Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (11)

Десета глава

Мъжът вървеше самоуверено през фоайето на хотел „Чъраган Палас Кемпински“ и съзнаваше, че всички го гледат. Беше свикнал и затова не обръщаше внимание.

Казваше се Майкъл Долтън, беше висок, гъвкав, във великолепна физическа форма, на възраст около трийсет и девет. Заради спиращата дъха външност и фамилното име, хората, които се запознаваха с него, си мислеха, че може би е брат на британския актьор Тимъти Долтън. Но това не беше така, нито пък мъжът имаше нещо общо с актьорската професия или киното.

Майкъл Долтън се подвизаваше в съвсем различно поприще и то му беше по сърце. Отвеждаше го навсякъде по света и го срещаше с най-различни хора. Отдавна притежаваше своя компания, независимо от обекта на дейност. Неговата общителност, чар и неизменна усмивка бяха пленителни, обезоръжаващи и убедителни и прикриваха истинската му същност. На съвсем оскъден кръг хора се разрешаваше да видят истинския Майкъл Долтън, с неговата изключителна интелигентност, дълбоко вникване в международната политика и огромни познания за световната история.

Ширеха се най-различни хипотези как изкарва прехраната си. Някои казваха, че е таен агент на ЦРУ. Други твърдяха, че е британец, че работи за британското разузнаване и е под прикритие от М16. Имаше и такива, които бяха убедени, че е посредник, който урежда спорове между президенти и министър-председатели. Според други уреждаше финансовите сделки на магнати, тирани, олигарси и парите му идвали оттам. Но всички грешаха.

Майкъл Долтън правеше точно това, за което твърдеше. Притежаваше и управляваше собствена охранителна компания с клонове в Лондон, Париж и Ню Йорк. Тя се ползваше с известност, имаше прекрасна репутация и изключителен успех сред много важни клиенти, в това число корпорации, банки и мултинационални компании.

Много от подмятанията за него случайно бяха истина. Беше американец, роден в Ню Йорк, следвал в Принстън и Харвард, имаше научна степен по право и се бе сгодявал. Едно време. Сега беше необвързан и предпочиташе да си остане така.

Майкъл Долтън имаше две мантри: „Онези, които се пенсионират, умират; който пътува най-бързо, пътува сам.“ Тези две мисли се въртяха в главата му, когато излезе на терасата на хотела и се огледа. Само две маси бяха заети. На едната седеше млада руса жена, на другата човекът, с когото имаше среща.

Като стигна до масата, сложа ръка на рамото му и чу репликата, която очакваше:

— Погледни към другата маса, Майкъл. Не съм виждал толкова красива блондинка от векове.

Той се засмя и седна.

— Все същият си, Чарли, едното ти око винаги шари по момичетата, даже когато имаш важна работа.

Чарлс Антъни Гордън, който управляваше частна банка в Лондон, също се засмя и попита:

— Какво ще пиеш? Надявам се не вечната кока-кола.

— Няма да пия кола, а чай.

— Знаеш ли какво? И аз ще си поръчам чай. За по-силничко питие ми е малко рано. Е, какво чувстваш, след като развали годежа?

— Облекчение. Точно това си мислех, като идвах насам. Напомнях си и че когато човек се пенсионира, умира.

— Това е камък в моята градина, стари приятелю, но знаеш ли какво? Мисля, че ще променя намерението си.

— Няма ли да се пенсионираш? — изненада се Майкъл. Вгледа се в стария си приятел, който не беше стигнал още пенсионна възраст. — Надявам се, Чарли, че говориш сериозно.

— Съвсем сериозно. Честна скаутска и всичките други глупости. Виждаш ми се зарадван.

— Направо се разтреперих от радост. Как промени решението си? Толкова категоричен беше преди две седмици, когато бях в Лондон.

— Знам и не се преструвах. Но разговарях по въпроса с нашия шотландски приятел. Той е много логичен.

Майкъл направи знак на сервитьора и поръча два чая — единия с мляко, другия с лимон, и като останаха пак сами с Чарли, добави:

— Радвам се, че Алистър те е оценил. Не мога да изразя колко си важен за нас. Но пък ти си го знаеш.

— Знам. Затова промених решението си. Трябва да изпълня дълга си, да браня земята на свободните и храбрите.

Майкъл се наведе към него.

— Щастлив съм, че не ти купих прощален подарък.

— Да, щеше да си похарчиш напразно парите. — Чарли постави запалка и пакет цигари на масата. — Знам, че обичаш да пушиш от време на време… опитай една от моите, Майкъл. Любимата ти марка са.

— Благодаря. Ще запаля. — Той взе цигара и я запали. — В пакета е, нали?

— Да.

След като дръпна няколко пъти, Майкъл загаси цигарата в пепелника, взе пакета цигари и го прибра в джоба на сакото си. Побутна запалката към Чарли и той я взе.

— Опасявам се, че имам лоши новини — рече Майкъл, насочил изцяло вниманието си към англичанина. — Онези птици, за които говорихме, когато бях в Лондон, може би ще бъдат доставени на някой друг.

— Фазаните ли? — Чарли вдигна вежди. — По дяволите, обещаха ни, че това няма да се случи.

— Cʼest la vie — промърмори Майкъл, намръщи се и поклати глава. — На някои хора не може да се разчита.

— Може ли да ги отстраним? — попита Чарли.

— Работя по въпроса. Ще ги компрометираме или ще ги отстраним. Според мен тези фазани по-специално не бива да се предлагат на пазара… никога. — Когато Чарли не отговори, Майкъл възкликна: — Ако откъснеш очи от блондинката, ще чуеш още новини.

— О, извинявай. Не можех да не й се възхитя, като се изправи. Какво дългокрако създание, нали?

Майкъл само се усмихна и каза тихо:

— Следи отблизо нашия човек за връзка, нека да се увери, че го поддържаме изцяло.

— Ще се погрижа.

Сервитьорът донесе голям чайник с чай и Чарли се обърна към Майкъл:

— Ще дойдеш ли в Лондон в началото на юни? Ако дойдеш, искам да ми бъдеш гост на Уимбълдън.

— Не, едва ли ще дойда — отговори той. — Но благодаря за поканата.

* * *

Двамата мъже вървяха през градината на хотела към мраморния „Чъраган Палас“, сграда в стил рококо, която е представлявала руини, докато не била включена в комплекса на новия хотел. Сега там се помещаваха разкошни апартаменти и салони за частни събития, турски ресторант, и въпреки всичко това не бе загубила нищо от чара на деветнайсети век.

Майкъл Долтън и Чарлс Гордън бяха съдружници и приятели от много години. Майкъл знаеше, че зад английския снобизъм, с който Чарлс се представяше пред света, се криеше почтеност, решителност и сигурност. Управляваше банката, която неговият дядо бе основал през 1903-а, а баща му я бе извел до върха; с управлението на Чарлс, финансов гений, банката просперираше повече от всякога през последните двайсет и пет години. Чарлс беше на петдесет и девет, но изглеждаше много по-млад.

Банката беше клиент на „Долтън Инкорпорейшън“ и компанията на Майкъл се грижеше за сигурността и на висшите й служители. Двамата мъже се сприятелиха през изминалите седем години и обменяха жизненоважна информация по много други въпроси, не само за банката. Без съмнение тези въпроси бяха свързани със събития, които въздействаха на международната политика и често я променяха. По този начин въздействаха и на световните финанси.

Сега, когато бяха съвсем сами в градината, Майкъл попита Чарлс:

— Някакви имена ли ми даде?

— Да, на трима души. Ще намериш под цигарите едно листче. Възможно е да станат опасни. Макар че не всеки го знае. Трябва постоянно да ги държиш под око.

— Разбрах. — Той веднага смени темата и попита: — Колко време ще останеш в Истанбул?

— Пет дена. С жена ми съм и с две от децата — Рандолф и Агнес. Мисля, че ги познаваш. Ще прекарам един спокоен уикенд със семейството си. Радвам се, че се оказахме по едно и също време тук. А ти колко ще останеш?

— Още не знам. Дойдох да се срещна с няколко клиенти, така че може би седмица, после ще се върна в Париж за кратко. Тъкмо поех един нов клиент тук, който напоследък взима сериозни мерки за сигурност.

— Много хора постъпват така след единайсети септември и не мога да ги виня. Светът стана опасен. — Чарли направи физиономия и добави: — Защо ли ти го обяснявам. Ако някой знае, това си ти.

— Барутен погреб. — Майкъл поклати глава. — Светът никога няма да е същият. Променя се всеки ден. При това толкова бързо, че е трудно обикновеният човек да живее в крак с времето. Явно трябва да живеем толкова нормално, колкото е възможно.

Чарлс Гордън не каза нищо и двамата мъже повървяха мълчаливо известно време, както винаги, без да се притесняват един от друг. Когато стигнаха старинния дворец, се обърнаха и продължиха по обратния път, всеки потънал в мислите си.

По едно време Чарлс каза:

— Зарадвах се, като разбрах, че сме в един и същи хотел, Майкъл. Оказа се и удобно.

— Да, така излезе. Тук съм, ако имаш нужда от нещо.

— Моля се да нямам — възкликна приятелят му.

— И аз — додаде Майкъл.

* * *

Като се прибра в своя апартамент, Майкъл извади цигарите от пакета и го тръсна, за да падне листчето. Прочете имената, които Чарлс бе написал, и веднага му стана ясно защо беше предпочел да му ги предаде по този начин, вместо просто да му ги каже.

Накъса бележката на малки парченца, същото направи с пакета и с цигарите и пусна всичко в тоалетната.

Върна се във всекидневната, отвори остъклената врата и излезе на терасата. Колко красив беше Босфорът в този час на деня. Слънцето залязваше и тъмносинята вода на пролива се къдреше на леки вълни, по които играеха пурпурни, розови и златни отблясъци, а небето пламтеше в краищата на далечния хоризонт. Обичаше града привечер. В киното този час имаше име. Наричаха го „Магически час“ и наистина беше точно такъв. Светът беше красив. Колко жалко, че беше пълен с лудост.

Съблече сакото си, метна го на облегалката на стола и седна. Замисли се за клиентите, с които предстоеше да се срещне тук. Но скоро се отнесе и си спомни думите, които каза на Чарли преди малко. Нарече света „барутен погреб“ и това беше самата истина. Всичко можеше да се случи, навсякъде, по всяко време.

Като историк знаеше, че историята на света е всъщност история на войните. Безконечни войни. Беше убеден, че за мъжа да се бие е генетично заложено, импулс, на който не може да устои. Винаги ще има войни, защото мъжът няма избор. Войната е закодирана в човешката природа. И каквато и да е причината, постига се едно и също. Власт. Въздъхна тихичко.

Всичко, което можеше да направи, беше онова, което правеше, надявайки се да надделее здравият разум.

Изразът веднага му напомни за Ванеса, неговата бивша годеница, и за последния им разговор преди четири месеца. Каза му, че се надява да надделее здравият разум, той да продаде компанията си, да вземе парите, които му предлагаха, и да се спаси. И тя да е до него. В онзи момент разбра, че тя не може и няма да се промени. Ненавиждаше професията му и искаше той да води съвсем различен живот. Всъщност искаше напълно да го промени. Да направи от него друг човек.

И така, той се спаси. Без парите за компанията, защото не се споразумя и отказа да продава. Спаси се и от нея, защото съмненията, които имаше към Ванеса, се превърнаха в увереност. Разбра, че тя не е жената, с която иска да изживее живота си. Не беше срещнал такава жена, но се надяваше, че ще срещне. Искаше да бъде обичан заради самия него, заради човека, какъвто беше станал. Не искаше да бъде превърнат в съвсем друг човек или в марионетка на някоя жена.

Телефонът иззвъня и той стана. Мина през стаята и отиде до бюрото.

— Ало?

— Аз съм, скъпи. В колко часа да те очаквам?

— След около час, мила. Така удобно ли е?

— Разбира се, нямам търпение да те видя.

— Аз също.

Тя само се засмя и затвори, усмихна се и той, докато отиваше на терасата да си вземе сакото. Харесваше смеха й. Беше изпълнен с радост. Това искаше от живота. Радост. Мина му през ума, че радостта е нещо, което отдавна не е изпитвал, не само през годината, която прекара с Ванеса. Тя не познаваше радостта. Беше чувство, което не разбираше. Или може би не беше изпитвала.

„Гадна мисъл“ — смъмри се, като се върна в гостната и закачи сакото в гардероба. Извади копринена вратовръзка, за да се издокара за вечеря. Искаше му се тази вечер да е неотразим. Усмихна се отново, предвкусвайки предстоящата вечер.