Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Letter From a Stranger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 8 гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Брадфорд

Заглавие: Писмо от Истанбул

Преводач: Нина Рашкова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издател: Издателска къща Плеяда

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Симолини’94

Излязла от печат: 18.01.2016

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-357-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7898

История

  1. — Добавяне

Първа част
Писмото

Прочети го сто пъти ако щеш; то завинаги запазва свежестта си, както цветните листенца запазват своето благоухание. Никога няма да загуби смисъла си, който, случайно разгадан, след миг ще е забравен.

„Рисунъкът, който оставя едно стихотворение“ — Робърт Фрост[1]

Първа глава

Изгледът от терасата на втория етаж беше необятен и смайващ. Джъстин Ноулан го познаваше добре, въпреки това винаги оставаше поразена, като го зърнеше дори след кратко отсъствие, и днешният ден не правеше изключение.

Облегна се на боядисаните в бяло дървени перила и се загледа в очертанията на Личфийлд Хилс, които се губеха към далечния хоризонт. Обраслите с гъсти гори склонове се спускаха към тучни ливади; отвъд тях езерото Уорамауг, разположено в долината, блещукаше на слънцето, наподобяващо грамадна сребърна ивица. Както обикновено Джъстин притаи дъх, изпълнена с безкрайно удоволствие, че отново е в „Индианско бърдо“ — домът, в който порасна и прекара по-голямата част от живота си.

Беше ясен, слънчев ден със синьо небе и носещи се облаци, но вятърът щипеше, напомняйки за отминалата зима. Беше студено за април.

Джъстин потръпна и се загърна с плетения жакет, докато поглъщаше с жадни очи гледката — обшитите с белосан обков къщи, толкова характерни за Кънектикът, разпръснати тук-там по ливадите, от дясната й страна до горичка от тъмнозелени дървета имаше три силоза и два червеникави плевника, подредени един до друг в далечината. Бяха там, откакто се помнеше — позната и любима гледка.

Внезапно ято птици премина необичайно близо до перилата и тя сепнато примигна. Ятото се понесе към небето във V-образна формация — съвършена и чудно красива. Тя се загледа след птиците, докато се издигаха все по-високо в синевата, после се обърна и влезе в къщата. Взе сака от стълбищната площадка, внесе го в спалнята, веднага извади дрехите и тоалетните принадлежности и ги подреди. Още от дете имаше изградени навици, по природа беше добре организирана. Ненавиждаше безредието и го избягваше.

Огледа спалнята, усмихвайки се на себе си, и изведнъж се почувства щастлива. Обичаше тази стая и цялата къща… беше изживяла някои от най-щастливите си моменти тук, в „Индианско бърдо“, особено когато баща й беше жив. Тя и нейният брат близнак обожаваха своя дом.

Радваше се, че майка им запази къщата, че с брат си Ричард имаха възможност да я използват през уикендите и през дългите летни ваканции. И за двамата беше убежище, където се подслоняваха, за да отдъхнат от натоварената си програма в Ню Йорк.

Изминалият месец Джъстин прекара в Манхатън, завършвайки последния етап от работата върху новия документален филм за Жан-Марк Бретон — най-великия жив художник, като ръководеше монтажа с режисьора и филмовия редактор. Беше много тежко — цели дни и нощи работа; часове наред напрежение, стрес, тревоги, хубави и неприятни изненади, от време на време кавги, понякога разочарования. Но когато изгледаха финалния кадър не без известно притеснение, ги обзе бурна радост. Филмът, който предполагаха, че ще бъде проблематичен от първия ден на снимките заради темперамента и диктаторския манталитет на техния обект, се оказа добър. В действителност много, много добър за тяхна всеобща радост.

Сега Джъстин се молеше филмът да бъде посрещнат по същия начин, когато го излъчат следващата седмица. Миранда Евънс, шеф на отдела за документални филми на „Кейбъл Нюз Интернешънъл“, щеше да го изгледа абсолютно безпристрастно, което винаги удовлетворяваше Джъстин и нейния екип. В салона за прожекции Миранда изоставяше всякакви предубеждения, поради което Джъстин се осланяше на нейната преценка. Тази непредубеденост беше рядко качество. Миранда й повярва от самото начало и финансира голяма част от документалната поредица „Кървави диаманти“, една друга трудна тема.

Ненадейно я обзе безпокойство. Пое дълбоко дъх и си забрани да се тревожи. Филмът беше чудесен, при това напълно завършен. Каквото било, било.

Поклати глава и се ядоса на себе си, защото й се искаше да забрави филма в мига, в който види обработения финален кадър. Но не успяваше, винаги й отнемаше време да престане да се вживява. После несъзнателно изпадаше в друго състояние с чувство на празнота, тревожност и усещане за загуба.

Спомена го пред Ричард снощи и той започна да се смее, защото разбра точно какво има предвид. Двамата с нейния брат близнак много си приличаха. Той й напомни, че ще отиде в къщата, за да се зареди умствено и физически, и ще й хрумнат свежи и интересни идеи, веднага щом се отърси напълно от умората. След това приключи разговора по телефона с доста дразнеща забележка.

„Прав е, разбира се — реши тя, като излезе от спалнята и заслиза по стълбите. — Никой не ме познава по-добре от него, точно както и аз го познавам.“ За миг й стана тъжно, като си спомни Памела, жената на Ричард, която почина преди две години от рак.

За външния свят брат й беше спокоен, със стоическа твърдост, човек, който се владее, но тя знаеше колко е съкрушен. Държеше се уравновесено и се скъсваше от работа заради петгодишната си дъщеря Дейзи. Джъстин възнамеряваше да се погрижи и за двамата този уикенд — да гушка дъщеричката и да играе с нея, и да бъде нежна приятелка за таткото.

* * *

Като слезе от стълбището, Джъстин се запъти към малката всекидневна с изглед към поляната, която използваше също така за кабинет главно за домашното счетоводство.

Беше настанила Дейзи тук, когато пристигнаха от Ню Йорк преди половин час, и племенничката й още седеше на бюрото с кутия моливи и картинки за оцветяване.

Ким, бавачката, този уикенд беше в почивка и Тита, една от домашните помощници, кръжеше около нея и я насърчаваше да рисува с различни моливи.

— С всички цветове на дъгата — говореше Тита с нежен глас.

Следобедното слънце нахлуваше в стаята и светлорусите къдрици на Дейзи искряха на светлината. „Какво прелестно дете — помисли си Джъстин, — възхитителна е, както и да я погледне човек, толкова е трудно да не я разглезим.“

Тя не можа да не се усмихне в себе си, докато гледаше колко внимателна е Тита към Дейзи, как и помага. Тита и нейната сестра Пърл обичаха Дейзи като свое дете и в известен смисъл тя беше тяхно дете. Двете жени живееха и работеха в „Индианско бърдо“ от дълги години и вече бяха членове на семейството.

Двамата с Ричард пораснаха покрай тях, ценяха онова, което вършеха, за да поддържат къщата, галерията и ателиетата в идеален вид. Смятаха себе си за благословени заради Тита и Пърл; за Ричард те бяха солта на земята.

Като влезе в стаята, Джъстин попита:

— Какво оцветяваш, Дейзи?

Дейзи и Тита се обърнаха едновременно, щом чуха гласа й, и Дейзи обясни:

— Ваза с цветя, лельо Джуджу.

— Същата като баща си е — позасмя се домашната помощница. — Наследила е този талант от него, той го има от малък.

Внезапна усмивка светна на лицето на Джъстин, после тя се разсмя.

— За разлика от нас двете! Не ни биваше много като художнички, нали? Моите произведения бяха серия огромни петна.

И Тита се разсмя.

— Моите също и по мен имаше повече боя, отколкото на платното.

Дейзи, вперила очи в леля си, попита:

— Колко струва да отида там?

— Къде да отидеш, миличка?

— На небето. Искам да занеса моята картинка на мама. Нарисувах я за нея. Имам много парички в прасенцето. Май че десет долара. То е голямо прасенце.

Джъстин загуби дар слово за момент. Гърлото й се сви. Като преглътна няколко пъти, най-сетне успя да изрече:

— Малко повече е, мисля.

— О — кимна Дейзи и сви устнички. — Значи ще ми трябват парички. Ще пазя картинката за мама и ще й я занеса после. Когато спестя още.

— Точно така.

Тихият глас на Джъстин прозвуча пресипнало. За нейно облекчение детето наведе отново русокосата си главица и потъна в своите рисунки.

Двете жени се спогледаха.

Тита само дето не се разплака, черните й очи се изпълниха с тъга. Хапеше долната си устна, за да не се разплаче.

Джъстин се покашля и каза:

— Хайде, Тита, да вървим да се подготвим за пикника утре.

— Пикник! — Петгодишното момиченце обърна глава, ясносините му очи светнаха изведнъж. — В беседата ли?

— Беседка, мила — поправи я внимателно леля й. — Да, там ще се разположим, ако времето е хубаво. И знаеш ли какво, леля Джо ще дойде със Саймън.

— О! Саймън е най-добрият ми приятел.

— Отиваме в кухнята, ела при нас, ако ти потрябва нещо, Дейзи.

Джъстин кимна на Тита, която едва ли не избяга от стаята, и излезе подир нея.

* * *

Тита се беше вкопчила прегърбена в мивката и все още преглъщаше сълзите си.

Джъстин отиде при нея забързано. Разбираше я точно как се чувства, прегърна я и я притисна до себе си.

— Знам, знам, тъжно е. Някои неща, които говори, спират дъха ми, късат сърцето ми. Ричард също остава без думи. Но изведнъж тя грейва… знаеш го, Тита. Особено ако й отвлечеш вниманието. И наистина забравя.

— Да… но се измъчвам заради нея. Безсилна съм.

— Трябва да й намираме занимания, Тита. Виж как реагира, като споменах пикника и Саймън. Научих много от Ким. Тя не й оставя минутка свободна, когато не е на училище. И ние ще направим същото този уикенд, както впрочем правим от две години насам.

— Знам, знам… — Тита замълча, въздъхна дълбоко, овладя се и добави: — Ще кипна вода да пием чай.

— Чудесно. — Джъстин й се усмихна и стисна ръката й. — С Дейзи всичко ще бъде наред.

Тита кимна и отиде да напълни чайника с вода.

Джъстин застана пред огнището и се огледа. Кухнята вдъхваше спокойствие, беше уютна и тя я обичаше много. На куки, прикрепени към ламперията, блестяха медни тенджери и тигани, сплитове лук и чесън, китки лавандула и мащерка, и всичко това внушаваше усещане за френския Прованс.

Кухнята открай време беше центърът на къщата, защото част от нея бе обзаведена като всекидневна. Около огнището бяха разположени диван, кресла с високи гърбове и облегалки за главата, телевизор, уелски кухненски бюфет, а голямата дървена маса за десет души разделяше стаята; зад масата бяха плотовете и цялата обичайна кухненска подредба. С теракотения под, стените в светло прасковен цвят, пердетата и тапицерията на цветчета, кухнята имаше чар и гостоприемна атмосфера.

Телефонът зазвъня и Джъстин отиде до малкото писалище в ъгъла до огнището, за да се обади:

— Индианско бърдо — изрече и веднага седна на стола, щом чу гласа на своята секретарка. — Здравей, Елън.

— Здрасти, Джъстин. Предполагам, че си се изнесла за рекордно кратко време.

— Точно така. Какво има?

— Всичко е наред. Току-що ми се обадиха от отдела на Миранда. Тя иска да гледа филма във вторник в четири следобед вместо в четвъртък сутринта. Казах й, че няма проблем, но ще се консултирам и с теб. Нямаш записани никакви ангажименти.

— Седмицата ми е свободна, знам. Така че ще прожектирам филма, когато на Миранда й е удобно.

— Ще се обадя на Анджи и ще потвърдя. При теб всичко е наред предполагам.

— Да. Тук сме с Тита и Дейзи. Детето оцветява картинки. Още не съм видяла Пърл… тя е на пазар; а Карлос и Рикардо са на хребета и работят на обекта на Ричард.

— Къщата за гости.

— От която всъщност нямаме нужда. От друга страна, на него му е необходимо, Елън, защото си намира занимания тук. Това го разсейва.

— Все още скърби твърде много — промърмори секретарката. — Ще ми се да познавах някоя мила жена, с която да го запозная.

— Опасявам се, че няма да я забележи — отвърна остро Джъстин. — Както и да е, ще се върна във вторник сутринта вместо в сряда. Приятен уикенд, Елън.

— И на теб също.

Докато затваряше телефона, нямаше как да знае, че нейният свят, както и този на Ричард, щеше да се промени завинаги.

Бележки

[1] Робърт Лий Фрост (1874–1963) — американски поет. — Б.пр.