Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (36)

Тридесет и пета глава

Джъстин се канеше да продължи да чете, когато на вратата се почука.

— Влез — извика тя.

Айше подаде глава и съобщи:

— Донесох ви чай, госпожице Джъстин.

— Благодаря, Айше.

Тя й направи знак да влезе.

Прислужницата влезе, остави подноса с чая пред Джъстин, усмихна й се и излезе. След като си наля чай и прибави лимон и подсладител, Джъстин взе бележника и жадно продължи да чете.

… не привличайте внимание.

Те кимнаха. Поговорихме още малко. Княгиня Ирина говореше за опасностите по улиците, особено нощем. Отиде до малкото писалище, седна и записа телефонния си номер. После даде листчето на Маркус и го помоли да й телефонира, щом се приберат вкъщи.

— Единият е моят телефонен номер, а другият е в замъка Витинген. Държа да го имате — добави княгинята. — Ще заведа там Габриел за няколко дена.

Анита ме погледна тревожно. Казах й, че ще поддържаме връзка. Княгинята мило я успокои:

— Може би ще имаш възможност да я посетиш. Ще попитам дали е удобно. Например през уикенда.

Последната забележка накара Анита да се усмихне, макар и едва-едва. Обичах Анита. Беше най-скъпата ми приятелка. От съвсем малки бяхме заедно. Утешавах я, когато преди пет години баща й почина. Сега майка й беше в Турция, за да се грижи за болната си сестра, също вдовица. Анита тъгуваше за майка си. В гърлото ми заседна буца, като си помислих за моята майка. Не преставах да се питам дали е добре, каква ли ще бъде ужасната й съдба. Добре че бях седнала. Почувствах, че ми прилошава.

Маркус изведнъж стана, обърна се към княгинята и й се поклони леко.

— Мисля, че е време да тръгваме. Благодаря ви, княгиньо Ирина. Бяхте много любезна.

Анита също й благодари. Прегърнах и двамата. Прошепнах на приятелката си, че скоро ще се видим. Изпратих ги до входната врата. Щом си отидоха, княгинята заключи и залости вратата.

— Отиваме в кухнята, Габриел — каза тя. — Трябва да се нахраним, да пазим силите си.

Тръгнах след нея. Обясни, че прислугата тази вечер е в почивка и че майка й, княгиня Наталия, и господин баронът са в неговото имение в Баден-Баден. После отбеляза, че може би ще останат там за неопределено време. Каза още, че вторият й баща е аристократ от старата школа — антинацист и антифашист. Според него Хитлер щял да поведе Германия към безсмислена война с Англия. А може би и с цяла Европа.

— Той смята, че Хитлер ще съсипе Германия — изведнъж заяви тя. — Според барона той е луд и мегаломан. Склонна съм да се съглася с него.

Аз замълчах. Но щях да си спомня тези думи. Като влязохме в кухнята, тя се разбърза. Извади от килера тенджера със супа и я сложи на печката да се стопли. Помоли ме да напълня чайника с вода и да направя чай. Пак влезе в килера и извади от хладилника пушена сьомга, шунка и сирене. Усетих болка, като видях на вратата му марката на магазин „Хародс“. Мама обичаше да пазарува там. Моята майка, моят баща, моята сестричка. Къде ли бяха в този момент? Изпълни ме страх. Разтреперих се. Едва се държах на краката си. Надявах се княгинята да не забележи. Хванах се за масата. Трябваше да бъда силна, да издържа. Щях да ги търся, да ги намеря и да ги спася. Трябваше да ги спася на всяка цена. Моето скъпо семейство.

Джъстин затвори черния кожен бележник, облегна се и сълзите се затъркаляха по страните й. Извади от джоба си кърпичка, попи ги и пое дъх няколко пъти. Колко смела е била баба й като девойче. Всъщност дете. Четиринайсетгодишна. Толкова уязвима, съвсем сама, изплашена…

Джъстин погледна часовника и за своя изненада видя, че вече е шест часът, значи в Лондон беше четири. Майкъл й се обади рано тази сутрин и каза, че ще се чуят пак вечерта. Тя искаше, не, имаше нужда да говори с него. Но не биваше да го безпокои, когато работеше, затова търпеливо щеше да почака.

Взе подноса с чайника и чашата и го отнесе на долния етаж в кухнята, където свари Айше.

Джъстин й каза:

— Моля те, не ми приготвяйте нищо за вечеря. Кажи на Суна, че не съм гладна. Ще хапна само една салата като тази, която поднасяте на обед.

Айше кимна.

— Госпожица Трент рече и плодове.

Джъстин се усмихна.

— Да, моята баба точно така ще каже. Добре, плодове и чай с лимон, нищо повече.

На Айше явно й стана приятно и кимна.

— А вечерята в колко часа?

— Около осем. Моля те, Айше, не по-рано.

* * *

Джъстин почувства нужда от свеж въздух, да излезе, да повърви и да помисли. Щом излезе от вилата, тръгна през градината с лалета и изведнъж я обхвана огромна радост при вида на обширното пространство, изпълнено с цветя в цялото им великолепие от ярки цветове — червени, розови, жълти, морави и оранжеви.

Каква жизнерадостна гледка представляваха, растящи на брега на морето. А може би точно затова бяха тук. Цветята хранеха душата, съживяваха духа. Присъщо беше за Габриел. Нейната баба знаеше какво е наранена душа.

Който и да четеше дневника на Габриел, щеше да се развълнува, също като Джъстин.

Но заради личното й отношение беше смразена до мозъка на костите си. Думите се врязаха в съзнанието й. Докато беше жива, нямаше да ги забрави.

Искаше й се да изтича в къщата и отново да започне да чете, но още не беше готова да понесе душевната болка, която щеше да й причини текстът. Знаеше, че от време на време трябва да си дава почивка.

Джъстин вече беше разтърсена емоционално. Това малко, четиринайсетгодишно момиче беше нейната баба и страданието на Габриел е било ужасно. А Джъстин беше сигурна, че ще стигне до много по-ужасни събития…

Тръгна по пътечката покрай лехите с лалета и се запъти към скамейката с изглед към Босфора. Това беше вече тяхното място. Нейно и на Майкъл. Поклати глава, примигна и пое дълбоко дъх. Колко хубаво беше тук, в тази красива градина с нейните лалета и с пламтящите цветове на дивия рожков, люляково синята глициния… и в далечината розово златистият хоризонт, където слънцето бавно потъваше.

Баба й обожаваше красотата… тя беше за нея противоотрова срещу грозотата, бруталността, болката, страданието и загубата на любими хора. Сега Джъстин наистина разбра защо градините в „Индианско бърдо“ бяха толкова важни за Габриел. Именно тя направи цялото имение толкова красиво. Засади голям брой високи дървета и цъфтящи храсти, включително рододендрони, хортензии, люляци и люляково сините глицинии. Имаше и овощна градина с ябълкови дървета, както и прочутата розова градина на Габриел, за която тя се грижеше с любов часове на ред.

Като дете Джъстин й беше главният помагач, помощник-градинар — така я наричаше баба й. Носеше инструментите, чесновите глави, които баба й казваше, че предпазват от гадните черни бръмбари, които ядели розите.

Джъстин се усмихна на себе си. Спомняше си толкова много и сега разбираше много повече. Нейната баба беше грижовна и състрадателна.

Когато най-сетне седна на скамейката, изпита копнеж по Майкъл. Искаше й се да се изповяда пред него, да му постави въпроси. Като затвори очи, Джъстин се отпусна, наслаждавайки се на благоуханния въздух, на мириса на морето, примесен с благоуханията на цветята. По-късно, когато дневната светлина угасне, цъфтящият нощем жасмин ще разпростре тежкия си аромат върху всичко.

След малко Джъстин се отърси от мислите си и стана. Хвърли поглед към гъмжащата от милиони хора централна част на Истанбул и бавно се върна във вилата.

Там я очакваха дневниците на баба й.