Сюзън Елизабет Филипс
Сияйна звезда (1)

1

Градът беше негов. Купър Греъм притежаваше този град и всичко в неговия свят беше наред. Поне това си казваше.

Брюнетката, с мъркащ като на котенце глас, бе коленичила пред него, дългата й черна коса галеше голото му бедро.

— Това е, за да не ме забравиш — пророни тя.

Острият връх на флумастера й погъделичка вътрешната страна на бедрото му. Той погледна към темето й.

— Как бих могъл да забравя красавица като теб?

— По-добре недей. — Тя притисна устни към телефонния номер, който бе написала с черния флумастер върху крака му. Щеше да е нужна цяла вечност, докато избледнее, но той уважаваше феновете си и не я бе отблъснал.

— Наистина много би ми се искало да остана и да си побъбря с теб — подхвана любезно, докато й помагаше да се изправи на крака, — но трябва да продължа да тичам.

Тя обгърна с ръце местата, които той бе докоснал.

— Можеш да ми се обадиш по всяко време на деня и нощта.

Купър я дари с отработената си усмивка и се затича по павираната пътека, виеща се покрай брега на езерото Мичиган под великолепното небе на Чикаго. Той беше най-големият късметлия на земята, нали? Наистина беше. Всички искаха да му бъдат приятели, а жените — любовници. Дори чуждестранните туристи знаеха кой е. Берлин, Делхи, Осака — нямаше значение. Целият свят познаваше Купър Греъм.

Отдясно се изниза паркът „Бърнам“. Беше септември и много скоро лодките щяха да напуснат водите на езерото, но засега още се поклащаха върху вълните. Той ускори темпото и маратонките му установиха съвършен ритъм в централната пътека на парка. Пред него подскачаше русата опашка на някаква жена. Мускулести крака. Страхотен задник. Никакво предизвикателство. Той я подмина, без да забави ход.

Беше добър ден за Купър Греъм, но всеки ден от живота му беше такъв. Питайте когото щете. Колония от чайки, реещи се над брега на езерото, наклониха крила в негова чест. Листата на гигантските дъбове, засенчващи пътеката, зашумоляха в бурни аплаузи. Дори клаксоните на такситата, носещи се по крайбрежната магистрала, възторжено го приветстваха. Той обичаше този град и градът го обичаше.

Мъжът пред него имаше спортна фигура и беше бърз.

Но не достатъчно бърз.

Куп го задмина. Непознатият нямаше трийсет. Куп беше на трийсет и седем, белязан с травми от дълга футболна кариера, но не чак толкова, че да позволи някой да го задмине. Купър Греъм: изтеглен в отбора на Хюстън от щатския тим на Оклахома; осем сезона като звезден куотърбек^[1] в „Маями Долфинс“; окончателно попълнение в „Чикаго Старс“, където след три сезона бе дарил отбора с диамантените пръстени на Суперкупата. Щом пръстенът се озова на пръста му, той направи най-умния си ход и се оттегли, докато все още беше на върха. И беше дяволски прав. Излезе от играта, преди да се превърне в един от онези жалки остарели спортисти, вкопчили се отчаяно в отдавна отминалите дни на слава.

— Хей, Куп! — подвикна бегачът, тичащ срещу него. — Тази година ще липсваш на „Старс“!

Куп вдигна палец срещу мъжа.

Трите години, прекарани в отбора на „Старс“, бяха най-добрите в живота му. Корените му може и да бяха дълбоко заровени в пръстта на Оклахома, може и да бе съзрял в Маями, но Чикаго беше неговото последно и върховно изпитание. Останалото беше футболна история.

— Куп! — Симпатична брюнетка, запътила се в неговата посока, едва не се препъна, когато го позна.

Той я удостои с шлифованата си усмивка за почитателите от нежния пол.

— Здрасти, скъпа. Изглеждаш наистина добре.

— Не толкова, колкото теб!

В миналото тялото му бе понесло доста удари, но той все още беше силен, със същите бързи рефлекси и характер на победител, спечелили му интереса на цялата нация още докато беше в колежа. С напредването на годините този интерес беше станал още по-възторжен. Може и да се бе оттеглил от професионалния футбол, ала това не означаваше, че все още не беше на върха на своята игра, особено сега, когато тя се бе пренесла на друго игрище, което възнамеряваше да завладее.

Пробяга още километър и половина. После три. Само колоездачите бяха по-бързи. Всички те бяха негови запалени фенове, разчистващи пътя му през този септемврийски следобед. Никой не можеше да го настигне — дори младите нахъсани радикали от задните редове в партера на Чикагската стокова борса или фитнес маниаците с напомпани бицепси.

Куп премина маркировката за пет километра и най-после един бегач профуча покрай него. Млад. Може би колежанче. Куп се бе отпуснал и сега увеличи темпото. Никой не можеше да го победи. Така бе устроен.

Хлапакът се озърна. Видя кой тича до него и очите му едва не изхвръкнаха от орбитите. Куп кимна и продължи да бяга, издухвайки младока.

Старец ли? Забрави.

Чу тропота на приближаващи крака. Отново хлапакът. Сега тичаше редом с Куп, нахъсан за хвалби.

Днес тичах с Куп Греъм и го отвях като бърз влак малка гара.

Няма да стане, хлапенце.

Куп отново ускори темпото. Той не беше от онези надувки, които вярваха, че сами са спечелили пръстена на Суперкупата, но знаеше, че „Старс“ нямаше да се справят без него, защото за Куп победата беше най-важното нещо на света.

Младокът отново беше по петите му. Настигаше го. Беше кльощав, с крака като клечки за зъби и ръце, прекалено дълги за тялото. Куп навярно беше поне петнайсетина години по-възрастен, но не беше привърженик на извиненията, затова затича още по-бързо. Всеки, който твърдеше, че победата не е всичко, дрънкаше пълни глупости. Единствено победата имаше значение и всяка преживяна загуба беше мъчителна за Куп. Но без значение колко кипеше отвътре, той винаги беше спортсмен: скромен в самооценките, галантен в похвалите на съперниците, никога не се оплакваше от обидни подвиквания, непохватни съотборници или травми. Колкото и горчиви да бяха мислите му, колкото и отровен да бе вкусът на всяка дума в устата му, той никога не го показваше. Хленченето превръщаше загубеняците в още по-големи неудачници. Но дявол да го вземе, той мразеше да губи. Нямаше да загуби и днес.

Хлапакът имаше дълга, уверена разкрачка. Прекалено дълга. За разлика от младока, Куп разбираше науката на бягането и обузда подтика си да се откъсне напред. Той не беше глупав. Глупавите бегачи се контузваха.

Добре де, беше глупав. Остра болка прониза десния му прасец, дишаше прекалено тежко, а контузеното му бедро пулсираше. Разумът му твърдеше, че няма какво още да доказва, ала той не можеше да позволи на хлапето да го задмине. Не му беше в характера.

Бягането се превърна в спринт. През цялата му кариера болката никога не бе възпрепятствала играта му, нямаше да го спре и сега. Не и през първия септември, откакто се бе отказал от спорта, докато бившите му съотборници си скъсваха задниците от тренировки, за да се подготвят за поредния мач. Той не беше като останалите оттеглили се играчи, доволни да дебелеят и мързелуват, докато харчат спечелените пари.

Осем километра. „Линкълн Парк“. Сега тичаха редом. Дробовете му изгаряха, бедрото му виеше от болка, а пищялите му пламтяха. Медиален тибиален стрес синдром. Обикновено една от най-честите травми в областта на подбедрицата. Макар да нямаше нищо обикновено в раздиращата болка.

Хлапакът изостана, а после го настигна. Изостана. Отново го настигна. Казваше му нещо. Куп не му обърна внимание. Блокира болката, както правеше винаги. Съсредоточен върху равномерното движение на краката и вдишването на всяка молекула въздух, достигнала дробовете му. Съсредоточен върху победата.

— Куп! Господин Греъм!

Какво, по дяволите?

— Може ли… да си… направя… селфи… с вас? — изрече на пресекулки хлапето. — За… моя… баща?

Нима искаше само селфи? Потта се стичаше от всяка пора на тялото на Куп. Адски пламъци изпепеляваха дробовете му. Той намали темпото, хлапакът също, докато накрая и двамата спряха. Куп искаше да се строполи на земята и да се свие на кълбо, но младокът все още беше на крака и Куп по-скоро би се прострелял в главата, отколкото да покаже слабост.

Капчица пот се търкулна по шията на малкия тъпанар.

— Предполагам, че не биваше… да прекъсвам тренировката ви… но… това означава много… за моя баща.

Нахалникът далеч не дишаше толкова тежко като Куп, но петнайсетте години на дисциплина в НФЛ си казаха думата и Куп успя да измайстори една усмивка.

— Разбира се. С удоволствие.

Хлапето извади мобилния си телефон и се засуети с него, докато през цялото време дрънкаше как двамата с баща му били най-големите му фенове. Куп полагаше огромни усилия да накара дробовете си да работят. Оказа се, че запаленият му почитател е спринтьор от Първа дивизия, което накара Куп да се почувства малко по-добре. Несъмнено през следващите няколко дни щеше да се наложи да налага бедрото си с торбички с лед, но какво от това? Да бъде шампион, беше негово рождено право.

Все пак в крайна сметка денят беше добър за Купър Греъм.

Нищо не го помрачаваше, с изключение на една досадна жена.

Забеляза я в Музейния кампус на Чикаго, след като пристигна там с такси, за да вземе колата си. И ето я сега, седнала на една пейка. Преструваше се, че чете книга.

Вчера беше облечена като бездомница с разрошена сива коса. Днес с черните шорти, клина и дългата тениска приличаше на студентка от Художествената академия. Не виждаше колата й, но несъмнено беше паркирана някъде наблизо. Ако съвсем случайно не беше забелязал тъмнозелената „Хюндай Соната“ със счупен заден стоп, паркирана прекалено често близо до него през последните четири дни, можеше и да не се досети, че го следят. Вече му бе дошло до гуша от това.

Но щом се запъти към нея, един градски автобус спря. Може би досадницата имаше ESP^[2], защото скочи в него и той пропусна шанса си. Това не го притесни особено, тъй като беше почти сигурен, че ще я види отново.

И това действително се случи. Две вечери по-късно.

 

 

Пайпър прекоси улицата към входа на „Спирала“, нощния клуб на Купър Греъм, който бе отворил врати през юли, шест месеца след като той се бе оттеглил от „Чикаго Старс“. Лекият септемврийски вятър галеше голите й крака и нахлуваше под полата на късата черна рокля без ръкави. Под нея тя носеше предпоследния си комплект чисто бельо. Рано или късно, трябваше да се заеме с прането, но засега единствената й грижа беше да регистрира всяко движение на Купър Греъм.

Скалпът я сърбеше от нахлузената върху късо подстриганата й коса дълга черна перука, която бе забърсала от един магазин за вещи втора употреба. Горещо се молеше косата, заедно с деколтето тип „лодка“, издължената плътна очна линия, аленото червило и повдигащият сутиен най-сетне да й помогнат да мине покрай примитивната форма на живот, изживяваща се като пропускателен мениджър, охраняващ зорко дверите на „Спирала“ — препятствие, което не бе успяла да преодолее при последните си два опита.

Същата горила беше на смяна и тази вечер. Имаше формата на торпедо от деветнайсети век: дебела бойна глава, як торс и разширени като перки крака. Първия път бе изръмжал отказа си тя да влезе, като в същото време бе махнал на две блондинки с елегантно разрошени коси да минат през двойните месингови врати. Тя, разбира се, бе изразила възмущението си.

— Какво искате да кажете с това, че заведението е пълно? Тях ги пуснахте.

Той огледа с присвити очи късо подстриганата й коса, най-хубавата й бяла блуза и дънките.

— Точно това, което казах.

Сцената се бе разиграла миналата съботна вечер. Пайпър не можеше да си върши работата, ако не проникнеше на територията на „Спирала“, но след като клубът беше отворен само четири нощи през седмицата, до вчера не бе имала възможност да направи следващ опит. Въпреки че бе сресала косата си и бе облякла пола и блуза, охранителят не беше впечатлен и това означаваше, че трябваше да вдигне залозите. Избра тази рокля от „Н & М“, смени удобните ботуши със сандали с каишки на убийствено високи токчета — същинска инквизиция за краката, и взе назаем от приятелката си Джен малка вечерна чантичка тип „портмоне“. Чантичката не беше достатъчно голяма и побра само мобилния й телефон, фалшива лична карта и две банкноти от двайсет долара. Останалото — всичко, което съвсем точно я идентифицираше като Пайпър Дъв — беше надлежно скътано в багажника на колата й: лаптоп; сак, съдържащ богата колекция от шапки, тъмни очила, якета и шалове, които използваше за дегизировка; и полунеприличен уред за пишкане, който бе нарекла Тинкълбел.

„Спирала“, наречен в чест на дългите и смъртоносно точни спирални пасове на Купър Греъм, беше най-нашумелият нощен клуб и напълно очаквано, край кадифеното въже се бе заформила дълга опашка. Докато приближаваше Торпедото, Пайпър задържа дъх и изпъна рамене, за да изхвръкнат гърдите й напред.

— Тази вечер си доста зает, шефе — изгука тя с фалшив кокни акцент, какъвто напоследък упражняваше.

Торпедото огледа гърдите й, после лицето и накрая наведе брадичка, за да огледа и краката й. Мъжът беше свиня. Чудесно. Тя наклони глава и го удостои с усмивка, разкриваща равни бели зъби, за които баща й беше похарчил няколко хиляди долара, когато беше на дванайсет, макар че тогава тя го убеждаваше да използва парите, за да й купи кон. Сега беше на трийсет и три и конят продължаваше да й се струва по-добрата сделка.

— Хич не мога да свикна с това, колко големи са американските мъже. — С върха на показалеца Пайпър побутна нагоре по носа си модните ретро очила, които бе добавила в последната минута, като допълнителен щрих към дегизировката си.

— Тренирам редовно — ухили се той похотливо.

— О-ч-ч-евидно — измърка тя, макар да й се искаше да удуши кучия син с кадифеното въже, опънато пред входа на „Спирала“.

Той й махна да влезе в луксозния, издържан в черно и бронзово, интериор на клуба.

Никога не си бе падала по нощни клубове, дори когато беше в началото на двайсетте си години. Цялата тази показна веселба я караше да се чувства някак си чужда, далечна. Но беше тук по работа, а и „Спирала“, със суперзнаменития си собственик, не беше обикновено нощно заведение за танци. Помещението бе разделено на две елегантни нива, водещи към дансинга, но в същото време имаше обособени места за разговори или по-интимни опознавания, без да се налага да се надвиква човек с музиката. Подвижните кожени пейки и по-уединените кътчета с меко осветени малки коктейлни маси в кубична форма вече бяха запълнени от купонясващата тълпа в четвъртък вечерта. Тази вечер диджеят се извиваше и въртеше в кабината си, кацнала над дансинга, където приглушените цветове на светлините се смесваха в причудливи форми като загоряла за секс амеба.

Тя си купи от централния бар единственото питие за вечерта — кутийка спрайт за шест долара. Над бара окаченият таван с вградени лунички блещукаше като златисто НЛО. Пайпър позяпа известно време бармана, сетне се запромъква през тълпата към нишата между две бронзови стенни лампи с формата на ледени висулки, откъдето възнамеряваше да наблюдава домакина, щом се появи.

Хърбав тип с щръкнала коса и бутилка бира „Милър Лайт“ в ръка се изтъпани пред нея и закри гледката й.

— Не се чувствам добре. Мисля, че ми липсва витамин У.

— Разкарай се.

Той доби наранен вид.

— Почакай — въздъхна тя.

Лицето му живна в патетична надежда.

Пайпър нагласи очилата си.

— Повечето встъпителни реплики за запознанства в интернет не струват — рече, този път вече по-любезно. — По-добре се ограничи с едно „здрасти“.

— Ама ти сериозно ли?

— Само предлагам.

Той изви устни срещу нея.

— Кучка.

Дотук с опитите да бъде мила.

Типът се отдалечи в търсене на по-лесна плячка. Тя отпи от спрайта. Торпедото бе зарязал поста си на пропускателен мениджър, превъплъщавайки се в любезен портиер. Изглежда, специалността му беше да си бъбри с дългокраки блондинки.

Клубният ВИП салон се намираше на открития мецанин. Тя го огледа, доколкото можа, търсейки обекта на наблюдението си, но той не се виждаше никъде сред гостите, насядали близо до бронзовия парапет. Трябваше да се промъкне там, но в подножието на стълбището се мъдреше русоляв булдог, чиято задача бе да държи простолюдието по-далеч, което, за съжаление, включваше и нея. Изпълнена с раздразнение, Пайпър си проправи път през тузарите към другия край на заведението и тогава го видя.

Дори сред множеството Купър Греъм се отличаваше като фар във фабрика за свещи. Беше абсурдно мускулест. Отвъд абсурдното. Той беше свещеният граал сред мъжете, с гъста коса с цвета на прегоряла препечена филийка, намазана с мед. Имаше квадратна челюст, широки рамене и трапчинка на брадичката, която беше такова клише, че той би трябвало да се чувства неудобно. Носеше обичайната си униформа: закопчана до долу идеално прилепнала риза, дънки и каубойски ботуши. Повечето мъже щяха да изглеждат превзето с каубойски ботуши в Чикаго, ала той бе отраснал в ранчо в Оклахома. При все това тя не харесваше ботушите; нито дългите мускулести крака, извисяващи се над тях; нито — като пожизнен фен на „Чикаго Беърс“ — отбора, за който той бе играл. Пайпър трябваше да работи за всеки цент, за разлика от този арогантен, прекалено привилегирован бивш куотърбек на „Старс“ и тайфата му от гаджета кинозвезди.

Тя го следеше от близо седмица и той беше в клуба всяка вечер, когато заведението бе отворено, но се съмняваше, че това щеше да продължи дълго. Знаменитостите, собственици на нощни клубове, се изпаряваха, когато дойдеше времето за истинската работа.

Греъм обикаляше тълпата — потупваше мъжете по гърба и флиртуваше с жените, които се бяха строили около него като самолетите по пистите на летище „О’Хеър“. Тя не обичаше да преценява представителките на своя пол, ала сега това бе част от работата й. Никое от тези момичета не приличаше на бъдещ изпълнителен директор на компания — прекалено много отмятания на коси, пърхане с мигли и пъчене на гърди. Докато ги наблюдаваше, все повече се изпълваше с благодарност, че точно сега нямаше ни най-малко желание за връзка с мъж. Интересуваше се единствено от работата си.

Тълпата, която го заобикаляше, нарастваше. Пайпър се озърна за някое куче пазач, ала тези, които видя, бяха заети да бъбрят с дамите. Засега нито един клиент не я беше наемал за свой телохранител, но тя бе посещавала продължителен и сериозен курс за бодигардове и виждаше, че липсата на добра охрана от страна на Греъм е проява на пълна безотговорност, макар че това можеше да й позволи по-лесно да се доближи до него.

Греъм, изглежда, не се притесняваше от навалицата, но не убягна от вниманието й, че той постоянно претърсваше с поглед множеството, сякаш се оглеждаше за уайд рисийвъра^[3]. Погледът му се стрелна в нейната посока, сетне се отмести.

Когато тълпата около него се увеличи до опасни размери, той някак си успя да се измъкне и се изкачи по стълбището към мецанина и ВИП салона. Сега, когато най-после беше вътре в клуба, невъзможността да го последва я влудяваше.

Пайпър се отправи към дамската тоалетна, където не чу нищо по-интересно от клюката коя бе успяла да стигне до покритото с кожи легло, за което се носеха слухове, че Греъм държи в офиса си. Когато излизаше, някой я докосна по рамото. Торпедото.

Като останалите охранители и той беше облечен с тъмен панталон и бяла риза, която явно беше специално ушита, за да побира дебелия му врат, което тутакси го идентифицираше ведно с другарчетата му горили като бивш футболен играч.

— Ти трябва да дойдеш с мен.

Освен да даде на типа с бирата „Милър Лайт“ съвет за подобряване на сваляческите му умения, от който той отчаяно се нуждаеше, тя не бе направила нищо, с което да привлече вниманието върху себе си, и това никак не й хареса. Наклони се на тънките като игли токчета и отново пусна в ход фалшивия кокни акцент:

— О, божке! Защо?

— Проверка на личната карта.

— Брей! Вече я показах на проклетия вход. Искрено оценявам комплимента, но съм на трийсет и три.

— Инцидентна проверка.

Нямаше никаква инцидентна проверка. Нещо се мътеше. Тя се канеше да отвърне по-възмутено, когато той тръсна голямата си глава по посока на стълбището, водещо към мецанина, без да иска, поднасяйки й на тепсия дългоочаквания шанс да се приближи до ВИП салона. Пайпър го дари с ослепителна усмивка.

— Добре тогава. Да отидем и да уредим това.

Той изръмжа.

В горния край на стълбите две бронзови колони обозначаваха входа към ВИП салона, но когато приближиха, спътникът й я сграбчи за ръката и я повлече зад ъгъла, където я набута през обикновена врата вляво.

Пред погледа й се разкри впечатляващ кабинет. Дървени щори закриваха долната половина на двата прозореца, а върху екрана на монтирания върху стената телевизор се излъчваше без звук ESPN^[4]. Върху бюрото с ергономична форма, разположено срещу двуместен диван, беше поставен последен модел настолен компютър. На стената бе окачена в рамка фланелка на „Чикаго Старс“ с името на Греъм на гърба. Небесносините и златните цветове на отбора винаги й се бяха стрували твърде женствени в сравнение със семплата разцветка в тъмносиньо и оранжево на „Чикаго Беърс“.

— Чакай тук. — Горилата излезе и затвори вратата.

ВИП салонът беше само на няколко крачки. Тя преброи до двайсет и протегна ръка към бравата.

Вратата рязко се отвори пред лицето й. Пайпър се олюля назад, толкова съсредоточена да запази равновесие, че вратата се затвори, преди тя да осъзнае кой бе влязъл. Ушите й забучаха.

Самият Купър Греъм.

Пайпър имаше чувството, че е била поразена от супернова, и се възненавидя заради това. След като шест дни неотлъчно го следваше, би трябвало да е по-добре подготвена. Но да го гледа от разстояние и да се намира на три метра от него, бяха две напълно различни преживявания.

Той бе изсмукал целия въздух в стаята и нямаше и следа от чаровната усмивка на доброто момче от Юга. Това бе лицето му пред скримиджа^[5]. Едно нещо бе сигурно. Ако Греъм искаше да я види, това нямаше нищо общо с инцидентната проверка на личните карти.

Пайпър мислено изреди всички възможни причини, за да я доведат тук, и реши, че ненавижда всяка една от тях. Но си каза, че Греъм не е единственият в стаята, който знае как да измами противниковия играч, и за разлика от него за нея всичко бе заложено на карта.

Въпреки че сърцето й биеше толкова силно, че се боеше, че той ще го чуе, се опита да си придаде вид, сякаш това беше моментът на върховно удоволствие в живота й.

— Яко! Толкова съм шашната, че нямам думи!

Очите му, един нюанс по-тъмни от косата му с цвят на прегоряла препечена филийка, я огледаха от главата до петите, като погледът му се плъзна по дългата й перука, изпъчените гърди и сносните крака. Тя не беше красавица, но не беше и грозна и ако притежаваше дори капчица суета, щеше да се почувства съкрушена от очевидното му презрение. Но за щастие, не притежаваше.

Когато той пристъпи по-навътре в кабинета, тя заби в килима високите токчета на обувките, от които пръстите на краката й бяха изтръпнали. Гъстата му кестенява коса беше малко разрошена. Не модно разрошена — по-скоро като на мъж, който не си дава труда да се подстригва два пъти в месеца или да протяга ръка към рафта, наблъскан със скъпи козметични продукти.

Запази спокойствие. Съсредоточи се.

Без предупреждение, той грабна чантичката й и тя ахна смутено.

— Негодник! — извика с известно закъснение.

— Есмералда Крокър?

Добрият детектив е длъжен да импровизира и колкото повече подробности му дадеше, толкова по-убедителна щеше да бъде.

— Ще се задоволя и с Есме. Всъщност лейди Есме. Есмералда е семейно име.

— Нима? — Гласът му се изля от устните като вода от дълбок кладенец върху пресъхналата прерия на Оклахома.

Тя кимна неуверено.

— Предава се от поколения в чест на втората съпруга на петия граф Конъндръм. Починала при раждане, бедната жена.

— Моите съболезнования. — Той отново погледна в чантичката. — Никакви кредитни карти?

— Те са толкова вулгарни, не мислиш ли? — продължи тя с лекота на „ти“.

— Парите никога не са вулгарни — отбеляза каубоят провлачено.

— Колко американско от твоя страна.

Той отново започна да тършува из чантичката, дейност, която не му отне много време, тъй като тя предвидливо бе оставила портмонето си на безопасно място в колата — портмоне, съдържащо чисто новото й разрешително за частен детектив, както и десетина визитки.

„ЧАСТНИ РАЗСЛЕДВАНИЯ ДЪВ“

Осн. 1958

Истината носи мир

Върху оригиналната визитка пишеше: Истината носи мор. Дядо й беше блестящ детектив, но скаран с правописа.

Греъм миришеше на пари и слава, не че тя можеше точно да опише как мирише някое от тях, но ги познаваше, когато ги подушеше. По същия начин знаеше, че бъдещето на бизнеса й зависеше от това, което щеше да последва. Тя вдъхна малкото молекули въздух, които присъствието му още не бе изсмукало.

— Не че наистина имам нещо против да тършуваш из чантичката ми, но съм любопитна какво търсиш.

Той й я подхвърли обратно.

— Нещо, което ще обясни защо ме следиш.

А беше толкова внимателна! Мислите й бясно запрепускаха. Дали се бе издала по някакъв начин? Каква грешка на новак в занаята бе допуснала, която я бе закопала? Цялото й усърдие бе напразно — спането в колата, тъпченето с вредна храна, пикаенето в Тинкълбел и най-лошото от всичко — похарчването на всичките й спестявания, за да откупи „Частни разследвания Дъв“ от измамната й противна мащеха. „Частни разследвания Дъв“ — детективската агенция, основана от дядо й, доразвита от баща й, която трябваше да бъде нейна по рождение, ако баща й не беше толкова твърдоглав. Всяка жертва, която бе направила, е била безсмислена. Тя щеше да бъде принудена да се върне към живота в кабинка, ведно с угнетяващата мисъл, че един разглезен спортист като Купър Греъм я бе надхитрил.

В стомаха й заклокочи киселина. Разобличената детективка сбърчи недоумяващо чело.

— Да те следя?

Силуетът му се очертаваше върху рамкираната тениска на „Чикаго Старс“ на стената зад него. Синята му, закопчана до долу риза караше застрашителните му рамене да изглеждат още по-широки, а навитите до лактите ръкави разкриваха впечатляващите мускули на ръцете му. Идеално прилягащите дънки — нито твърде тесни, нито прекалено широки — подчертаваха стройните му крака, сътворени от господ да бъдат силни, здрави и бързи — за зла участ на любимите й „Чикаго Беърс“.

Погледът му беше мрачен като илинойска зима.

— Виждал съм те в колата ти пред апартамента ми да ме следваш до спортната зала, както и до тук. Искам да знам защо.

А тя си мислеше, че е толкова изобретателна с дегизировката си. Как бе успял да я разпознае? Отричането щеше да е безсмислено. Пайпър се отпусна на дивана и се опита да събере мислите си.

Той чакаше. Със скръстени ръце. Стоеше на страничната линия и наблюдаваше как защитата на противника се издънва.

— Ами… — Пайпър преглътна. Вдигна поглед към него. — Истината е… — Изпусна дъха си със свистене. — Аз съм твоя преследвачка.

— Преследвачка?

Силен прилив на адреналин запулсира във вените й. Нямаше да се даде без битка и се изстреля от дивана.

— Изобщо не съм опасна преследвачка. Господи, не. Просто съм обсебена.

— От мен. — Заявление, не въпрос. Вече го бе преживял.

— Нямам навика да преследвам хората. Това… просто не зависи от мен, нали разбираш? — Тя не знаеше как точно тази тактика би могла да я спаси, но се гмурна в дълбокото. — Аз не съм пълна откачалка. Просто… имам само леко душевно разстройство.

Той наклони глава, но поне я слушаше. И защо не? Лудите винаги бяха интересни.

— Уверявам те, аз съм само малко побъркана — изрече Пайпър задъхано. — Напълно безвредна. Не бива да се страхуваш от насилие от моя страна.

— Само дето имам преследвачка.

— И не съм първата, осмелявам се да изтъкна. Мъж като теб… — Тя млъкна, опитвайки се да не се задави. — Истински бог.

Непреклонният му поглед подсказваше, че не се поддава лесно на ласкателства.

— Не желая повече да те виждам близо до себе си. Ясно ли е?

Ясно й беше. Всичко бе свършило. Финито. Но тя все още не се предаваше.

— Боя се, че това ще е невъзможно. — Отново замълча. — Докато новото ми лекарство не подейства.

Трапчинката на брадичката му се задълбочи, когато той стисна челюсти.

— Това, което правиш, е незаконно.

— И унизително. Не можеш да си представиш колко е обидно да си в това положение. Нищо не е по-болезнено от… несподелената любов. — Последните две думи излязоха като грачене, което тя се надяваше, че той ще припише на обожанието, което я задушаваше, защото всичко в него я дразнеше. Внушителната фигура, красивата външност, но най-вече високомерието и арогантността му, плод на дългогодишното целуване на стегнатия му задник от всички околни само защото се беше родил с талант.

Той не показа дори капчица състрадание.

— Ако отново те зърна, ще се обадя на ченгетата.

— Аз… разбирам. — Беше свършена. Тази тактика беше обречена от самото начало. Освен ако… Пайпър кимна към него с престорено съчувствие. — Разбирам колко ужасяващо е всичко това за теб.

Той се наклони съвсем леко назад на токовете на каубойските си ботуши.

— Не бих го нарекъл така.

— Глупости. — Може би беше намерила пукнатина в мъжкарската му броня. — Ти сигурно си ужасѐн, че може внезапно да изскоча пред теб, докато вървиш по улицата. Че ще съм въоръжена с един от онези противни пистолети, които вие, шантавите американци, настоявате да разнасяте със себе си, сякаш са пакетче дъвки. — Като глока в багажника на колата й. — Никога не бих го направила. Бог ми е свидетел, никога! Но ти не можеш да си сигурен, а и как би се защитил?

— Мисля, че мога да се справя с теб — отбеляза сухо той.

Тя успя да изобрази озадачена физиономия.

— Ако това е вярно, защо се тревожиш, че безобидна глупачка като мен те следва от известно време?

Той вече не изглеждаше толкова невъзмутим.

— Защото не ми харесва.

Пайпър се опита да изрази едновременно разбиране и обожание.

— Толкова ужасяващо е за теб.

— Престани да го повтаряш!

— Разбирам. Това е ужасна дилема.

В очите му проблеснаха смъртоносни златисти искри.

— Изобщо не е дилема. По дяволите, стой далеч от мен!

— Да, ами както мисля, че вече споменах, това не е толкова лесно — не се даваше Пайпър, — не и докато лекарството ми не подейства. Лекарят ме увери, че няма да чакам още дълго. Но дотогава съм направо безпомощна. Не може ли да направиш компромис?

— Никакъв компромис.

— Най-много седмица. А междувременно, ако ме забележиш, просто ще се преструваш, че ме няма. — Тя изтупа ръце. — Ето. Решено.

Не се изненада, че той не се върза.

— Говорех сериозно за ченгетата.

Младата жена закърши ръце, надявайки се, че жестът не изглежда толкова театрален, какъвто си беше.

— Чувала съм ужасни неща за чикагските затвори…

— Трябвало е да помислиш за това, преди да започнеш преследваческото си изпълнение.

Сигурно се дължеше на стреса от толкова безсънни нощи или на рязкото покачване на кръвната й захар от многото вредна храна. Или по-скоро на заплахата да изгуби всичко, за което беше работила. Тя сведе глава, свали очилата и попи с кокалчета сухите си бузи, сякаш бе започнала да плаче, нещо, което не би направила за нищо на света, колкото и трагично да беше положението.

— Не искам да отида в затвора — подсмръкна жалостиво. — Никога дори не са ме глобявали за неправилно шофиране. — Е, това си беше лъжа, но тя беше отличен шофьор, а ограниченията на скоростта в града бяха идиотски строги. — Какво мислиш, че ще се случи с мен там?

— Не знам и не ме е грижа.

Въпреки думите му, тя долови известно колебание и се хвана за сламката.

— Да, ами може да се обадиш на ченгетата още сега, защото колкото и усилено да се опитвам, знам, че няма да мога да се възпра.

— Не говори така.

Дали не прозвуча малко смутено? Тя изстиска още едно подсмъркване и попи очи с показалец.

— Не бих пожелала на никого да изпита болката от подобна любов.

— Това не е любов — изрече той отвратено. — Това е лудост.

— Знам. Абсурдно е. — Тя избърса идеално сухите си ноздри с опакото на ръката. — Как може да обичаш някого, когото си срещнал едва днес?

— Не можеш.

Докато не я изхвърлеше, нямаше да се откаже.

— Не може ли да размислиш? Само една седмица, докато новите хапчета възстановят разума ми?

— Не.

— Разбира се, че не можеш. А и аз ти желая най-доброто. Не бих понесла мисълта да се гърчиш от страх, да се боиш да излезеш от апартамента си, защото си ужасен да не ме видиш.

— Няма да съм ужасен…

— Сигурна съм, че ще успея да оцелея в затвора. Колко ли дълго ще ме държат? Дали има и най-малката възможност ти да… Няма значение. Прекалено много ще е да те моля да ме посетиш, докато съм зад решетките.

— Ти си напълно луда.

— О, да. Но безопасно. И запомни, че е само временно. — Беше стигнала твърде далеч. Може би трябваше да рискува всичко, за да успее. — Ако изпитваше физическо влечение към мен… Не изпитваш, нали?

— Не!

Избухването му беше успокояващо.

— Тогава няма да предлагам да… да те задоволя сексуално.

Пфууу! Щеше да се наложи да плакне устата си със сапун, когато всичко това приключеше.

— Нужна ти е помощ — озъби се той.

Отиде до вратата и извика горилата си.

След пет минути Пайпър беше на улицата.

А сега накъде?