Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (21)

Двадесета глава

Майкъл седна до Джъстин, сложи ръката си върху облегалката на пейката и кръстоса крак върху крак. И двамата мълчаха.

Близостта му изпълваше с трепет младата жена и тя се отмести към края на скамейката, надявайки се той да не долови силното туптене на сърцето й. Вълнуваше я, не се досещаше за друг начин да опише своята реакция.

Макар че тя нямаше как да знае, Майкъл се измъчваше от същия проблем. Загубваше равновесие, когато беше близо до нея. Въздействаше му както никоя друга жена и го привличаше във всяко отношение. Питаше се какво си мисли за него. По време на вечерята забеляза странния й поглед и запленяващата й усмивка, но не проумя какво изразяват. Поне не още.

Най-накрая Джъстин не издържа и наруши мълчанието:

— Как разбра, че съм тук?

— Бях в спалнята си и говорех по телефона с моя офис в Ню Йорк. Отидох до прозореца и погледнах навън. Видях те да идваш насам от вилата на Габи.

Джъстин само кимна и той продължи:

— Приключих разговора и реших да дойда при теб.

— Спомена, че имаме много, за което да говорим.

— Да, имаме, но преди това искам да ти се извиня. Държах се зле, когато направих онези неоснователни забележки за „Доказателство за живот“. Наистина нямах никакво намерение да бъда саркастичен. Беше неволно. Чувствам се ужасно. Приемаш ли извинението ми?

— Няма за какво да се извиняваш, Майкъл.

— Мисля, че има, но ти благодаря за любезността. Приятели ли сме пак?

Тя кимна.

— Приятели сме.

— Чудесно. — След кратко мълчание той продължи с по-сериозен тон: — Не искам да бъда нахален, но бих искал да те попитам нещо.

— Питай за всичко, което ти хрумне, а пък аз ще се помъча да ти отговоря.

— Габи каза ли ти каква е причината за тази дълга раздяла с майка ти?

— Да, обясни ми. И аз като теб исках на всяка цена да разбера, също и брат ми. Баба веднага ми разказа. Мисля си, че чувстваше необходимост да се освободи от този товар. Да говори за случая за нея беше истинско облекчение.

— Трябва ли да остане тайна или можеш да споделиш?

— С теб мога. Опасявам се, че е било заради пари. И заради алчността на майка ми. Моята баба наистина е невинен наблюдател, така мога най-добре да го опиша. Майка ми е алчна по природа, такава си е. Но скандалът е избухнал преди десет години и това вече е нелепо.

Джъстин забеляза веднага, че Майкъл се изненада и я загледа вторачено. Най-накрая каза възмутено:

— И твоята майка е изхвърлила от семейството баба ти заради пари! Но това е ненормално. — Той въздъхна и поклати глава. — Но нали така казват — парите са коренът на всяко зло.

— В случая с майка ми вярвам, че е точно така.

— Какво каза брат ти? Как го понесе Ричард?

— Почувства се по същия начин. — Джъстин погледна Майкъл предпазливо и попита: — Според теб баба пазила ли е в тайна причината за скъсването? Би ли споделила с Анита?

— Според мен е възможно. Но Анита ми каза, че няма представа защо са прекъснали отношенията си. Но знаеш ли какво, това няма никакво значение. Двете са много близки. — Майкъл замълча и се загледа замислено в далечината. Най-накрая промърмори: — Анита може да знае от години и да си мълчи. Винаги се пазят една друга.

— О, да, това ми стана ясно.

— Мога ли да продължа с въпросите?

— Да, Майкъл.

— Какво обяснение даде майка ви? Как обясни изчезването на баба ви? Десет години са много време.

Джъстин сведе глава и се загледа в ръцете си. Чудеше се как да отговори. Всъщност не й пукаше какво ще си помисли за нейната майка. Но изведнъж се притесни дали на баба й ще й бъде приятно някой да научи, че нейната дъщеря, единственото й дете, я е обявила за мъртва пред внуците й. Да погребе майка си приживе беше наистина позорно и безсъвестно.

— Джъстин, всичко е наред. — В тона му се долавяше нежност. — Не се измъчвай заради това. Не си заслужава. Не е необходимо да ми казваш, ако не искаш. Любопитен съм, защото съм прекарал много време с Габи през тези години и знам как страдаше. Сега си тук и това е, което има наистина значение. Сега си тук с нея и това е най-важното.

Тя се загледа в него, все така безмълвно.

Той видя как сълзите се затъркаляха по страните й, прегърна я и я привлече до себе си. Избърса сълзите й.

— Не плачи. Не мога да те гледам разплакана.

Джъстин пое дълбоко дъх. Изрече толкова спокойно, колкото успя:

— Майка ни ни каза, че баба е загинала в самолетна катастрофа.

Майкъл я погледна смаяно:

— Кога ви каза?

— В деня след нашето дипломиране. Не е имала друг изход. Трябвало е да обясни някак отсъствието на баба, понеже тя не се появи на церемонията. Ние естествено й повярвахме. На кого ще му мине през ум, че тя ще изрече такава противна лъжа.

Той кимна, но замълча. Най-после каза нежно:

— Съжалявам, че с Ричард сте преживели тази мъчителна история. И най-вече Габриел. Не е било необходимо и десет години са изгубени. Десет скъпоценни години, когато тя е имала нужда от вас…

Не довърши изречението. Разстрои се и не можеше да говори. Обичаше Габриел и откакто се помнеше, тя имаше място в живота му.

Настъпи дълго мълчание.

Джъстин хвана несъзнателно ръката му и той я стисна. Бяха един до друг и това ги успокояваше.

Младата жена прошепна внезапно:

— Това, което е направила майка ми, е непростимо…

— Да, непростимо е — отвърна той. — Тази ли е причината да не я потърсите нито веднъж? Наистина сте повярвали, че е мъртва.

— Точно така… Майкъл, искам да те попитам нещо. Наскоро да се е случило нещо важно? Имам предвид на баба. Да се е разболявала? Да е имала сърдечна криза? Все се питам защо Анита след всичките тези години реши изведнъж да напише това писмо на майка ми?

Майкъл я изгледа, след това отговори:

— Аз настоях. Тревожех се за Габриел. През изминалата година се затвори, притихна, не се държеше както обикновено и се досетих, че се е замислила за осемдесетия си рожден ден. Затова хванах бика за рогата, така да се каже, и казах на Анита да напише писмо на майка ти и да я помоли да сложи край на раздялата.

— Щастлива съм, че си накарал Анита да вземе лист и писалка. Писмото ме доведе тук и слава богу. Щастлива съм, че дойдох.

— И аз.

Не каза нищо повече от страх да не провали началото на нещо специално. Защото знаеше, че е начало. Колко беше странен животът. Вчера не се познаваха, въпреки че той знаеше много за нея. Преди девет часа профуча покрай него на кея и едва не го събори. Веднага се досети коя е и я последва. И за тези кратки няколко минути животът му се промени. Безвъзвратно. В душата си не изпитваше ни най-малко съмнение, че тя е неговата съдба и че той е нейната.

* * *

Габриел се сепна и се събуди, седна в леглото и в първия момент не знаеше къде се намира. Беше сънувала, че е в „Индианско бърдо“, в нейната градина с рози, и сега примигваше объркано.

Не, не беше в Кънектикът, а в Истанбул, в нейната ялъ, домът, който обичаше и беше споделяла с Трент много години. Все пак се намираше в Истанбул.

Но усещаше нещо различно.

И тогава й просветна. Джъстин беше тук. Милата й внучка я беше открила. Сърцето й се разтуптя от радост. Джъстин беше с нея, скоро щеше да дойде и Ричард с нейната правнучка Дейзи. Изгаряше от нетърпение.

Снощи Джъстин й бе подарила албум, подреден набързо. Беше пълен със снимки на Дейзи, Ричард и Джъстин. Имаше и няколко на Джоан, също нейна любимка, с малкия й син Саймън. Всички скоро щяха да бъдат заедно, под един покрив.

Габриел познаваше себе си добре, затова й беше ясно, че се затваря, става необщителна, усамотява се, тъгува, дори понякога изпада в депресия. Въпреки всичко обикновено се справяше с тези състояния, като постоянно си намираше работа. Сега най-неочаквано почувства прилив на сили, на радост, че е жива.

Нейното семейство. Колко важно беше да си има човек семейство. Семейството ти принадлежи и ти принадлежиш на своето семейство, и когато сте заедно, всичко в света следва своя естествен ход. Семейството е сигурност, обич и нежни грижи. Така беше в „Индианско бърдо“, докато Тони беше жив. Той обичаше децата си, нея и Трент. Жена си също обичаше, но Дебра правеше живота му нетърпим. Отсъстваща съпруга. Отсъстваща майка. Отсъстваща дъщеря.

Габриел се замисли за нея. От години знаеше, че с дъщеря й нещо не е наред, но не можеше да го формулира точно.

И после, преди десет години, когато Дебра изпадна в истерия, след като разби писалището й, най-накрая разбра.

Единственото й дете беше неуравновесена душевноболна и е била такава от години. По онова време се бе питала многократно какво е направила, за да стане такава? Нейна ли беше грешката?

Изпитваше огромна вина. Но най-накрая се отърси от самообвиненията… защото си спомни още веднъж годините, прекарани с Питър, как щастливият й брак се бе превърнал в катастрофа, когато малката й дъщеря стана на пет. Съпругът й като че ли се интересуваше повече от своята дъщеря, отколкото от нея. После надменната му майка се намеси със съвети, които никой не й беше поискал. Давина Хардуик всъщност я нарече негодна майка и й се присмя. Габриел никога не проумя защо. Или с какво беше заслужила това отношение.

„Нищо лошо не бях направила. Те искаха Дебра за себе си и в известен смисъл ми я отнеха, макар и да живеехме под един покрив. Но не бяхме истинско семейство. Понасяха присъствието ми, но както изглеждаше, нямаха нужда от мен. Отблъснаха ме. Защото бях различна. Не бях като тях. Бях толерантна и справедлива, не страдах от предразсъдъци.“ Докато всички от семейство Хардуик бяха изтъкани от предразсъдъци, и най-вече Давина. Нейният покоен съпруг беше майор в индийската армия. Осуалд беше заразен от снобизма на някои британски офицери в Индия и в арабските страни. Расовото превъзходство за тях беше изначално. Наричаха индийците туземци и гледаха отвисоко всеки, който не е англичанин или протестант, в това число влизаха и католиците. За тях араби, евреи и азиатци бяха мръсни, невежи варвари или просто „тълпа“, както ги описа веднъж Давина за ужас на Габриела.

Очевидно Осуалд и Давина бяха заразили с омраза единственото си дете Питър. Беше изпълнен с чувство за расово превъзходство и класова принадлежност и беше същият сноб и фанатик. По време на войната не каза една добра дума за съюзниците. Мразеше американци, французи и поляци.

Тези отблъскващи черти се задълбочаваха с годините, като белязаха и Дебра. Тя боготвореше баща си. Боготвореше го и след смъртта му.

Габриел си помисли, че йезуитите са го казали най-добре: „Дайте ми дете, преди да стане на седем години, и аз ще ви дам мъж.“ Или жена в този случай.

Въздъхна тихо и се отърси от тези мисли.

Отвори очи и стана от леглото. В спалнята беше горещо и отиде да отвори прозореца. Като погледна в градината, ги видя на пейката. Джъстин и Майкъл. Усмихна се зарадвана, че се сприятеляват, но все пак се учуди какво правят навън в този час. Минаваше два през нощта. Е, да правят каквото искат, бяха пълнолетни.

* * *

Като каже на Анита, че техните внуци са били заедно през нощта, скъпата й приятелка само ще се усмихне хитро, веждите й ще се повдигнат и ще започне да крои планове. Но нямаше човек на света, който да нареди на Майкъл Долтън какво да прави, Джъстин също беше личност, независима жена на трийсет и две, свикнала сама да взима решения.

Анита ще се надява и ще се моли техните внуци да се съберат. Ами тя? Тя ще чака. Знаеше отлично, че животът си имаше начин да подрежда съдбите. Всъщност никой не можеше да контролира своя живот. Въобразяваха си, че го контролират, но се мамеха. Винаги се намесваха външни фактори и вземаха връх. Бог имаше план за всеки.

Някога, много отдавна, беше загубила вяра в Бога. Беше Го проклела, възненавидяла, упреквайки го за злото в света. Но злото не беше божие творение. Човекът го бе извикал в съществуване. В края на краищата се бе помирила с Бог.

Поради причина, неразбираема за нея, Габриел си спомни изведнъж бебето, момченцето, шокирана, че тази мисъл изплува в съзнанието й. Въздухът не й достигаше и краката й се подкосиха. Облегна се на рамката на прозореца, докато потъваше в опустошителни спомени. И тогава бързо и неумолимо отблъсна нежеланите образи.

Всичко се случи толкова отдавна. И не беше вярно, че времето лекува всички рани. Някои от нейните рани не бяха изцелени, ако трябваше да се каже истината.

* * *

Джъстин потрепери и Майкъл се притесни.

— Знаеш ли какво, стана студено. Излезе вятър, по-добре да се прибираме.

Стана и подаде ръка на Джъстин.

Прегърна я през раменете, притегли я до себе си и я поведе към вилата. Като видя светлината в прозореца на Габриел, каза:

— Баба ти не спи, надявам се, че е добре.

— Може би е отишла да провери как съм, видяла е, че ме няма, и се чуди къде съм.

— Може би — отговори той, като знаеше колко обсебващи са бабите понякога. — Но сигурно е разбрала, че не си далеч. И как иначе.

След секунди се озоваха пред по-малката ялъ и когато Джъстин се запъти към стълбите, той извика:

— Какво ще кажеш за чаша чай или нещо друго.

— Чаша чай ще ми дойде добре — отвърна тя и изтича по стълбите към спалнята на баба си. Почука тихичко, отвори вратата и погледна.

Баба й седеше в леглото и четеше книга. Джъстин влезе и отиде до нея усмихната.

— Бях навън с Майкъл и забелязахме, че при теб свети. Той прави чай, ти искаш ли?

— С удоволствие, скъпа, благодаря. — Габриел стана от леглото, облече халат и продължи:

— Аз също не можах да заспя. Всички изпитваме едно и също. Превъзбудени сме от твоята поява, няма никакво съмнение. Изплува от морето като красива морска сирена. През целия си живот не съм била толкова изненадана или развълнувана.

Джъстин се засмя, хвана баба си под ръка и я поведе вън от стаята.

— Благодаря, Джъстин. Оправям се чудесно и сама — промърмори Габриел и измъкна ръката си. — Още не съм някоя немощна старица. Сигурно помниш, че възрастта е само цифра.

Майкъл стоеше до стълбището и се подсмихваше.

— Сложих чайника на котлона, Габи. Ще ви правя компания с чая, но бих изпил и чашка бренди. А ти?

— Защо не? — отговори тя и се шмугна покрай него в гостната.

Той се усмихна на Джъстин.

— Ами ти?

— Ако пиеш, и аз ще пия — отвърна тя и последва баба си.

— Ще донеса чая след няколко минути — обеща Майкъл и изчезна в кухнята.

Като влезе в гостната, Джъстин завари баба си да разбутва въглените в камината. След това сложи една малка цепеница и съчки.

— Ей-сега ще пламне, Джъстин. Ела и седни до мен да се стоплиш.

Двете се настаниха на канапе до огъня и Джъстин отбеляза:

— Майкъл ми каза, че те познава, откакто се помни, и в такъв случай сигурно постоянно си идвала в Истанбул.

— Повече от петдесет години — отговори Габриел и се засмя. — Но не ми се струва толкова много… който е казал „времето лети“, е бил прав.

— Винаги ли си живяла в тази ялъ? — продължи да пита Джъстин.

— Да, но преди години беше къщата за гости на Анита, идвах тук и отсядах при нея и Максуел, първия й съпруг. Корнелия порасна и отиде в училище с пансион в Англия, а след това да следва в Америка, и тогава нещата се промениха. Анита вече нямаше нужда от тази малка ялъ, но не искаше и да я продаде. Трент я нае за мен за дълъг период от време и в края на краищата тя се съгласи да му я продаде. И ето че съм още тук.

— Подредила си прекрасно тази стая, моята също, както и твоята. Много си талантлива.

— Утре ще ти покажа цялата вила. Не знам какво стана с вчерашния ден. Той направо отлетя.

— Да, досещам се какво имаш предвид.

— Ето го и чая — извика Майкъл и влезе с отрупан поднос, който сложи пред тях.

— Там има коняк, Джъстин — посочи баба й масичката за сервиране.

След малко тримата седяха пред огъня, пиеха чай с лимон и бренди, наслаждаваха се на топлината и на радостта, че са заедно.

— Трябва да отида до „Чъраган Палас“, за да взема пратката от Ричард — досети се изведнъж Джъстин и погледна баба си. — Плик с твоята снимка.

— Ще те заведа — предложи Майкъл.

— О, Майкъл, не искам да се превръщам в напаст. Пък и…

— Имам среща там следобед — прекъсна я той. — В три часа. — Ако ме почакаш около час, ще се върнем заедно. Ако не ти се чака, Шюкри ще те отведе и ще се върне да ме вземе.

— Ще се радвам да се върнем заедно.

Той кимна.

— Значи се разбрахме. А къде да ви заведа на вечеря?

— О, скъпи — погледна го хитро Габриел. — Страхувам се, че няма да стане. Анита организира малък прием. Поканила е няколко приятели, за да ги запознае с Джъстин.

Майкъл й се усмихна, за да я успокои.

— Няма проблем, ще вечеряме у дома, а пък ще отидем на ресторант, преди да замина.

— Къде отиваш? — попита Джъстин с леко възбуден глас и почувства, че се изчервява. „Колко съм глупава, издадох чувствата си.“

— В Париж да се срещна с един клиент — отговори той небрежно, като внимаваше да не му проличи колко се зарадва на начина, по който попита тя. Знаеше си, че е прав по отношение на нея.

— В Истанбул ли ще се върнеш или ще заминеш за Ню Йорк? — поинтересува се Габриел.

— Не, Габи, няма да ходя в Ню Йорк. Но по някое време трябва да отида в Лондон. Там имам доста клиенти, с които трябва да се срещна.

Джъстин замълча благоразумно.

Баба й само кимна и също не каза нищо. Но беше абсолютно сигурна, че между тях двамата прехвърчат искри. Дори имаше и нещо повече от искри.