Сюзън Елизабет Филипс
Сияйна звезда (9)

9

— Искаш от мен да направя какво? — Купър Греъм извади от устата си черешовата близалка.

Пайпър го бе сгащила в градината му на покрива, където той загърляше краставиците, преди да ги попари първата слана. Въпреки че октомври бе дошъл, високите тухлени стени на градината, терасата на няколко нива и уютният кът за сядане оформяха красив оазис. В лехите растяха устойчиви на студ посеви от праз лук и спанак, цвекло, ряпа и броколи. В големите гледжосани делви и каменните сандъчета се гушеха стръкове розмарин и циния, магданоз и далии, лимонова трева и невен. Никак не й хареса откритието, че той лично се грижеше за градината. Това разрушаваше представата, която си бе втълпила за него.

— Ти си адреналинов наркоман — изтъкна тя, стривайки няколко листа мента между пръстите си. — Това би трябвало да е точно по твоята част.

— Наистина вземаш лекарства. Хапчета за откаченост! — Той пъхна отново близалката в устата си и се извърна към краставиците.

— Дълбоко обидна забележка — подсмръкна тя. — Но ще я подмина.

— Направи го.

Докато заобикаляше делва с пипер, за да го приближи, Пайпър забеляза маса за растения, скътана зад дървената решетка, ограждаща градината. Нещо на горния рафт привлече вниманието й. Тя си даде време да прегрупира силите си за нова атака, като реши да проведе малко разследване.

— Какво е това? — Пайпър вдигна идеално оформена топка от твърда пръст, една от шестте топки върху рафта.

— Растителна бомба. За разлика от теб, аз нямам морални принципи.

— Което означава…?

— Аз съм градинар партизанин. Малко пръст, малко мъх и шепа семена се оформят в топка. Това е цялата философия.

Картинката започваше да й се изяснява.

— Ти си градският вариант на Джони Епълсийд^[1]. Хвърляш тези джаджи в запустелите паркинги.

— Вече не е сезонът за садене. Най-подходящото време е през пролетта и ранната есен. С малко късмет и дъжд в точния момент, от тези добре набити топки пръст започват да поникват растения. — Той се пресегна през краставиците, за да откъсне няколко пожълтели доматени листа. — Жълтички, ехинацея, китайско слънце. Може би малко прерийна трева. Забавно е да ги наблюдаваш как растат.

— Откога се занимаваш с това?

— Две, три години. Не знам.

— А аз си мислех, че переш пари от наркотици.

Той се усмихна за пръв път, откакто го бе приклещила.

— Не си го мислела.

— Е, не съвсем, но… — Колкото и да бе интересна тази страна от характера му, Пайпър не беше забравила целта си. — Може би трябва да започна отначало.

— А може би не. Нали осъзнаваш, че снощи издъни прикритието си с онези жиу-жицу хватки? Никой повече няма да повярва, че отговаряш просто за социалните мрежи.

Разбира се, че го бе осъзнала. В далечината се разнесе камбанен звън и Пайпър се хвърли в атака.

— Името й е Файза. Тя е само на деветнайсет и от четиринайсетгодишна работи за кралското семейство. Тя е мила и умна и иска само това, което ние приемаме за даденост. Възможността да бъде свободна.

Куп се намръщи на един повехнал бобен стрък.

— Тя мечтае да завърши училище за медицински сестри, за да се грижи за недоносени бебета, но в момента е почти робиня.

Любителят градинар изскубна бобения стрък, захвърли го и сдъвка остатъка от близалката.

Младата жена пристъпи към него.

— Моля те, Куп. Днес е неделя. Клубът е затворен. От теб се иска единствено довечера да отидеш в хотел „Пининсула“ и да си побъбриш по мъжки с принца. Помисли си за възможността, която получаваш веднъж в живота, да надникнеш в различна култура.

Купър хвърли пръчката на близалката в кошчето за компост.

— Чувствам се напълно щастлив с моята култура. С изключение на крадливия ми персонал…

Малка бучка захар се бе залепила за ъгъла на устата му и споменът за онази абсурдна целувка изникна в главата й. Пайпър машинално облиза устни.

— Сервитьорският персонал като цяло е почтен. А ако всички мислят като теб, няма да има надежда за международния мир и разбирателство.

— Благодаря ти, мис Вселена.

— Само изтъквам, че имаш много ограничен ум.

Той размаха под носа й изцапания си с пръст показалец.

— Поне имам ум. И дълбоко се съмнявам, че прекарването на една вечер в спомени за славните ми години с петролен барон от Средния изток има нещо общо с международните отношения. Колкото до останалата част от плана ти… — Той потръпна. — Извършил съм няколко неща в живота си, с които не се гордея, но това, за което ме молиш, е направо отвратително.

— Героично е! Това е шанс да изкупиш греховете си от миналото. — Като онази целувка, помисли си тя, но той не я бе споменал, а и тя не възнамеряваше да го прави. Въпреки че, изглежда, той мислеше за това. Пайпър не можеше да си обясни откъде го знаеше. Може би просто го усещаше. Или може би беше нещо друго… Пресметливото изражение в очите му. Определено бе лукаво… Какво замисляше Купър?

Той сведе глава и се почеса с палец по веждата.

— Ако направя това… което не възнамерявам да сторя… ще очаквам нещо в замяна. Какво си склонна да предложиш?

— Ти какво искаш?

— Интересен въпрос…

Той започна да я изпепелява с поглед, който прогаряше неугледната й шофьорска униформа. Сякаш смъкваше всяка грозна част от облеклото й. При това много бавно. Тя може и да не разбираше от всичко, но беше достатъчно умна, за да схване това послание, и завъртя очи.

— Престани да се занасяш с мен. Можеш да имаш всяка кинозвезда, която пожелаеш, и само се опитваш да ме объркаш. Също като миналата нощ. Е, познай какво? Не ти се получава.

— Сигурна ли си? — Думите се изплъзнаха от устните му, копринено меки и съблазнителни.

— Не се обърквам толкова лесно.

— Ти така си мислиш. — Той се поглади отстрани по брадичката, оставяйки мръсна следа. — Някога споменавал ли съм ти колко лош любовник бях в началото?

Едно нещо можеше да каже със сигурност за Купър Греъм: беше непредсказуем. Поради причина, известна единствено на него, той бе решил да ги потопи в опасни води. Пайпър трябваше да се отдръпне, ала не можеше да го направи заради начина, по който бе откликнала на целувката му снощи.

— Не ти вярвам — заяви Пайпър.

— Имах доста оплаквания и се наложи да се потрудя. Все едно беше истинска работа.

— Отделил си време за допълнителни тренировки, така ли?

— Точно така. Само като се замисля за грешките, които правех…

— Много унизително, сигурна съм.

— Но аз упорито преследвах целта, както се казва, не откъсвах поглед от топката.

— Само една? Любопитно. О, ами надявам се, че този недъг не те е направил прекалено стеснителен. Сигурна съм, че все пак можеш…

— Най-после му хванах цаката, когато бях на…

— Трийсет и шест?

— Осемнайсет. Бях схватлив ученик. Всички онези жени, жадуващи да гушнат в любящите си обятия младок като мен…

— Благословени да са милосърдните им сърца. Но… — Тя му се усмихна лукаво. — Колкото и забавно да е всичко това, сигурна съм, че ти не се интересуваш от мен. И двамата знаем, че си абсолютно извън моята лига.

Отначало той изглеждаше доволен, задето е признала този неоспорим факт, но после тъмен облак помрачи челото му.

— Я почакай. Миналата седмица ми обясни каква си мъжемелачка.

— Всичко си има граници. Ти си напълно различна порода от полицай Суперсекси. Надхвърляш дори моите възможности.

Това, изглежда, го ядоса.

— Как можеш да кажеш подобно нещо за себе си? — кипна той. — Къде се дяна гордостта ти?

— Твърдо закотвена в реалния свят. Само кинозвезди са достойни за легло ти. Погледни ме. Аз съм на трийсет и три. В най-добрия случай може да се каже, че имам прилична външност, и…

— Определено е прилична.

— Имам грозни крака и съм с около пет килограма над нормата.

— За труп.

— И… не се интересувам от модни парцалки, и пет пари не давам как изглеждам.

— Ами това последното е отчасти вярно. Колкото до останалото… Трябва само да изгася осветлението.

Изрече го с превзетия маниер на изпечен прелъстител, засукващ злодейски мустак, и тя щеше да избухне в смях, ако не беше заложено на карта толкова много. Вместо това премина по същество.

— Да говорим сериозно. Става дума за живота на една жена. Нуждая се от теб, за да направиш каквото е нужно. А твоята по-добра половина — ако допуснем, че имаш такава — изпитва нужда да го направиш заради самия себе си.

Той бе прозрял тактиката й и ловката й маневра не постигна желания ефект.

— Опитай отново, Шерлок. Това дори не беше първи даун^[2].

Аргументите й се бяха изчерпали и Пайпър се подпря унило на тухлената стена.

— Имаш ли по-добра идея?

— Можеш да се обзаложиш, че имам. Гледай си твоята работа.

Младата жена си пое дълбоко дъх, сетне бавно поклати глава.

— Не мога.

 

 

Куп лапна едно от малките жълти крушовидни доматчета. Не си пасна по вкус с близалката, но трябваше да печели време. Тя беше права, наистина се занасяше с нея. Опитваше се да изкара онази целувка, която не биваше да се случва, по-маловажна, отколкото бе в действителност.

Огледа я от главата до петите. Изглеждаше толкова дяволски разочарована от него. Сякаш го бе заловила да изтезава малки котета. Това, което Пайпър искаше, беше безкрайно абсурдно, неразумно и обречено на провал, но въпреки това той се чувстваше като малко дете, направило голяма беля — емоция, която не беше изпитвал, откакто треньорът в колежа не го бе нахокал — съвсем заслужено, заради прекалено много купонясване.

— Всичко, за което те моля, е да ми отделиш един час — подхвана тя. — Най-много два.

Куп никога досега не беше позволявал на някого да го принуждава да се отбранява, а ето че тя го бе постигнала. Явно се изживяваше като рицар в блестящи доспехи в женски облик и очакваше той да се присъедини към кръстоносния й поход. По дяволите, та тази жена работеше за него! Той беше куотърбекът и не тя определяше стратегията на играта.

— Молиш ме за много повече от това.

Но проклетницата нямаше намерение да се откаже.

— Нима животът на една млада жена не заслужава малко от времето ти?

Куп контрира опита й за емоционално изнудване с хладна логика.

— Животът й не е в опасност.

Пайпър зарея поглед над стената, към големия клен, чиито листа се бяха обагрили в червено. За пръв път Куп не беше сигурен дали е искрена, или си играе с него.

— Да си роден в тази страна, ти дава възможности, които по-голяма част от хората в останалия свят никога няма да имат — заговори Пайпър. — Къде ще се родиш. Чиста случайност, нали?

Той беше роден в пълна мизерия, но… Мамка му. Тя щеше да го принуди да го направи. Или може би не беше тя. Може би беше предизвикателството, свързано с това, което тя искаше.

 

 

Принцът миришеше на някакъв отвратителен одеколон, който вероятно му струваше два петролни кладенеца, но на Куп му се повдигаше от вонята. Мъжът имаше боядисана черна коса и тънки мустаци, оформени като крила на чайка. Горната част на стъклата на очилата му имаше някакъв странен синкав оттенък, но долната беше прозрачна. Беше облечен в западни дрехи — ушит по поръчка костюм, съчетан със сиви обувки тип „Оксфорд“, които щяха да са по мярка на краката на Куп, когато беше на десет. Куп нямаше нищо против дребните мъже. Това, което го отвращаваше, беше голямото его на принц Амушир.

— Трябва да ми погостуваш на яхтата, преди да я продам. Тя е една от най-големите на света, но басейнът се намира на кърмата, а аз плувам само на слънце. — Принцът говореше безупречен английски с британски акцент. — С втори басейн на носа ще мога да плувам, независимо в коя посока плаваме. — Хихикане. — Сигурен съм, че не можеш да разбереш защо е толкова важно за мен да купя нова яхта. Повечето хора не могат.

Куп бе в скапано настроение. През живота си беше срещал доста тъпанари като принца — богати мъже, които подхранват манията си за величие, като се срещат със спортисти и в същото време се отнасят снизходително към тях. При все това кимна любезно.

— Аз? Аз съм само един уморен футболист. А вие… Вие сте космополит, наистина умен мъж. Веднага се вижда.

Шерлок беше направила проучване за принца. Някои от принцовете в кралството са свестни мъже — беше му казала тя. — Добре образовани. Бизнесмени и министри от правителството. Сред тях има дори и един летец изтребител. Принц Амушир не е от почтените и лоялните. Той прекарва по-голямата част от времето си извън кралството в разточителни купони с много скъпи проститутки.

Принцът издуха голям облак цигарен дим, който Куп се постара да не вдишва.

— Покани някои от приятелите си да поплуват с мен — нареди той. — Дийн Робилард. Кевин Тъкър. Не съм имал удоволствието да се запозная с тях.

Никакъв шанс. Робилард и Тъкър щяха да залюлеят този тъп фукльо над перилото на яхтата му само с един басейн и да хвърлят самодоволния му задник право във водата.

— Ще им се обадя — рече Куп. — Ще ги попитам дали могат да намерят свободно време. — Той отпи глътка от много старото уиски, поднесено в тежка кристална чаша, с каквато той се съмняваше, че дори луксозният бар на хотел „Пининсула“ разполага. Беше идвал в този апартамент няколко пъти, но никога не беше виждал този златен фонтан в ъгъла, пепелниците, инкрустирани със скъпоценни камъни, или бродираните пурпурни копринени възглавнички, пръснати по диваните и креслата.

Принцът се бе разположил върху канапето близо до голямото пиано. Докато кръстосваше глезените си, се видяха идеално чистите подметки на обувките му, които очевидно обуваше само по веднъж.

— Я ми кажи, стари приятелю… — Принцът издуха още една порция замърсител на въздуха. — Как мислиш, че би играл срещу Джо Монтана или Джон Елуей? — Зададе въпроса, сякаш никога досега не е бил задаван, като че ли новоизлюпените спортни журналисти в цялата страна не му бяха задавали същия въпрос повече пъти, отколкото Куп можеше да си спомни.

Куп се престори, че се замисля, отпи нова глътка от уискито, после му сервира обичайния си отговор:

— Онези момчета бяха мои идоли. Жалко, че не съм имал възможност да играя с тях. Знам единствено, че без значение срещу кого играя, давам всичко от себе си.

Принцът разкръстоса глезени.

— Според моите наблюдения на голяма част от куотърбековете им липсва търпение. Те нямат правилна защитна стратегия.

Куп кимна, сякаш принцът беше един от най-великите футболни анализатори, а не егоистичен самовлюбен кретен, който и понятие си нямаше от играта.

Негово Височество посочи към ръката на Куп.

— Носиш на пръста си твоя пръстен от Суперкупата.

Пръстените на Суперкупата не се славеха с дискретна изисканост. Последният пръстен на „Старс“ беше огромен крещящ кучи син с достатъчно диаманти, за да се окичат с тях всички участници в някой благотворителен бал. Куп погледна към пръста си.

— Красив е, нали?

— Истинска прелест.

Куп почти виждаше как на принца му текат лигите.

— Ето какво ще ви кажа, Ваше Височество… Никога досега не съм позволявал на някого да пробва пръстена ми. Работил съм дяволски усърдно, за да го спечеля, но за вас… О, по дяволите… — Той свали пръстена от пръста. — Вие сте човек, който разбира играта така, както повечето хора не могат. Вижте сам какво е усещането да носиш един от тези.

Куп не си направи труда да стане от стола, а само подаде бижуто, което принуди принца да стане от канапето, за да го докопа с алчните си ръце.

Височеството плъзна пръстена върху късия си дебел пръст. Бижуто тутакси се килна настрани. Той го завъртя и го нагласи в средата на пръста си и го задържа там, сякаш не възнамеряваше да го сваля.

— Великолепна вещ. — Не бързаше и му се възхищаваше, дори отиде до голямата дълга маса, покрита със стъклен плот, където светлината беше по-добра. — Няколко красиви дами ще пристигнат след малко — рече накрая. — Ти ще останеш и ще се насладиш на компанията им заедно с мен.

Куп получи възможността, която очакваше едновременно с нетърпение и погнуса.

— Не мога да откажа такава покана. — Надигна се от стола и извади мобилния си телефон. — Имам насрочено пиар мероприятие, но да видим дали ще мога да се измъкна. — Отнесе телефона си до високите врати, от които се излизаше на просторна тераса, и се обади на Шерлок, която го чакаше в колата му зад ъгъла.

— Рой, Куп е — каза, когато тя вдигна. — Изникна нещо и трябва да се измъкна довечера от сбирката на „Юниън Лийг“. Ще го уредиш ли, моля те?

— Още ли си с него? — попита тя.

Той хвърли поглед през рамо и видя, че принцът продължава да се любува на пръстена.

— Да, знам, че подписах договор, но не мога да го спазя.

— Не съм забравила, че ти си моята първостепенна отговорност… — Звучеше разтревожена. — Знаех, че ще бъде рисковано. Ако имаш нужда от мен на място, веднага идвам.

— По дяволите, не! — Това е последното, което искаше: Пайпър Дъв да хукне да го спасява с неразрушимите си гривни и ласото на истината^[3]. — Ти не ми каза, че ще има толкова много преса^[4].

— Ти си най-добрият.

— Добре. Ще бъда на линия. — Куп затвори и пъхна мобилния в джоба си. — По дяволите. Не мога да се измъкна. Трябва да тръгвам. — Сведе унило глава, сякаш бе пропуснал шанса на живота си. — Не ми се случва често да срещна някого, който умее да живее с размах. — Още клатене на глава. Нова доза съжаление. Сега следваше по-сложната и опасна част.

Той се приближи към принца, за да си вземе пръстена.

— Има нещо, за което исках да поговоря с вас, но… О, ами… — Куп протегна ръка.

Пръстенът остана на мястото си.

— Моля, кажи за какво става дума.

— Малко е неудобно. — По-точно унизително. — Но ние двамата… ние сме светски мъже, нали? Вещи в изтънчените неща. Ние двамата… знаем какво искаме.

— Разбира се. — Принцът погали пръстена с палец.

— Една от шофьорките на принцесата е моя приятелка и знае, че обичам жените. По-младичките. Искам да кажа, кой мъж не ги обича, нали? Вие имате една слугиня… Казва се Файза. Шофьорката ми я показа.

— Ах… — Принцът засия насреща му. — На теб ти харесва тази слугиня?

— Тя е точно моят тип. Наистина, наистина млада. Изглежда около тринайсетгодишна. — Той се насили да изрече останалото. — Любимият ми тип жени.

— А, да.

Кожата на Куп настръхна.

— Питах се… Мислите ли, че можете да уговорите принцесата да позволи на момичето да дойде… да работи за мен? За постоянно? — Той натърти думата работи и остави на принца няколко секунди сам да се досети за останалата извратена част. — По дяволите. Не биваше да питам. — Отново протегна ръка към пръстена. — Радвам се, че оценихте моя пръстен. А сега ще тръгвам и ще ви оставя да се насладите на останалата част от вечерта.

— Почакай. — Принцът отстъпи няколко крачки. — Може да се уреди… Но разбира се, ще трябва да компенсирам принцесата.

— Естествено. Назовете цената и аз ще напиша чек. Колко мислите, че струва момичето? Няколко хилядарки?

— Пари между приятели? Не, не. Но може би някакъв символичен жест в знак на нашето приятелство?

Шерлок бе предложила Куп просто да убеди принца да му даде даром момичето, но Куп имаше достатъчно опит и по-добре познаваше човешката природа.

— Под символичен жест имате предвид…?

Палецът на принца помилва пръстена.

— Каквото мислиш, че това момиче струва за теб.

— Искате твърде много, но… Имате ли документите й? Паспорт? Не искам да загубя този пръстен, а след това тя да си тръгне.

— Но разбира се. Достатъчен е един телефонен разговор. — Височеството го дари с мазна усмивка и посегна към телефона.

Куп се престори, че се взира през прозореца по време на краткия, насечен разговор на арабски. Двамата с принца бяха сключили сделка.

Куп искаше да се махне час по-скоро от тук, но нямаше да даде пръстена без момичето и знаеше, че не бива да бърза. Довърши питието си и пресече въодушевения разказ на принца за някаква отвратителна секс игра, като се впусна в живописно описание на финалния мач от последния сезон на „Джайънтс“. Най-накрая двамата мъже слязоха с асансьора във фоайето.

Един от доверените кралски служители стоеше до рецепцията и ровеше из купчината паспорти, които очевидно бе извадил от сейфа на хотела. Тъй като между Щатите и Канада имаше слаб граничен контрол, Куп се бе опитал да убеди Пайпър, че паспортът не е обезателно необходим, но тя се бе запънала като магаре на мост.

— Без паспорт за нея ще бъде почти невъзможно да подаде молба за легално пребиваване в страната — бе възразила тя. — Файза няма да има възможност да учи, нито да получава медицинска помощ. Те са откраднали самоличността й, Куп. Паспортът представлява малкото, което й е останало. Обещай ми, че поне ще опиташ.

Той не бе обещал нищо, но краткото време, което бе прекарал с принца, бе затвърдило решимостта му да се сдобие с документа на момичето.

Служителят подаде паспорта на принца. Дребна женска фигура, покрита с дълга роба, стоеше отстрани, притиснала малък сак с дрехи към гърдите си. Главата й бе сведена и Куп не можеше да види лицето й. Нямаше начин тя да знае какво се случва с нея и сигурно бе изплашена до смърт.

Принцът не я удостои с поглед — тя беше просто жена — но даде паспорта на Куп, който го прелисти с палец. Погледна името и снимката. Приближи се до момичето и повдигна брадичката й с палец. Сякаш купуваше шибана робиня.

Това определено беше тя. Тъмни вежди, закръглени бузи, треперещи устни и огромни кафяви очи, разширени от ужас. В момента не можеше да стори нищо, за да я успокои.

Пъхна паспорта в джоба си и се извърна към принца.

— Радвайте се на пръстена, Ваше Височество. А онзи трофей на „Ломбарди“ точно в средата е от солидна платина.

Но трофеят на „Ломбарди“ върху истинския пръстен, заключен в сейфа в спалнята му, беше инкрустиран с диаманти — истински, а не камъни от цирконий, украсяващи копията на пръстена. Той притежаваше половин дузина от тях, изработени като сувенири за различни благотворителни търгове. Всичките наддаващи знаеха, че са копия, но въпреки това бяха извънредно популярни.

— Да вървим — каза Куп на момичето, надявайки се тя да се подчини и да не се налага да я плаши допълнително, като я докосва.

Раменете й увиснаха, сякаш се опитваше да се защити от грубостта, която неминуемо очакваше, но го последва покорно.

— Наслади й се — подхвърли принцът, докато минаваха покрай него.

Куп се запита колко ли копои ще скочат отгоре му, ако забие юмрук в зъбите на този кучи син, но беше прекалено дисциплиниран, за да си позволи подобно удоволствие. Без да поглежда назад, поведе ужасената слугиня през фоайето. Едно копие на пръстена на Суперкупата. Толкова струваше животът на това момиче. Двамата минаха през вратите на хотела. Чак когато стигнаха до ъгъла на улицата, където Пайпър ги чакаше в колата му, Куп се обърна към нея.

— Добре дошла в Америка, госпожице Джамали.

 

 

Да бъде свидетел на срещата им, си струваше цялото мъчително преживяване. Никога не беше виждал Пайпър толкова щастлива, а Файза плачеше от радост. Пайпър се премести на задната седалка, за да бъде до момичето, а той седна зад волана. Докато Куп шофираше, Пайпър държеше ръцете на Файза и й обясняваше какво се бе случило. Файза не можеше да отрони и дума, но радостта, когато прегърна Пайпър, бе достатъчно красноречива.

Пайпър бе решила, че апартаментът на Бърни Берковиц е най-безопасното място, където Файза да прекара нощта. Бърни, майсторката на вкусните печени ребърца и божествения фъдж, беше издокарана в червен панталон и мъжка развлечена жилетка. Тя плесна с ръце и възторжено ги приветства:

— Това е толкова вълнуващо. Толкова сензационно!

Претъпканият с мебели апартамент на Берковиц беше прекалено задушен и вътре се долавяше слаб мирис на нафталин, но Куп се бе съгласил с Пайпър, че е по-безопасно Файза да остане тук, отколкото в клуба.

— Не знам какво ядат мюсюлманите — подхвана Бърни, докато ги подканяше да влязат. — Но имам малко шоколадов кекс. Религията ти разрешава ли го?

— О, да — отвърна Файза. — Но не мисля, че бих могла да сложа и хапка в уста. Толкова много неща се случиха.

— Госпожо Берковиц, защо не покажете на Файза къде да остави багажа си, докато двамата с Пайпър обсъдим нещо? — намеси се Куп, който трябваше да говори с Шерлок насаме. — Освен това съм сигурен, че тя ще иска да се обади на леля си.

Файза отново се разтревожи.

— Има ли още проблеми? Не желая да ви създавам повече главоболия, след като направихте толкова много за мен.

— Всичко е наред — усмихна й се той успокояващо, но принцът всеки миг можеше да разбере, че са го изпързаляли, а Пайпър искаше да бъде сигурна, че Файза е потеглила на път, преди това да се случи. — Госпожице Джамали… — Той пъхна ръка в джоба на сакото си и извади паспорта й. — Мисля, че това е ваше.

Файза пристъпи бавно към Куп, без да откъсва поглед от паспорта в ръката му. Спря пред него, но не го сграбчи, а само докосна зелената подвързия с върховете на пръстите си.

— Хайде — подкани я той нежно. — Вземи го.

Тя го стори и го пое в ръка, сякаш не можеше да повярва, че наистина е неин. Вдигна глава, притисна едната си ръка към сърцето и дълбоко му се поклони.

— Shokran jazeelan — пророни със задавен глас. — Благодаря.

По дяволите. Ако не се стегнеше, и той щеше да се разциври. Но не и Пайпър. Можеше да се закълне, че дори няколко литра лютив спрей не можеха да накарат тази жена да пророни и сълза.

Файза едва бе последвала Бърни към спалнята, когато Пайпър се хвърли в обятията му. Ако не бяха бързите му рефлекси, сигурно отново щеше да го събори. Не че тя го беше съборила и първия път, но я се опитай да й обясниш.

— Ти си върхът! — възкликна тя. — Абсолютно най-страхотният мъж на света!

Обви ръце около шията му, сгуши глава под брадичката му и от главата му излетяха всички мисли за събаряния. Въпреки разликата в ръста им, тялото й пасваше идеално на неговото. Гърдите й се притискаха към неговите гърди, бедрата й прилепваха плътно към бедрата му. Ръцете му инстинктивно обгърнаха кръста й. Тя го стисна силно и той тутакси се възбуди, похотлив като хлапак на първа среща с момиче.

Тя вдигна глава и се взря в него с големите си сини очи, сияещи от благодарност, абсолютно нехаеща за физическия ефект, който оказваше върху него. Беше му нужна всяка частица самоконтрол, за да не обвие ръце около това дупе, но след последната им среща знаеше, че ако го направи, ще получи юмрук в корема. Или по-лошо.

Откъде се бе взела тази неестествена промяна? Тя го прегръщаше, като че ли той беше най-добрият й приятел. Сякаш онази целувка никога не се бе случвала. Мамка му, като че ли тя напълно бе забравила за нея!

Той се стегна, хвана ръцете й и твърдо я отдалечи на безопасно разстояние, докато през цялото време се молеше тя да не погледне надолу и да не види какво му причиняваше.

Куп се надяваше, че тя ще бъде поне малко наранена от отхвърлянето му, но Пайпър продължаваше да сияе от щастие.

— Знаех си, че можеш да го направиш! О, Куп, ти завинаги промени живота й.

Той я изгледа намръщено.

— Престани да подскачаш наоколо и ми кажи какъв е планът ти да я изведем от тук.

Сърдитият му тон изобщо не я трогна.

— Ще й дам няколко дни да се окопити и да се уговори с леля си. После…

— Идеята не е добра. — Куп увеличи разстоянието помежду им и се озова до ваза, пълна с прашен букет от копринени цветя. Разказа й за принца и пръстена, за да е сигурен, че тя ще разбере колко много пробойни зеят в оригиналния й план. — Принцът има голямо его, в допълнение към малка армия. Може да минат години, преди да се усети, че е бил измамен, а може вече да е разбрал. Най-добре е утре сутринта да я качим на първия самолет, отлитащ от града. Или още по-добре е да излети от Милуоки. Не е много по-далеч от „О’Хеър“ и няма защо да поемаме ненужни рискове.

— Няма да я качвам на самолет.

— Дявол да го вземе, ще я качиш, и още как! Аз плащам.

Тя не му обърна внимание.

— Няма директни полети, а Файза и без това е достатъчно травмирана. Тъндърбей е точно срещу границата, на северния бряг на Минесота. Аз ще я закарам до там.

— Откъде изобщо ти хрумна това? — взриви се той.

Пайпър го погледна, сякаш беше най-презреният червей на планетата. И ето го отново. Усещането, че не беше достатъчно мъж, за да посрещне предизвикателство, плод единствено на нейната фантазия.

— Защото точно това трябва да се направи! — отсече тя.

Куп крещя и вилня, все повече и повече чувствайки се като разбеснял се глупак. Накрая се застави да млъкне.

— Добре! — изрече точно като някой нацупен тийнейджър. — Нека бъде по твоему.

Но още преди да изхвърчи от стаята, Куп знаеше какво трябва да направи.