна баба си право в очите и изрече:

— Искам да те попитам нещо.

— Питай.

— Защо не дойде веднага в Ню Йорк да се срещнеш с мен и Ричард. Майка ни нямаше да ни повлияе. Знаем, че е лъжкиня и измамница. Щяхме да повярваме на теб, бабо.

— Мислех, че не искате да ме виждате, че не искате да имате нищо общо с мен. Дебра беше така вбесена, че чак ме изплаши. С думи може да те съсипе, както знаеш. И тогава, тъкмо бях събрала кураж и възнамерявах да летя до Ню Йорк, получих писмо от нея с приложен имейл от теб и Ричард.

Габриел отиде до писалището и извади някакви листове.

— Майка ти ми писа следното: „Майко, предупреждавам те. Чувствата на Джъстин и Ричард към теб са същите като моите. Не те искат в семейството. За тях си само една лъжкиня. А ти си точно такава. Отказват се от теб, както и аз. Стой далеч от нас. Дебра“.

Джъстин остана смаяна.

— Това е ужасно. Не е вярно. Честно, не е.

— Този имейл от теб до нея беше приложен към писмото. В него пише: „Мила мамо, всеки, който лъже като твоята майка, няма място в живота ни. Постъпила си правилно, като си се отказала от нея. И ние се отказваме от нея. На твоя страна сме. С обич Ричард и Джъстин“. Съжалявам, но повярвах.

— Моля те, бабо, мога ли да погледна имейла?

След като го прочете, Джъстин заключи:

— Изпратен е от моя компютър. Но не е от мен. Фалшив е. Тя се е добрала до компютъра и го е изпратила до себе си. Какво двуличие!

— Знам какво имаш предвид — отвърна Габриел.

— Как й е хрумнало да измисли тази самолетна катастрофа! Докъде е стигнала!

— Много странно, претърпях автомобилна катастрофа точно когато се върнах в Истанбул преди десет години. Бях инвалид няколко месеца със счупен крак и рамо. Дълго не можех да пътувам.

— Благодаря на бога, че те намерих, бабо. Благодаря му и за късмета.

Джъстин погледна към сводестата врата. Внезапна усмивка озари лицето й.

— Добър вечер, дами — поздрави ги Майкъл, влизайки в стаята. — Трябва да ви отведа по нареждане на моя шеф, наричан още Анита. Ще се радва да вечеряте с нас. Тук съм да ви охранявам по пътя през двора.