Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (7)

Шеста глава

Тита поднесе кафето в гостната и после изчезна.

Щом останаха сами, Джъстин извади писмото от джоба си и го подаде на Джоан, която седеше срещу нея.

— Причината, заради която с Ричард сме разстроени и угрижени, е това.

Джоан взе писмото, започна да чете и видимо настръхна. Най-накрая вдигна глава и ги погледна шокирана.

— Защо? — попита с треперещ глас. — Защо майка ви е казала, че Габриел е мъртва? Защо ви е излъгала?

— Не знаем — отвърна тихо Ричард. — Нямаме също така представа защо са скъсали помежду си. Озадачени сме не по-малко от теб.

— Но това направо е ужасно… даже думата не е достатъчно силна… по-скоро потресаващо е. И само като си помисля за горката ви баба! О, боже, не мога да го понеса. Колко ли нещастна е била през всичките тези години. Колко е страшно… да бъде прогонена по този начин, да я разделят от вас.

Светлозелените очи на Джоан се напълниха със сълзи и тя примигна няколко пъти, преди да продължи:

— Липсвали сте й. Копняла е да ви види. Габриел сигурно е страдала жестоко.

— И ние мислим така. Вярваме напълно на писмото на Анита, нали, Ричард?

Джъстин погледна брат си и той кимна.

— Очевидно баба не е много добре и трябва да я открием, колкото е възможно по-скоро.

— Тази е истинската причина да отидеш в Истанбул, нали? Вярваш, че тя е там — подчерта Джоан, загледана в Джъстин.

— Да.

— И двамата вярваме, че е там — добави Ричард.

— А не е ли възможно да е в Лондон? Англичанка е преди всичко, има къща там. Доколкото знам, тя я продаде преди години, но положително държи апартамент… — Джоан не се доизказа, когато забеляза неодобрителното изражение на Джъстин.

Ричард изрече бавно и замислено:

— Прочетох писмото няколко пъти и, честно казано, мисля, че тя е с Анита. Ако четеш между редовете, ще се убедиш.

— Утре сутрин ще се обадя първо на Еди Грейндж — каза Джъстин. — Помощник-режисьор на последния ми филм е. Ще го помоля да провери някои неща.

— Какви например? — погледна я брат й любопитно.

— Например ще потърси баба в телефонния указател на Лондон…

— Защо не се обадим направо в колцентър? — попита Ричард. — Или да потърсим в интернет?

— Не ставай глупав! — възкликна Джъстин. — Разговор с колцентър отнема час, може и повече, и винаги те препращат през Ню Делхи или някъде през Индия, така че се откажи. Еди ще свърши най-добре работата. — Тя направи гримаса, после добави: — Както и да е, знам, че не живее в Лондон. И като поразмислих, по-късно ще потърся в интернет.

— Защо сте толкова сигурни, че не е в Лондон? — попита Джоан.

— Предчувствие, да си кажа честно. Но виж, Джо, Анита е най-старата й и най-близка приятелка. Анита го казва от ясно по-ясно в писмото. При тези невъзможни обстоятелства, когато ти липсват внуците, прогонена си от семейството, няма ли да поискаш да бъдеш с най-близката си приятелка? Особено ако остаряваш, а баба ще стане на осемдесет през юни.

— Прави сте, при тези обстоятелства ще искам да бъда с най-добрата си приятелка, а това си ти… Ако някой може да я намери, това е Ифет.

— Надявам се. Между другото, не й споменавай, когато й се обадиш утре. Само й кажи, че възнамерявам да правя документален филм. Не искаме да се разгласява.

— Няма да кажа на Ифет нищо, изобщо не бих й казала — отговори Джоан. — Повярвайте ми, във всички случаи ще пазя тайната. Винаги съм оправдавала доверието ви.

— Знам, че не беше необходимо да го казвам, Джо, защото ти си ни като сестра. Но искам да знаеш как ще подходя в началото. Ще говоря по работа, преди да стигна до Анита.

Джоан кимна и й се усмихна успокоително.

Ричард се обади:

— Не можеш ли да отидеш с Джъстин? Ще бъда по-спокоен, Джоан, ако можеш. Опасявам се, че през следващите две седмици няма да мога да мръдна заради инсталациите в хотела в Батъри Парк.

— И аз съм заета, Ричард. Току-що подписах договор за филм, който ще се снима в Манхатън. — Като се намръщи, добави: — Едва ли бих могла да се измъкна.

— Дори не бива да опитваш — промълви Джъстин. Сложи нежно ръка върху ръката на брат си. — Ще се оправя, Рич. На трийсет и две съм също като теб. Пораснала съм. Мога да пътувам и сама.

Ричард се засмя и я притегли до себе си. Тя беше най-добрият му приятел, освен негова близначка, както и най-важният човек в живота му, с изключение на дъщеричката му. Мисълта да живее без Джъстин, го ужасяваше.

Джоан каза:

— Когато работех там по онзи смахнат филм преди няколко години, Ифет беше незаменима. Ще помогне на Джъстин.

— Това ме успокоява — промърмори той.

— Кога ще заминеш? — попита Джоан Джъстин.

— В сряда, след като покажа филма на Миранда и тя одобри окончателния вариант. И знам, че ще го одобри. Между другото проверих полетите. Има доста от летище „Кенеди“ до Истанбул. Нощни полети.

— Точно така, около десет часа е до Истанбул. Провери непременно дали полетът е директен, което е най-добре. Едва ли ще ти е приятно да сменяш самолет в чужд град.

— Ще взема следобеден полет или с „Делта“, или с „Турски авиолинии“. И двете компании имат директни полети.

Продължиха да обсъждат още малко пътуването и Джоан стана.

— Ще си тръгвам. Благодаря за вечерята и на двама ви. И съжалявам. — Погледна ги внимателно. — Съжалявам, че майка ви е постъпила толкова ужасно с Габриел и с вас. Но пък ако погледнем реално, това е прекрасна новина… баба ви е жива и аз нямам търпение да я видя.

— Знаем, че я обичаш — каза Ричард, излизайки от гостната със сестра си и Джоан.

Изпратиха я до вратата и застанаха на прага да поговорят още малко.

Джъстин неочаквано изрече:

— Едно време мислех, че внимаваш да не си около майка ни, Джоан. Дори като че ли тя те плашеше. Има ли такова нещо?

— Пазех се от нея, но не се страхувах — отговори приятелката й. — Знаете ли, мисля, че всъщност благоговеех пред нея, същевременно се чувствах застрашена.

— Използваш странна дума — отбеляза Ричард и се загледа за момент в нея. — Тя не беше опасна. Знаеш ли какво, винаги съм мислел, че майка ни е вятърничава. Ексцентрична.

Джоан кимна.

— Такава беше, наистина. Предполагам, че съм се чувствала застрашена от красотата й, по-добре не бих могла да се изразя. И начинът, по който въздействаше на мъжете, беше невероятен. Загубваха ума и дума, щом я погледнеха. Да си кажа честно, никога не съм мислела, че е лош човек. Нито пък ми е минавало през ума, че е способна да направи нещо толкова… толкова жестоко, толкова лошо.

— Нито пък ние — прибави Ричард тихо.

Джъстин нищо не каза.

* * *

Джъстин се сепна и се събуди, чувствайки се дезориентирана. В спалнята й беше светло и за част от секундата си помисли, че е сутрин. После осъзна, че пространството е изпълнено с меката, сребриста лунна светлина.

Стана, отиде до прозорците откъм градината и се загледа навън. Високо в безоблачното небе грееше пълната луна. Беше изключително ярка и тя й се полюбува, после пак си легна.

Отново я връхлетяха мислите, които я измъчваха, преди да заспи, и отново я разтърсиха. „Майка ми знае ли къде живее баба ми?“ Очевидно Джъстин не можеше да е сигурна, че знае, но в писмото на Анита имаше едно изречение, което подсказваше нещо различно: „Свържи се с нея, преди да е станало прекалено късно“. Разбира се, Анита може би просто предполагаше. Освен ако не беше наясно, че Дебра знае точно къде е майка й.

Това бяха някои от мислите, които се въртяха в главата й по време на вечерята. Беше ги пренебрегнала, но сега отново я тревожеха.

На вратата се почука внезапно; отвори се тихо.

— Джъстин, спиш ли?

— Не, Рич — отговори тя, докато той влизаше и затваряше вратата. — Будна съм — промърмори.

Той седна на леглото. Изглеждаше озадачен.

— Какво има? — попита тя, като забеляза тревога в очите му.

— Събудих се преди около половин час, защото нещо ме тревожи, предполагам. Спомних си какво пише Анита в писмото до мама. Да се свърже с баба. Но нито пише къде, нито съобщава адрес.

— Същото си мислех преди няколко минути! Затова се събудих… е, често си мислим едни и същи неща, нали?

— Да. Значи и според теб мама знае адреса на баба.

— Трудно е да се каже. Може би. От друга страна, Анита просто предполага, че го знае. Защо?

— Чудя се дали да не се обадим на мама най-накрая? В Китай. Знаеш ли каква е часовата разлика?

— Тринайсет часа. Те са преди нас. Мисля, че не бива да й се обаждаме, Рич. Да ти кажа честно, направо не искам.

— Защо?

— Опасно е.

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв. Най-напред ще се побърка, като й кажем, че знаем за баба и че ни е излъгала. Ще отрича, ще крещи, ще вика. Ако възразим и й обясним как сме разбрали, ще каже, че старата дама, която е написала писмото, страда от деменция и не знае какво прави или говори. Знаеш каква е, ще отрича докрай всичко, ще лъже най-нагло. Никога няма да признае, че баба е жива. Във всички случаи…

— Но ние можем да се справим с истерията и преструвките. Случвало ни се е и друг път.

— Сега е различно, защото усещам, че има нещо много по-сериозно, по-важно зад тази раздяла, и мисля, че мама е виновната. Баба нищо лошо не е направила, в това съм абсолютно сигурна. Нашата баба е била винаги практична и разумна; беше изключително учтива, дори мека, уравновесена и много мила. Често съм се питала откъде мама е взела своя своенравен темперамент… или по-точно от кого. Виж, Рич, работата е там… аз съм твърдо убедена колко е опасно, ако мама разбере, че ние знаем какво е направила, как е държала настрана от нас баба през всичките тези години. Ако тя знае къде е баба, както и Анита, бог знае какво може да се случи. Възможно е да отиде при тях, да ги изплаши до смърт, да не ги остави на мира.

— Не вярвам, че ще ги малтретира физически — възрази Ричард, после сви вежди. — Това ли намекваш?

— Не. И аз не вярвам, че ще им посегне. С думи, да. А подобно малтретиране може да съкруши всеки, какво остава за две стари дами. Ами ако някоя от тях получи сърдечен пристъп или инфаркт заради майка ни?

— Да, разбирам какво имаш предвид. Тя може да бъде много злобна. И злостна. Има лош език.

— За голямо съжаление е вярно. Няма мярка според мен, на всичко е способна. Така че, не, не искам да й се обаждаме и да я питаме къде живее баба. Ще открия Анита и тя ще ме отведе при нея. Не забравяй, че бях журналистка, преди да започна да правя филми, и знам как да проследя някого.

— Пък и ще се свържеш с Ифет. Джо твърди, че тя ще ти бъде много полезна.

— Сигурно. — Джъстин погледна часовника. — Боже мой, почти два часът е! Хей, Рич, мога да се обадя на Еди в Лондон и да го накарам да провери в телефонния указател. — Посегна към телефона на нощната масичка, но той се намръщи.

— Не му се обаждай в този ранен час, за бога. Едва седем е в Лондон.

— Като познавам Еди, вече е станал.

— Но няма ли да му се стори странно, че му звъниш посред нощ наше време?

— Предполагам. — Остави слушалката и каза: — По-късно ще го потърся. Междувременно бих изпила чаша чай… или мляко. Знаеш ли какво, гладна съм.

— И аз. Значи така се разбираме. Няма да предприемаме нищо. Няма да се обаждаме на майка ни в Китай или където и по дяволите да е.

— Да. Ще открия баба и няма да ми отнеме дълго време, както си мислиш. Имам добро предчувствие за тази приятелка на Джоан, а пък аз вярвам на инстинкта си. Баба е в Истанбул. Изискана англичанка, с благородна осанка, положително се появява в местното общество, движи се в определени кръгове.

— Права си. Да вървим в кухнята. С удоволствие бих изпил чаша горещ чай с парче кейк или някакъв сладкиш.

Джъстин стана, облече халат и с брат й слязоха по стълбището към кухнята. Сложи чайника на котлона, а той отвори хладилника, но като не намери нищо, което да го изкуши, надникна в килера.

— Божичко, тук има кокосов кейк — извика и извади чинията с кейка.

Джъстин го погледна смръщено.

— Ако докоснеш кейка, много ще загазиш. Пърл ще изтръгне сърцето ти!

— Татко казваше така!

— От баба го бе научил. Предполагам, че Пърл е направила кейка за чаеното парти в беседката утре.

— Ах! Извинявай. Ще го върна в килера. — След минута се появи оттам със стъклен буркан с бисквити. — Какво мислиш? Пърл ще се ядоса ли, ако си взема от тези бисквитки?

— Мисля, че ще бъдеш в безопасност.

* * *

Огънят в камината вече не гореше, но имаше жар и в кухнята беше топло и уютно. Ричард и Джъстин седяха на голямата квадратна маса, пиеха чай и хапваха бисквити.

Не разговаряха, но честите и дълги мълчания никога не бяха неловки. По-скоро действаха успокоително. Беше така, откакто се бяха родили. Бяха абсолютно спокойни, когато бяха заедно, на една и съща вълна. Много често им хрумваше едновременно едно и също и казваха какво си мисли другият. Връзката между близнаци. Така го описваше Ричард за радост на Джъстин.

Като деца правеха всичко заедно, ходеха в една и съща детска градина, завършиха една и съща гимназия. После отидоха да учат в колежа в Кънектикът в Ню Лондон, което беше идеално за тях, както се оказа.

Джоан попита дали може да се причисли към групата там и те останаха възхитени. И така триумвиратът от детството продължи и през ранната им младост в колежа, както и след това.

Джъстин и Ричард се разбираха на всякакво ниво и сега той ненадейно каза:

— И двамата овладяхме яда си и това е най-хубавото сега, не си ли съгласна?

Тя кимна и добави с нисък глас:

— Но часът на разплатата ще дойде, знаеш го.

— Конфликт с мама ще бъде като някаква глезотия в този момент, Джъстин. Сега най-важното е да потеглиш за Турция.

— Съгласна съм. — Пресегна се и сложи ръка върху неговата. — Знам, че ще се тревожиш, но ще ти се обаждам всеки ден, обещавам.

— Няма значение дали ще бъде ден или нощ, телефонът ще бъде включен. — Поклати глава и стисна ръката й. — Надявам се, че баба е добре. Не ми се мисли какви са били за нея изминалите десет години… сигурно се е чувствала много наранена.

— И самотна — отбеляза Джъстин меко. — Това е най-тъжното нещо за всеки човек. Самотата.