Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (33)

Тридесет и втора глава

След като приключиха със следобедния чай, поднесен с повече закуски, отколкото Габриел очакваше, тя се загледа в Джъстин.

Нейната внучка усети този изпитателен поглед и попита:

— Бабо, вторачила си се в мен. Да не съм се изцапала?

— Не, скъпа, не си. Просто ти се любувам, мисля си колко си красива.

Джъстин се усмихна и лицето й светна.

— И ти си красива и много елегантна с този черен костюм и бяла риза. Като бизнес дама на висок пост.

Габриел поклати глава.

— Аз съм само художничка. — След кратко мълчание добави: — Искам да говоря с теб, Джъстин, но преди това ще те попитам нещо. Утре по кое време ще дойде Ифет?

— Следобед. Но не сме уговорили още часа.

— Мисля, че трябва да отмениш срещата.

— Защо? — Джъстин застана нащрек. Не разбираше за какво става въпрос. — Случило ли се е нещо?

— Не, не, няма нищо общо с Ифет. — Габриел замълча, пое дълбоко дъх и продължи: — Обещах да ти разкажа как съм спасила живота на Анита и ще изпълня обещанието си утре. Но повече от това не бих могла да ти разкажа за ранния ми живот, моето минало…

— О, не! — прекъсна я тревожно младата жена. — Искам да знам всичко.

— Нека да ти обясня — отвърна Габриел. — Когато бях девойка, животът ми беше труден. Не беше щастлив. Докато растях, положението ми се променяше и тогава започнах да крия миналото си. С такава забрава го обгърнах, че не можех да го извадя наяве. Никога. Заличих го от съзнанието си, все едно нищо не се е случвало, и затова нямаше как да говоря за него. Но мисля, че имаш право да знаеш какъв е бил животът ми в онези ранни години, каква съм била, коя съм.

— Благодаря ти, бабо, радвам се, че ще говориш с мен, че мен си избрала да чуя историята ти.

— О, но аз нямам намерение да ти разказвам каквото и да било, Джъстин.

— Но ти каза, че искаш да знам.

— Искам и ще знаеш. Никога не съм споделяла спомените си за тези години с никого. Никой на тази земя не знае моята история и…

— Дори Анита? — прекъсна я Джъстин.

— Дори тя. Моето детство й е известно. В края на краищата израснахме заедно и спасих живота й, когато бяхме петнайсетинагодишни. Малко след това животът ни раздели. Не се срещнахме през следващите няколко години и тя няма представа какво се случи с мен през това време… нито пък аз за нея. Споделих с Анита само едно нещо, когато се намерихме отново, и тя знае кои са хората, които бяха добри с мен, но това е всичко.

— Не си могла да разкажеш и на чичо Трент ли? — попита Джъстин.

— Да.

Габриел се облегна и за момент се загледа в далечината. Обхвана я тъга. Най-накрая заговори:

— Преди десет години, когато с майка ти се скарахме, дойдох в Истанбул, а тя се върна в Щатите. Както знаеш, направи всичко възможно да се разделим, нареди ми да не припарвам до нея или до децата й — до теб и Ричард. Всъщност ме изрита от семейството. Както можеш да си представиш, бях шокирана и с разбито сърце. Дойдох в Истанбул, защото тук се чувствах по-спокойна. Имах моята ялъ, знаех, че приятелите ми ме обичат и ме уважават. Имах Анита, а Майкъл беше внимателен и грижовен, когато идваше.

— Радвам се, бабо, че е бил около теб, това ме утешава.

— Той е добър човек… Но да продължа. През изминалите десет години започнах да си спомням откъслеци от моето минало, фрагменти от моя живот и ги записах. Някои са погребани толкова дълбоко, че не можех да ги извадя на повърхността на съзнанието си. Затова останаха незаписани. Но има достатъчно от тези фрагменти, за да си съставиш картина за ранния ми живот. Отне ми много време да напиша тези страници… е, възнамерявах да ги нарека мемоари, но не е точно. По-скоро са епизоди, сцени, фрагменти от един живот. Разбираш ли, скъпа?

— Разбирам. Нещо като бележник ли е? Това ли имаш предвид?

— Да, така мисля. Ще ти го дам утре, преди да заминем за Бодрум.

— Затова ли ме посъветва да отменя срещата с Ифет? За да го прочета ли?

— Да. — Габриел се поколеба за част от секундата, преди да добави: — Мисля, че някои неща ще ти се сторят… тежки. Като те знам каква си, ще предпочетеш да останеш сама, за да възприемеш прочетеното.

— Разбрах — отговори Джъстин и наистина разбираше. — Ще се обадя на Ифет по-късно.

— Не го чети наведнъж — промълви Габриел. — Чети бавно. Отбелязала съм мястото на събитията и датата на всеки фрагмент, на всеки епизод. Така ще си наясно къде съм била и кога.

— Ако поискам да говоря с теб, мога ли? Мога ли да ти се обадя в Бодрум?

— Да, на мобилния ми телефон.

— Ще разрешиш ли на Ричард да прочете фрагментите?

— Да, разбира се. Той трябва да ги прочете. Трябва да знае какъв е бил ранният ми живот.

— Да му кажа ли за бележника?

— Предпочитам сам да прочете. По-добре е да не научава предварително. Искам да го възприеме правилно. Тъй че не му казвай нищо, моля те, Джъстин.

— Няма. А на Майкъл?

Габриел се позамисли.

— Да, можеш да говориш с Майкъл, ако почувстваш необходимост. Той знае някои неща от Анита.

— Каза, че не знае нищо — сви вежди Джъстин.

— Това е съвсем вярно. Няма сведения за онези години, освен във връзка с баба му. Ще разбереш защо са му известни отделни епизоди, щом прочетеш първите няколко страници.

— Ще ме разстрои ли написаното в този бележник, бабо? — бавно попита младата жена, като почувства внезапна нервност и тревога.

Габриел не отговори.

Джъстин я погледна и сърцето й се сви. За миг зърна болката в очите на баба си и разбра отговора на своя въпрос.