Сюзън Елизабет Филипс
Сияйна звезда (12)

12

На следващата сутрин Пайпър събуди Дел. Наскоро уволненият телохранител на „Спирала“ я изгледа унищожително през отворената врата на апартамента си. Набола руса брада покриваше брадичката му, очите му бяха помътнели от съня и беше облечен само по боксерки.

— Какво, по дяволите, искаш?

Тя вече бе видяла това, заради което беше дошла, макар да не беше очакваното. Дел явно беше имал тежка нощ, но по лицето му нямаше синини или други рани. Не се виждаха никакви следи от ударите, които Куп бе нанесъл на снощния си неизвестен нападател. Каквото и друго да бе сторил, Дел не беше виновникът за засадата.

— Проверявам адреса ти — отвърна тя. — Тони искаше да се увери, че си получил чека с обезщетението.

— Кажи на Тони да си го начука.

— Непременно.

Пайпър понечи да се обърне, за да си тръгне, когато той излезе в коридора.

— Хей, искаш ли да се позабавляваме? — Войнствеността му се бе стопила, заменена от сладникаво мазния тон, с който се обръщаше към блондинките с буйни гриви.

— Не особено, но благодаря, че мислиш за мен.

Един от заподозрените бе отпаднал. Сега трябваше да намери Кийт и Тейлър. Колкото до вероятността принц Амушир да е открил, че е горд притежател на фалшив пръстен на Суперкупата и да жадува за отмъщение… Тогава нещата щяха доста да се усложнят.

На път към „Линкълн Парк“ мислите й бяха заети с имейла, пристигнал тази сутрин от собственика на лимузината относно бакшишите й от членовете на кралското семейство, от който бе разбрала, че е получила само половината от това, което е било дадено на мъжете шофьори. Тя беше работила по-усърдно от повечето от тях, но в света на кралските особи полът беше над всичко. Трябваше да го очаква, но въпреки това несправедливостта я вбесяваше.

Жената, която отвори вратата на разкошната къща на Хийт Чемпиън на „Линкълн Парк“, беше с няколко сантиметра по-ниска от Пайпър, с къдрава кестенява коса и дружелюбна усмивка. Нищо в спретнатата й непретенциозна външност не съответстваше на образа, който Пайпър предварително си бе изградила за съпругите на суперуспешните спортни агенти.

— Ти си Пайпър — рече тя. — Чувала съм за теб. Аз съм Анабел.

— Значи воините се срещнаха — разнесе се мъжки глас от вътрешността на къщата.

Анабел се засмя, отстъпи настрани, за да влезе Пайпър, и пое черното й бомбър яке.

Великолепното фоайе на къщата с мраморните подове, модерния бронзов полилей и витата стълба щеше да изглежда стряскащо, ако не бяха пурпурното плюшено кученце, разпилените цветни флумастери, неидентифицираната конструкция от „Лего“ и няколкото чифта захвърлени маратонки.

— Благодаря, че ми позволихте да дойда толкова рано — каза Пайпър.

Хийт се появи иззад ъгъла, съпроводен от малко къдрокосо момиченце, облечено в розова туту поличка и синьо бархетно горнище на пижама.

— Какво става? Звучеше доста загадъчно по телефона.

Пайпър стрелна извинителен поглед към Анабел и заобиколи черно-златиста фигура от „Звездни войни“.

— Може би трябва да поговорим насаме.

Хийт взе мобилния си телефон от момиченцето.

— Анабел и без това ще измъкне всичко от мен веднага щом си тръгнеш.

— Вярно е — заяви Анабел със самодоволна усмивка.

Хийт се ухили.

— Съпругата ми е изградила бизнеса си, пазейки тайните на другите хора. Тя е сватовница. „Идеалната половинка“. Сигурно си чувала за агенцията.

— Разбира се. — Пайпър бе проучила Хийт след първата им среща и бе изровила много интересна история за запознанството му с Анабел Грейнджър Чемпиън.

Всички се настаниха около кухненската маса, полирана с японски лак, разположена под дългите прозорци с изглед към градината. Докато малкото момиченце, което се казваше Лайла, похапваше от купичка с ягоди, Пайпър разказа на Хийт и Анабел за снощното нападение над Куп. Напълно разбираемо, и двамата се разтревожиха.

— Сигурна ли си, че той е добре? — попита Анабел.

— Отказа да отиде на лекар, но мисля, че е добре. — Пайпър подаде една непокорна ягода на момиченцето и лепкавите му, оплескани с ягодови семенца устнички грейнаха в широка усмивка. — Куп смята, че е случайно нападение, но аз не съм толкова сигурна. Реших, че ще бъдеш по-отзивчив от него и ще ми кажеш кои са враговете му.

— Той няма много врагове — отвърна Хийт. — Неколцина играчи може да таят известно недоволство спрямо него, ала това е част от играта. Има един спортен репортер, който го мрази и в червата, защото Куп на всеослушание го нарече глупак. Пълен тъпанар, но не разбирам защо ще чака толкова дълго, за да си отмъсти.

— Ами жените?

Хийт погледна към Анабел, която пое топката.

— Имаш предвид холивудския му отбор? За няколко от актрисите раздялата беше доста болезнена, но Куп никога не е бил гадняр и не вярвам, че някоя от тях ще жадува за отмъщение.

— Макар че сред тях имаше някои доста откачени — вметна Хийт.

— А някакви врагове напоследък? — продължи да разпитва Пайпър. Освен мен.

— Трябва да попиташ него — рече Хийт.

— Куп е моят нов безплатен проект — обяви Анабел с усмивка.

— Което той не подозира — поясни Хийт, в случай че Пайпър не бе схванала. — А неприятностите, които имаше с онзи барман, когото уволни?

— Проучвам го.

Една миниатюрна версия на Хийт влезе в кухнята и я огледа любопитно.

— Коя си ти?

— Това е Пайпър — представи я Хийт. — Тя е детектив. Пайпър, това е Трев. Той е на пет.

— На пет и половина — уточни момчето. — Имаш ли значка?

Тя можеше да отгатне много за характера на хлапето по блясъка в очите му, зелени като стодоларова банкнота, които бяха със същия оттенък като на баща му.

— Нямам значка — отвърна, — но притежавам няколко много полезни суперсили.

Момчето я изгледа със смесица от вълнение и недоверие.

— Летене?

— Разбира се.

— Рентгенов поглед?

— Не бих могла да си върша работата без него.

— Телекинеза? — предизвика я Тревър.

Сложна дума за малко момче. Пайпър стрелна с поглед баща му, който сви рамене.

— Трев е наследил ума от майка си.

— Телекинезата е доста трудна — призна си Пайпър. — Още работя върху нея.

— Така си и мислех — заключи мъдро момчето. — Ами невидимостта?

— Забеляза ли, че бях тук, докато закусваше?

— Не.

— Ами това е.

Хийт се засмя.

— Хайде, приятел. Вземи си раницата. Време е да тръгваме за училище.

Пайпър се надигна от масата, но Анабел я спря.

— Направи ми компания, докато си изпия кафето.

— Ето че се почва — промърмори Хийт.

Анабел му метна изпепеляващ поглед.

— Искаш нещо да кажеш ли?

— Нито думичка. — Той я дари с бърза целувка, лепна още една върху темето на дъщеря си и улови ръката на сина си.

Докато съпругът и синът й изчезваха през вратата, Анабел изгледа гостенката си с дълъг, преценяващ поглед, последван от сияйна усмивка.

— И така… разкажи ми за себе си…

 

 

Пайпър напусна дома на Чемпиън, изпълнена с усещането, че се е сдобила с нова приятелка, но след като Анабел Чемпиън се подвизаваше в света на богатите и влиятелните, а Пайпър живееше над кофа за боклук, усещането беше доста спорно.

Не искаше да се появява пред Куп, преди той да е изпил втората си чаша кафе, затова се запъти към Линкълн Скуеър. Бърни й се бе обадила късно снощи, за да провери докъде е стигнала с намирането на Хауард, и информацията, че Пайпър е направила проверка с всички големи търсачки в интернет, не я задоволи. Бърни искаше повече.

— Напоследък доста четох, Пайпър. Има едни такива неща, дето ги наричат бази с данни, където можеш да регистрираш изчезнали хора. Искам да го направиш.

— Онези бази с данни са за хора, които не са починали — отвърна Пайпър, колкото можа по-деликатно.

— Само формално.

Едва ли беше само формално, след като Бърни лично бе наблюдавала как спускат ковчега на Хауард в гроба в гробището „Уестлон“.

— Аз никога не съм видяла тялото — отсече Бърни. — Не го забравяй.

— Да, госпожо.

Пайпър изпревари синя мазда, за да се намърда на едно от диагоналните паркоместа на Линкълн авеню. Сутринта беше мрачна и студена, с облачно небе, вещаещо дъжд, но няколко калени души седяха по скамейките. Един мотоциклет профуча край нея и тя се настани на една празна пейка.

Пъхна ръце в джобовете на якето. Върху тухлените плочи близо до краката й някой беше нарисувал с тебешир доста сполучлива рисунка на пеликан. С работата нощем в „Спирала“ и като шофьор през деня, както и с планирането на бягството на Файза, тя едва смогваше да си поеме дъх.

Най-накрая усети, че замръзва, и се запъти към колата, като пътьом се поглези с малко зяпане на витрините. Телефонът й изжужа. Есемес от Ерик Варгас.

Да се видим довечера?

Докато се чудеше какво да отговори, забеляза възрастен мъж да пресича Линкълн авеню към булевард „Лиланд“. С бирено коремче, вдигнат високо на талията панталон, снежнобели маратонки и жълт дунапренен резен, кацнал на темето.

Пайпър хукна след него. Изпречи й се един автобус. Тя сви встрани, избегна пикап на експресна куриерска служба и някакъв велосипедист, но когато стигна до „Лиланд“, мъжът бе изчезнал. Претърси района, обхождайки алеите и страничните улички, но от мъжа с кашкавалената шапка на „Грийн Бей Пакърс“ нямаше и следа.

Пайпър си напомни, че не е успяла да разгледа добре лицето му. Но Хауард имаше същото коремче и същия навик да носи бели маратонки и да вдига панталона си високо на кръста. Освен това беше с приблизително същия ръст.

Мелодията от „Бъфи“ прекъсна мислите й. Беше Джен.

— Бърни иска да използвам медийните си контакти, за да привлека обществен интерес към издирването на Хауард, и е изнудила Амбър да й помогне да разлепят листовки за изчезнал човек. Всички ще я помислят за луда.

Пайпър се втренчи в тухлените сгради по протежението на площада.

— Може би не е толкова луда, колкото мислиш.

Уговориха се да се срещнат в петък заедно с Амбър в кафене „Биг Шоулдърс“. И трите предпочитаха някое от заведенията в квартала, но Амбър щеше да има представление по-късно същата вечер.

На път към Лейквю Пайпър обмисли стратегията си как да се справи с Куп.

— Пусни ме да вляза — каза тя, когато той най-после благоволи да се обади по интеркома.

— Носиш ли храна?

— Не, но правя страхотни омлети.

— Ти можеш да готвиш?

— Разбира се, че мога да готвя. — Не беше необходимо да го осведомява, че ненавиждаше готвенето, но Дюк очакваше от нея да готви и да се грижи за къщата, както и да се държи като сина, който нямаше. Никой по-добре от нея не знаеше какво е да отраснеш с противоречиви изисквания.

— Добре, можеш да се качиш. Но не можеш да ми задаваш още въпроси, на които нямам отговор. Ясно ли е?

— Напълно. Никакви въпроси. — Той знаеше, че тя лъже, затова Пайпър не изпитваше угризения.

Когато излезе от асансьора и пристъпи в апартамента му, го завари излегнат върху дивана, притиснал торбичка с лед върху рамото. Не се бе обръснал, а косата му с цвета на препечена филийка беше в прелестен безпорядък. Въпреки синината върху брадичката той беше толкова… беше всичко. Цялата тази, поочукана в момента, вродена мъжественост би възбудила всяка жена. Дори и мъртва. Грубите мъже като него бяха родени да печелят всички игри с топка и да създават безстрашни деца.

Деца? Трябваше да се наспи. Колкото и да харесваше децата, Пайпър не искаше да има свои и нямаше навик да мисли за тях.

Той стана от дивана. Беше без риза, а сивият анцуг му стоеше така, както на другите мъже елегантните дрехи на „Хюго Бос“. Анцугът се бе свлякъл ниско на бедрата, разкривайки плоския мускулест корем и тънката пътечка от тъмни косми, спускаща се право към…

Право към нейния проклет крах.

Беше бясна на себе си. Това трябваше да спре. Щеше да се обади на Ерик. Трябваше да изтръгне този… изгарящ копнеж от тялото си, дори да се наложеше да съблазни Суперсекси на задната седалка на патрулката му.

— Бих те попитала как се чувстваш — успя да смотолеви тя, — но някои неща са очевидни.

— Бил съм и по-зле.

— Не трябва ли да превържеш гърдите си? — На секундата. Да превържеш всички мускули, за да не ги виждам.

— Вече не правят такива превръзки — осветли я той. — Затрудняват дишането.

А какво беше нейното извинение? Защото едва смогваше да си поеме въздух.

Тъкмо когато се улови, че отправя горещи молби той да облече още някакви дрехи, Куп грабна тъмносиния суичър, метнат върху облегалката на дивана, и напъха ръце в ръкавите. Но не вдигна ципа.

— Спомена нещо за омлет — подхвърли той. — Нека проверя какво съм отгледал.

Докато излизаше в градината на покрива, краищата на горнището се разтвориха, излагайки на показ един от шедьоврите на майката природа. Вместо да използва отсъствието му, за да се окопити, Пайпър го последва.

Куп изскубваше нещо, което в първия момент тя помисли за лук, но в следващия осъзна, че беше праз. Тук той изглеждаше много повече в свои води, отколкото сред тълпата в „Спирала“. Напълно отпуснат. Внезапно я осени мисълта колко добре му пасваше да разравя пръста с тези големи, умели ръце.

— Не ми се струва правилно — подхвана тя — човек като теб да е собственик на нощен клуб.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Фермерът Куп е роден да оре полето.

— Ранчерът Куп. Аз съм от Оклахома, забрави ли? И никога не съм бил по-радостен, че се махнах от там.

Въпреки мразовитото време, той беше бос и не бе закопчал суичъра, но Пайпър виждаше, че това не го притеснява. Тя погледна към уютната ниша, недалеч от френските врати: кръгла маса с плоча; шезлонг, отрупан с възглавнички, достатъчно широк, за да побере двама души.

— В твоята биография няма много подробности за детството ти — отбеляза младата жена. — Казва се само, че си отраснал в ранчо и си изгубил майка си като малък. — Също като нея. — Преди да започнеш да играеш за отбора на Оклахома, животът ти е бил толкова труден, че едва си оцелял.

Куп бе зазимил повечето от доматите, но едно-две растения бяха останали. Той откъсна няколко малки доматчета и лапна едно.

— Бяхме ранчери арендатори. Само аз и татко. Около двеста и петдесет декара, при това не всички годни за обработка. Малко говеда и свине. Той беше ветеран от войната във Виетнам, по това време още никой не разбираше много от посттравматично стресово разстройство. Понякога беше наред. Но друг път не беше.

Тя предугаждаше какво следва — алкохолизъм, физическо насилие. Съжали, че е повдигнала темата.

Но той я изненада.

— Татко беше кротък човек, още една причина войната да му се отрази толкова зле. През по-голямата част от времето не можеше да функционира — едва успяваше да стане от леглото — затова аз трябваше да поема работата. — Куп вдигна мушамата от делвата с билки, с която ги предпазваше от замръзване. — Бях на около седем, когато за пръв път подкарах пикапа. Спомням си, че седях върху купчина торби и бях вързал на краката си цепеници, за да достигна педалите. — Той се засмя, но Пайпър не го намираше за толкова забавно. — Имаше зими, когато, кълна се, в училище имах повече отсъствия, отколкото присъствия.

— Това не е редно.

Той сви рамене и погледна към посевите си.

— Животните трябваше да бъдат нахранени и напоени, а татко не можеше винаги да излиза от вкъщи.

— Тежък живот за едно дете.

— Не познавах друг.

Тя го последва вътре. Куп остави това, което бе набрал, до умивалника и завъртя крана. Долнището на анцуга се бе свлякло толкова ниско на бедрата му, че тя се радваше, че е обърнат с гръб към нея.

— Норман беше първият голям град, който посетих — заговори Куп. — Тогава бях на шестнайсет и мислех, че съм попаднал в рая. След като татко почина, никога повече не погледнах назад.

Тя преметна якето си върху облегалката на високия стол до плота.

— Трябва да има нещо от провинциалния живот, което ти липсва, иначе нямаше да създадеш онази невероятна градина.

— Обичам да отглеждам растения. Винаги съм обичал. — Той метна няколко листа спанак в гевгира от неръждаема стомана. — Записах се да уча в щатския университет в Оклахома специалност „Растениевъдство и почвознание“, за да получа магистърска степен, но установих, че все пак трябва и да посещавам занятията. „Студент спортист“, това е оксиморон. — Той пусна вода върху спанака и разклати гевгира. — Харесвам спокойствието на градския живот и колкото и да обичам животните, не ми е приятно да ги отглеждам. Особено свинете. — Изми шепа билки и ги остави върху книжна кърпа. — Не мога да изброя колко много пъти онези копелета успяваха да се измъкнат от кочината и да опустошат зеленчуковата ми градина. Свинете са единствените животни, които ненавиждам.

Пайпър си помисли за Ойнки.

— Свинете са сладки!

— Точно така. Ти спиш с техен представител.

— Не спя с…

Той я изгледа през рамо.

— Да видим колко сладки щяха да ти се сторят на теб, градското момиче, ако си само на шест и онези деветдесеткилограмови прасета те погват всеки път когато влезеш в кочината им. Само едно подхлъзване и се превръщаш във вкусен обяд. Те ядат всичко.

— Е, ние също ги ядем, така че…

— Не казвам, че тук няма пръст известна божия справедливост, но свинете и децата не бива да си общуват. — Той извади големия касапски нож на главния готвач. — Още имам кошмари с тях.

— Хайде да се изясним. Ти, Купър Греъм, пет пъти номиниран за най-добър футболист от „Асошиейтед Прес“ и два пъти обявяван за най-добрия играч на своя отбор от НФЛ, се страхуваш от свине?

— Аха. — Острието удари по дъската за рязане.

Тя се засмя, сетне си спомни, че не беше тук за забавление.

— Тази сутрин посетих Дел. Няма никакви синини.

— Пак ли ровиш в това?

— Знаеш ли, че приятелчето ти Кийт и гаджето му Тейлър са се изнесли от жилището си, без да оставят новия си адрес?

Той размаха острието на ножа към нея.

— Казвам го за последен път. Това беше случаен опит за грабеж, а не добре планирано нападение.

— Сигурна съм, че искаш да мислиш така. Ще ми помогнеш ли да изясня случилото се, за да не се превърне в мания?

Куп потърка наболата си брада с опакото на ръката.

— Кийт е буйна глава и лесно избухва, но двамата вече се разбрахме.

— Това беше, преди да уволниш Тейлър, нали? — Тя намери яйцата.

— Не е в негов стил да устройва засади.

— Ти имаш повече доверие в старото си другарче от мен. — Пайпър затършува в хладилника за някакво сирене и откри парче чедър.

— Докато изясняваш нещата… — Той се втренчи в нея през плота. Искаше й се да си бе вдигнал долнището на анцуга. Или ципа на суичъра. Или да оплешивяваше. Само дето и тогава щеше да изглежда страхотно. — Не пропускаш ли неколцина по-очевидни злодеи във въображаемия си сценарий? — Куп отнесе стръковете праз до дъската за рязане. — Защо да не започнем с онзи тайнствен клиент, който те беше наел да ме следиш?

— Ако имах някакви подозрения спрямо бившия си клиент, не мислиш ли, че щях да действам? — Тя намери тигана и рендето. — Уверявам те, моят тайнствен клиент не е заплаха.

— Точно така. Никой не е. Това беше случайно престъпление. Някакъв негодник, дебнещ на алеята за лесна плячка.

Явно засега нямаше да изкопчи нищо повече от него, затова Пайпър временно заряза темата.

— Как вървят работите с Диъдри?

— По-бавно, отколкото би ми се искало, но тя ще вземе правилното решение и ще се включи в начинанието.

— Явно си сигурен в това.

— Ще е луда, ако не го направи. Аз имам великолепна идея и разполагам с точните връзки, за да я осъществя.

Не й убягна решителното стягане на брадичката му. Явно щом Куп си наумеше нещо, то вече се смяташе за направено.

След това двамата работиха рамо до рамо, без да си разменят нещо повече от: „Престани да освинваш мивката“ или „Къде е лютивият сос?“. Тя задуши зеленчуците в малко зехтин, изсипа разбитите яйца, после ги поръси с билките, които той бе нарязал, а отгоре настърга щедро от чедъра. Куп извади от шкафа бели порцеланови чинии и препечените филийки от тостера.

Когато всичко беше готово, уютната домашна сценка започна да й действа на нервите. Искаше й се да не го харесва толкова много, но как би могла да не му се възхищава? Куп беше мъжът, какъвто тя искаше да бъде, ако не се беше родила жена. Ако се оставят настрана парите и славата, той беше умен, работеше здраво и макар да беше вироглав и командаджия, бе почтен до дъното на душата си.

— Да хапнем на терасата — предложи младата жена, когато той наля кафето. — Но само ако първо вдигнеш ципа на суичъра си. — Трябваше да изтъкне основателна причина, различна от истинската. — Онези синини не изострят особено апетита ми.

— Съчувствието ти към човешкото страдание стопля сърцето ми.

— Да, а и съм дарител, участвам в благотворителни каузи.

Ъгълчетата на очите му се сбръчкаха присмехулно.

Дори в мразовитата октомврийска сутрин кътчето в градината изглеждаше уютно и подканващо. Обраслата с лоза дървена решетка предпазваше от вятъра, а пурпурните възглавнички върху шезлонга бяха меки и удобни. Пайпър отдавна не бе яла нещо толкова вкусно като пухкавия омлет, който бе приготвила със зеленчуците и подправките, които домакинът й бе набрал от градината си. Тя се чувстваше почти… щастлива.

 

 

Куп я наблюдаваше през масата. Пайп не беше привърженичка на ровичкането на храната и въпреки че ядеше на малки хапки, успя да погълне омлета си с рекордна скорост. Когато си спомнеше, че трябва да се храни, тя се посвещаваше изцяло на тази дейност, по същия начин, по който правеше всичко. Как можеше толкова сурова, толкова решителна и толкова смела личност в същото време да бъде така неотменно женствена?

Беше прекалено влажно и облачно за приятно похапване на открито, но той не можеше да спре да мисли за подканващото легло над главите им, затова не възрази да се преместят тук. Беше подходящо място да охлади страстите. Ала всичко, което бе сторил досега, само ги разпалваше.

Пайп остави вилицата върху чинията си. Куп бе забелязал колко изящни са ръцете й и мислено отбеляза никога да не използва тази дума пред нея.

Преди малко я бе видял да се взира в гърдите му. Отначало реши, че проверява синините му, но сетне си припомни живия й интерес точно към тази част от тялото му и реши, че в главата й се мъти нещо по-интересно. Но да остави суичъра си незакопчан, беше един от най-тъпите ходове, които някога бе правил. Въпреки това всяко нещо, което му осигуряваше предимство, за него беше честна игра.

— Анабел Чемпиън, изглежда, не смята, че те дебнат откачени бивши гаджета.

— Каква работа имаш да разговаряш с Анабел?

— Задоволявам любопитството си.

— Ами престани. Ти напусна, забрави ли? И аз не смятам да те наемам отново.

— На кого другиго имаш достатъчно доверие, за да разследва случилото се? Освен това тя ми каза, че си имал една-две доста шантави мадами.

— А напоследък? Откачалка, на име Есмералда Крокър.

— Абсолютно безвредна.

— Наистина ли си такава? — Той се облегна назад и се взря в нея. Лицето й беше толкова пълно с живот. Тези блестящи очи криеха цял един свят. А широката й уста… Толкова много неща искаше да направи с нея. И на свой ред толкова много неща искаше тя да му направи.

Отне й доста време, за да отвърне поглед. Куп вътрешно се усмихна. Тя не беше толкова дистанцирана, колкото й се искаше да изглежда.

Пайпър протегна ръка към опърпаната чанта, която навред разнасяше със себе си, и извади бележника си.

— От години си във фокуса на общественото внимание. Сигурно си получил доста заплашителни и злобни писма.

— Администрацията на „Старс“ все още преглежда пощата ми. Ако се бяха натъкнали на нещо, което смятат за сериозно, щяха да ме уведомят.

— С кого от тях да разговарям?

— С никого няма да разговаряш. И прибери този бележник. Това беше случайно нападение и ти просто си търсиш работа.

— Работа, която трябва да се свърши.

— Нима? Тогава защо още не си споменала за най-очевидния заподозрян? Моето приятелче, Принца на мрака.

Тя се заигра с ръба на бележника.

— Ще стигна и дотам.

— Много бавно напредваш. И аз знам защо.

Младата жена кимна.

— Защото се чувствам отговорна.

— Не си, но ми харесва, че те гризе съвестта. — Той оценяваше прямотата й и смелостта, с които тя реагираше, без да се преструва, че не разбира, както много хора биха постъпили. Пайп действаше без заобикалки, беше изключително честна и откровена. Освен когато предпочиташе да не бъде.

Тя смачка на топка салфетката си.

— Откъде можех да знам, че ще дадеш на принц Амушир фалшив пръстен на Суперкупата? А и той в момента е в Лондон. Да, проверих. Не че това означава нещо. И, да, обезпокоена съм. Едно е да си имаш работа с недоволен бивш служител или фен на „Бронкос“, който все още ти има зъб заради онзи дълъг неспасяем пас по време на четвъртия даун на десетте ярда от голлинията. И съвсем друго е да имаш вземане-даване с чуждестранен висш аристократ. Той може без проблем да наеме онзи главорез.

— Виж, Пайп. Знам, че сърцето ти е на правилното място, но най-главното в случая е, че ти си детектив без работа и се опитваш да си осигуриш клиент.

Още щом го изрече, пожела да си върне думите обратно. Очите й потъмняха, а ъгълчетата на широката й уста увиснаха, макар и само за миг. Тя винаги бе оставала безчувствена към обидите, с които той я обсипваше, дори се забавляваше с тях — обиди за начина, по който се обличаше, за безразсъдното й поведение — но сега той я бе обвинил в непочтеност и за него беше мъчително да наблюдава болката й.

Тя се надигна сковано от стола.

— Трябва да вървя.

Куп стана и препречи пътя й.

— Почакай. Не исках да кажа това.

— Мисля, че точно това искаше да кажеш — тихо отрони тя.

— Не, не исках. — Той обхвана раменете й.

Пайпър не се отдръпна. Вместо това вдигна глава и впи поглед в него, предизвиквайки го отново да я обиди.

Раменете й се гушеха под дланите му. Тя беше толкова голяма като личност, че понякога Куп забравяше колко мъничка е в сравнение с него.

— Пайп, ти обичаш работата си и всичко, което искам да кажа, е… че понякога това може да замъгли трезвата ти преценка.

Тя сякаш наистина се замисли над думите му. Накрая поклати глава.

— Не. Но извинението се приема.

Той всъщност не се беше извинил.

— Ти си този със замъглената преценка. Ти искаш да вярваш, че нападението е било случайно, затова отхвърляш всякаква друга вероятност.

Мотивите й бяха почтени и искрени, макар и погрешни.

— Жалко, че не си била част от нападателната ми линия, докато още играех. Никой нямаше да може да ме докосне.

Тя се усмихна — широко и искрено. Не й беше в характера да се цупи и сърди дълго.

Купър не беше напълно сигурен кога погледите им се преплетоха, осъзнаваше единствено, че ръцете му все още са върху раменете й и болките и страданията сякаш бяха изчезнали. Тя вдигна ръка и пръстите й докоснаха насинената му брадичка толкова леко, толкова нежно, че той едва ги почувства. Вятърът издуха тъмен кичур коса върху бузата й. Той не беше свикнал да гледа никого така. Да се взира толкова дълбоко. Да не вижда нищо освен две големи очи и мека, подканваща уста. Да я целуне, му се стори най-естественото нещо на света.

Целувката ги възпламени и телата им се сляха. Горещ прилив на кръв лумна във вените му. Искаше единствено да бъде с нея. Да я задоволи така, както никой досега не бе успявал. Искаше да чуе стенанията й. Да я накара да го умолява. Да го желае толкова силно, както той жадуваше за нея.

Пайпър свали суичъра му. Той изтегли тениската през главата й. Отдолу носеше черен сутиен. Куп я притегли към големия шезлонг.

Пурпурните възглавнички бяха меки, но той се отпусна върху наранената си страна и потръпна от болка.

Тя отскочи от него, като че ли го бе опарила.

— Ние не можем. Ти си…

Той спря думите й с устни, претърколи се на другата страна, повличайки я със себе си. Обхвана дупето й през дънките. Трябваше да ги свали от нея. Да смъкне всичко. Чу жужене в главата си, когато пъхна пръст под закопчалката на сутиена. Устните му се плъзнаха по рамото й. Жуженето се усили. Пришпорваше го. Още по-силно. Още по-настойчиво.

Пайпър се оттласна толкова рязко от него, че той едва не падна от шезлонга. Тя се протегна за нещо.

Жуженето… не идваше от обсебения му от желание за секс мозък. Разнасяше се някъде над тях.

Сребрист Х-образен дрон висеше във въздуха над главите им. От устните му се изтръгна яростна ругатня. Дронът описа малък кръг точно над градината. После още един.

И тогава експлодира.

Навсякъде се разлетяха късчета от фибростъкло, пластмаса и метал.

Пайпър стоеше насред градината му само по дънки и черен сутиен, с вдигнати ръце. А ръката й, която само преди минути го галеше, стискаше полуавтоматичен пистолет.

Един изстрел. Само толкова й бе нужно, за да свали дрона. Един перфектен изстрел.

Куп се свлече до тухлената стена на терасата. Нищо не можеше толкова ефикасно да развали романтичното настроение като жена с пистолет в ръка.