Сюзън Елизабет Филипс
Сияйна звезда (20)

20

Тя го обичаше. Глупаво и безразсъдно се беше влюбила в Купър Греъм. Имаше много предупредителни знаци: бученето в главата й, когато той се появяваше, удоволствието, което изпитваше, когато го караше да се смее, принципите и правилата, които бе потъпкала заради него. Как можа да не разчете правилно силната вълна от емоции, която я заливаше в най-неочаквани моменти?

Чувстваше се толкова замаяна, че пъхна глава между коленете си, което още повече влоши нещата. Всички признаци бяха налице, но тя отказваше да обърне внимание на който и да било от тях. Пайпър вярваше, че е имунизирана срещу влюбването. И може би наистина беше. Имунизирана срещу всички мъже, също и срещу Купър Греъм. Но гледката, когато го отвеждаха с белезници, беше отключила стоманената клетка, която толкова дълго време беше пазила сърцето й, че тя не беше подозирала за съществуването й. Досега.

Застави се да седне. Не беше влюбена. Нямаше сили да се справи с това. Как можеше да излезе от тази врата и да се държи, сякаш всичко беше нормално? Той беше толкова проницателен, толкова добре четеше мислите й. Щеше да види чувствата върху лицето й. Ако ги видеше… Куп беше толкова добър. Мамка му, прекалено добър.

Минутите се нижеха. Всяка секунда той щеше да нахлуе през вратата, за да провери какво става. Тя искаше да се крие тук вечно, но не можеше да го направи и си заповяда да се изправи. Имаше само един-единствен начин да се спаси. Само един начин да избегне съжалението и добротата му.

 

 

Той излезе от кухнята с ръкави, навити до лактите. Устните му бяха подути като нейните. Нима го беше ухапала? Като истински домакин, Куп беше поставил сребърни прибори върху масата им заедно с две чинии грижливо подредени салати от рукола с ябълки, които определено не беше приготвил сам.

— Ризото с омар. — Куп остави купите, които носеше. — Директно от затоплящия шкаф в кухнята. С много сметана, истинско кадифе. — Погледът му изпод полупритворените му клепачи се плъзна по нея. — Също като теб.

Еротичният трепет, който я разтърси, доказваше колко уязвима беше. Тя се отпусна на пейката.

Да се насили да яде, беше още по-трудно, отколкото да се преструва, че нищо не се бе променило.

— Ти си удивителен готвач — подметна Пайпър.

И двамата знаеха, че той не беше приготвил блюдото, но Куп се включи в играта.

— Малко си порязах пръста, докато се опитвах да извадя месото от щипките.

— Подобни злополуки се случват на всички велики готвачи.

Той се ухили, а Пайпър се захвана с ризотото. Беше с много сметана, както бе обещал. С настъргано сирене върху сочните късчета омар, задушени в масло, заплашващи да залепнат по гърлото й. Двамата разговаряха, най-вече той, отново обсъждайки случилото се с Паркс. Тя най-после му разказа как се бе сдобила с компютъра на Ноа, но дори това не беше толкова трудно като признанието, което трябваше да направи, и накрая Пайпър се отказа от опитите да се храни.

— Не е ли вкусно? — попита той.

— Бременността убива апетита.

Куп изтърва вилицата. Неподправеният му ужас беше доказателство, че е надминала себе си в опитите да се държи нормално.

— Майтапя се.

— Никак не е забавно! — направо изрева той.

— Знаеш, че ставам язвителна, когато съм стресирана.

— Пет пари не давам колко си стресирана. Никога не се шегувай с… Заради какво си стресирана?

Може би трябваше да отложи това с няколко дни. Няколко седмици… Перспективата беше съблазнителна, колкото змията в Райската градина, и също толкова разрушителна. Трябваше да го направи бързо. Да бъде също толкова безмилостна към себе си, какъвто беше Дюк, когато тя се разплачеше заради спукан балон или ожулено коляно. Тя беше дъщеря на баща си и се застави да го погледне право в очите.

— Късам с теб.

— Да бе.

Обясни го логично. Мъжете разбират от логика.

— Моята работа приключи. Най-после имам малко пари в банката. Дори имам друго място, където да живея.

— Ти вече имаш място, където да живееш.

— По-хубаво място. Амбър заминава след няколко дни на турне с хора на операта и ще се върне чак през декември, така че смятам да се настаня в апартамента й. — Не беше говорила с Амбър. До тази минута дори не й бе хрумвала мисълта да отседне в жилището й.

Бръчките върху челото му се задълбочиха.

— Абсолютно ненужно.

— Аз свърших работата, за която ме нае.

— Което няма нищо общо с нас двамата.

Пайпър преглътна буцата в гърлото си.

— Разбира се, че има. Работата приключи, както и отношенията помежду ни.

Ръката му върху масата се сви в юмрук.

— Какви ги плещиш? И двамата си прекарваме добре. Страхотен секс. Ти си жената, с която искам да бъда.

— Жената, с която искаш да бъдеш в момента.

— Какво лошо има в това?

Още едно парченце от сърцето й се отрони.

— За теб няма нищо. Но за мен има много лошо. — Можеше да признае само малка част от истината. — Не мога постоянно да живея сред тази крещяща публичност. Това не е моят свят. Аз съм обикновено момиче от Чикаго. Ти си… звезда. — Успя да изстиска една вяла усмивка. — „Сияйна звезда, ярка звезда“^[1] и тям подобни.

— В това няма никакъв смисъл. — Ръката му се разтвори. Посочи към нея. — Каза ми как възприемаш нещата и знам, че не искаш годежен пръстен.

Начинът, по който го изрече, прободе като нож сърцето й. Тя не беше романтичка. Не беше. Не мечтаеше за пръстен и венчално було. Това не беше тя. Ала нехайството, с което отхвърли всякакво тяхно общо бъдеще, накара гърлото й да се свие болезнено.

Трябваше да бъде корава. Тя беше такава и това очакваше той. Пое глътка въздух.

— Никога досега не те е зарязвала жена, нали?

— Ние не говорим за зарязване.

— С други думи, не. Ти си този, който е зарязвал. Не знаеш как да се справиш с обратния сценарий. Не разбираш ли? Тук не става дума за мен или за нашата връзка. А за твоята нужда да побеждаваш.

Това беше истина и навярно той го знаеше, защото враждебността му нарасна. Устните му изтъняха.

— Ти си страхливка, Пайпър Дъв. Никога не съм мислил, че ще кажа подобно нещо за теб, но ти бягаш от нас двамата като подплашена тийнейджърка.

Толкова вярно. Ала след като на карта беше заложено емоционалното й оцеляване, какво друго би могла да стори?

— Аз не бягам. Просто съм прагматична. Ние сме от различни светове, Куп. Време е аз да се върна в моя, а ти да продължиш в твоя.

— Наистина ли искаш това?

— Да. Да, това искам.

Той се изправи и захвърли салфетката. Никога не бе виждала такова студено изражение върху лицето му.

— Тогава си върви, по дяволите!

 

 

Тя се качи по стълбите в кабинета си. Какво я бе прихванало? Предполагаше се, че тази вечер ще празнуват. Той възнамеряваше да я изненада, като я помоли да се пренесе да живее при него; покана, която досега никога не бе отправял към друга жена. И какво направи тя? Развали всичко.

Дай на Пайпър Дъв нещо съвсем ясно и просто и тя ще го превърне в пълна бъркотия. Двамата се забавляваха. Имаха еднакво отношение към живота. Толкова ли беше трудно да го разбере? Но вместо да оцени това, което имаха, тя трябваше да го прецака.

Обаче за едно беше права. Той не обичаше да губи. Особено когато нямаше нужда. Куп вече беше решил. Няколко дни нямаше да й обръща внимание, нека й стане мъчно за това, което споделяха. Ще бъде суров с нея. Защото суровостта беше нещо, което Пайпър Дъв разбираше.

 

 

Последните й четири нощи в клуба бяха адско изпитание, но тя беше обещала на Тони, че ще остане до края на седмицата, и не можеше да го зареже като в небрано лозе. Историята за Куп и фалшивото обвинение беше основна тема в медиите и всяка нощ клубът се пукаше по шевовете от клиенти. Накъдето и да се обърнеше, навсякъде беше Куп.

Най-после дойде и съботата. Последната й нощ. С цялата тази публичност, вече не можеше и дума да става да оставят Куп без охрана. Джоуна разпредели охранителите, така че винаги един от тях беше до него. До тази вечер Пайпър бе успявала да се измъкне от задължението да се редува с останалите, защото беше единствената жена бодигард, а вече и без това имаше да покрива твърде голям периметър. Но в събота Ърни се обади, за да ги уведоми, че е болен и не може да дойде на работа, така че тя трябваше да заеме неговото място.

Не й беше трудно да спазва дистанция, тъй като Куп се държеше така, сякаш тя не съществуваше. Той доказваше това, което Пайпър вече знаеше за него — колко много мрази да губи. Близостта им й липсваше толкова много, че изпитваше физическа болка — онези интимни погледи, които си разменяха, споделеният смях заради нечия глупост, която само те двамата намираха за забавна. От всичко това нямаше и следа.

Това беше и последната вечер, която щеше да прекара в апартамента над клуба. Амбър се зарадва, че някой ще наглежда жилището й и утре Пайпър се местеше там. Утре тази глава от живота й щеше да бъде затворена. Най-лошата глава.

Най-прекрасната глава.

Докато Пайпър наблюдаваше как една от красавиците с буйни гриви се беше притиснала толкова близо до него, че неминуемо щеше да оплеска ризата му с грима си, Джоуна я потупа по рамото.

— Време е ти да поемеш смяната при Куп. — Погледна към работодателя им. — Между другото, какво става между вас двамата? През цялата седмица нито веднъж не ви видях да си говорите.

Тя напускаше, а Куп оставаше. Трябваше да постъпи правилно.

— Куп скъса с мен. Разбира се, по възможно най-милия начин. Той е съвършеният джентълмен.

— Без майтап? А аз си мислех, че вие двамата ще се задържите малко по-дълго.

— Всичко е наред. Беше неизбежно. По-добре рано, отколкото късно.

Джоуна я потупа несръчно по гърба. Въпреки че беше кретен, тя неохотно беше започнала да изпитва симпатия към него.

Няколко минути след като Джоуна си тръгна, тълпата отново започна да притиска Куп и тя трябваше да се заеме с мъчителната си работа.

— Отдръпнете се, дайте възможност на човека да диша.

Повечето му почитатели се подчиниха и се отдръпнаха, а тя с лекота се справи с неколцината подпийнали клиенти. Слава богу, че никой не я провокира, нито й възрази, защото имаше нужда от мишена за болезнените раздиращи емоции, клокочещи в гърдите й. Само още няколко часа…

Един досадник с мека шапка на главата и пуловер с V-образно деколте се промуши през тълпата до Куп. Пайпър се изпълваше с все по-нарастващо раздразнение, докато го слушаше как философства за всяко несполучливо подаване на скримидж линията, за всяка топка, която Куп бил хвърлил със закъснение. Куп беше свикнал с подобни дивотии и се справяше отлично. Но не и тя. Когато досадникът започна да оплюва скапаните лидерски умения на Куп, всички ужасяващи чувства, набъбващи в нея, намериха своя отдушник и изригнаха. Избута двама негови приятели, изправи се на високите токчета и сграбчи кретена за яката на ризата му.

— Отдръпни се, задник такъв, или ще ти откъсна шибаната глава! Ясно ли е?

Веждите на Куп отхвръкнаха нагоре. Мъжът примигна, после вирна брадичка, демонстрирайки фалшива смелост.

— Я? Ти пък коя си?

— Тя е моят бодигард — изрече Куп спокойно. — По-добре да си нямаш работа с нея.

Тъпанарят започна да отстъпва.

— На кого ли пък му е притрябвал този скапан клуб?

Брайън бързо отдели кретена от тълпата. Куп я изгледа недоволно.

— Много любезно.

— Той ме вбеси.

— Млъкни.

Пайпър нямаше повече сили да понася това и се отдалечи. Още един час и работата й щеше да приключи.

Тя провери дамската тоалетна и ВИП салона. Когато най-после слезе на долния етаж, се натъкна на група мъже, наобиколили Куп близо до стълбището в мецанина. Един особено шумен спортен тип с наплескана с гел коса почти се бе наврял в Куп, насочил към него бутилката си с бира.

— Ти и аз, Куп. Ние знаем какво е. Веднъж и мен една кучка ме накисна. Точно както се случи с теб.

— Не ми го припомняй. — Куп се извърна.

Но типът не беше свършил.

— Кучката си го просеше. Искаше го. Всеки можеше да го види.

И после идиотът допусна грешката да сграбчи ръката на Куп, който се извъртя и без никакво предупреждение заби юмрук в лицето на мъжа, запращайки го в тълпата.

Мамка му! Пайпър се втурна напред. Мъжът тупна на пода, претърколи се на колене, сетне се хвана за брадичката. Тя коленичи до него и погледна към бившия си любовник.

— Много любезно, Куп.

Той я изгледа кръвнишки и й върна репликата.

— Той ме вбеси.

Въпреки свирепото му изражение тя едва не го прегърна.

Това е възмездие за всички жени, които са казали истината, а никой не им е повярвал.

 

 

Най-после стана три часът. Пайпър събу сандалите си и се затътри към горния етаж, за да прекара последната си нощ в апартамента. Утре щеше да спи на двойното легло на Амбър под афиша на „Аида“.

Съблече се и нахлузи кафява тениска върху бикините. Приближи се до задния прозорец и се загледа в малката уличка долу. Куп си бе тръгнал и мястото, където паркираше колата си, беше празно. Толкова празно, колкото душата й.

Младата жена се сви на кълбо в прекалено голямото легло и се втренчи в тавана. Беше постъпила правилно. Дори и да не вярваше, че е възможно да я боли повече, отколкото в момента, ако останеше по-дълго с него — и продължеше да крие чувствата си — щеше само да направи неизбежната им раздяла още по-мъчителна.

Най-после се унесе в неспокоен сън само за да бъде преследвана от кошмарни фигури с клоунски лица, високи до коленете ботуши и стикове за селфита. Те я гонеха в пурпурна джунгла, където мъртви жени висяха с главите надолу от телефонни стълбове. Искаше да изкрещи. Но не й достигаше въздух. Трябваше да диша. Опита се да изтръгне звук от гърлото си.

Събуди се рязко. Все още беше тъмно. Тениската беше залепнала за кожата й, а възглавницата беше мокра от лигите й. Сърцето й бясно препускаше. Само сън… Беше само сън…

Някой стоеше на прага. Тъмен, безмълвен силует.

— Куп? — изхъхри тя с благодарност.

Той се спусна към леглото.

Всичко се случи прекалено бързо. В един миг беше в капана на съня, а в следващия — някакъв мъж я сграбчваше. Мъж, който не беше Куп.

Тя изпищя.

— Млъквай! — Той стисна ръката й. Разтърси я.

Пайпър се опита да се съпротивлява, но чаршафът се омота около нея. Грубото му разтърсване изкълчи врата й. Тя освободи ръката си и заби нокти в лицето му. Той я шамароса. Ушите й запищяха. Борбата беше дива и отчаяна. Единственият звук, който се чуваше, беше накъсаното й дишане. А после дори то спря, когато пръстите му се сключиха около шията й и палците му се забиха в трахеята.

Лампите над главата й блеснаха ярко.

Натискът върху гърлото й спря, мъжът рязко се отдръпна и се извърна. Пайпър се претърколи от другата страна на леглото, опитвайки се да се освободи от чаршафа, докато падаше. Стовари се на пода. След секунди беше на колене, примигвайки срещу внезапната светлина.

Джейда стоеше на прага с пластмасов пистолет в отпуснатата си ръка и се взираше смаяно в нападателя — мъж, когото Пайпър никога не бе виждала.

— Ханк? — разнесе се треперещият глас на Джейда.

Мъжът беше с бръсната глава и държеше пистолет. Деветмилиметрова берета със сребристо дуло. Насочено право към Джейда.

А в следващата секунда към Пайпър.

Нападателят се намръщи. Беше едър и мускулест. Някога може и да е изглеждал добре, но грозотата на омразата бе изкривила дългото му лице в свирепа маска.

— Какво, по дяволите… Къде е Кара? Защо Кара не е тук?

Джейда изхлипа от прага. Мъжът отстъпи заднешком към стената в другия край на стаята, за да държи и двете в обсега на оръжието. Беше сгрешил апартамента. Търсеше Кара.

— Тя… тя не е тук — изрече задавено Пайпър. — Аз наглеждам Джейда.

Той насочи пистолета към момичето.

— Къде е тя?

Пайпър се помоли мислено Джейда да не му каже, че майка й спи в съседния апартамент.

— Аз… не знам — изхлипа момичето.

— Малка лъжлива кучка!

— Тя… тя замина за тази нощ на семинар — успя да смотолеви Пайпър. — За занятията, които посещава. А сега изчезвай от тук!

— Лъжеш. — Мъжът беше плувнал в пот, със зачервено лице, може би яко надрусан с метамфетамини. — Тя е с Греъм. Тя е курвата на копелето.

Той размаха пистолета към Пайпър.

— Иди при нея.

Пайпър пристъпи предпазливо към Джейда, която стоеше вцепенена. Безполезният пластмасов пистолет се бе изплъзнал от ръката й на пода. Тя обви ръка около раменете на момичето, молейки се Кара да не се събуди.

— Кара не е тук. А сега си върви. Остави ни на мира.

— Тя ще си плати за кръшкането. Ще си плати.

— Никой нищо няма да плаща — рече Пайпър предпазливо. — Просто си върви.

— Да бе. На всички ви се ще да изчезна. Да ме накарате да забравя това, което тя ми причини.

— Това е в миналото. Да го загърбим.

Мъжът пристъпи към тях, стиснал здраво пистолета. Вниманието му бе съсредоточено върху Джейда.

— И нейната малка кукличка. Вече не е толкова малка.

Пипалата на страха се разпростряха по тялото й. И тогава Пайпър го чу. Прищракване на отваряща се врата. Кара. Той щеше да я убие. И може би и Джейда.

Никога не се бе чувствала толкова безпомощна. Глокът й бе заключен в багажника на колата и всичките хватки на света за самозащита бяха безполезни, след като този луд държеше Джейда на прицел.

Но не гласът на Кара се разнесе от всекидневната. Беше Куп и ужасът я вледени.

— Не можах да заспя — подвикна той.

Ханк сграбчи Джейда, притисна дулото в слепоочието й и тръсна рязко глава към Пайпър, сочейки й да мине пред него през вратата на спалнята.

Когато ги видя, Куп замръзна. Първо Пайпър, после Джейда и накрая Ханк.

— Куп… — изхълца Джейда, ужасена.

— Той търси Кара. — Пайпър се опита да направи крачка напред. Дулото на пистолета се отмести от главата на момичето и се насочи към нейната.

— Не мърдай от мястото си или ще ти пръсна главата!

Дулото се заби в слепоочието на Пайпър. Тя се опита да заглуши хлипанията на Джейда, да се пребори с ужаса, толкова силен, че заплашваше да я парализира. Прикова поглед в Куп.

Екипна работа.

— Свали пистолета. — Гласът на Куп беше нисък и застрашителен.

— Дошъл си тук да търсиш курвата си? — попита Ханк подигравателно.

— Той говори за Кара — уточни Пайпър. — Не за мен.

Куп не зададе никакви въпроси. Той беше силов играч. Беше четвъртият даун, оставаха десет ярда до голлинията и течаха последните секунди.

— Хвърли оръжието — процеди той през стиснатите си устни.

— И защо да го правя? — Дулото се заби още по-дълбоко в слепоочието на Пайпър. — Ще я накажа. Тя ме изостави и дотича при теб, заметнала пола над главата.

— Имаш мръсно подсъзнание — рече Куп. — Кара не означава нищо за мен.

— Ти си лъжец! Също като нея.

— Нямам причина да те лъжа. — Куп беше спокоен и непринуден, с изключение на напрегнатата бдителност в очите му и мускула, потрепващ в ъгълчето на устата.

Без никакво предупреждение натискът върху главата на Пайпър изчезна и Ханк отново заби дулото в слепоочието на Джейда.

— Ще пръсна главата на Кара, но това не е достатъчно. Ще я нараня там, където ще я заболи най-много. — Той притисна ръка към гърлото на момичето. — Първо ще размажа главата на хлапето.

Джейда се задави, тялото й се разтърси от конвулсии.

Струйка пот потече между гърдите на Пайпър. Кожата й бе лепкава, сърцето й биеше бясно.

— Защо мислиш, че Куп и Кара са любовници? — Трябваше да говори. Да каже нещо. Каквото и да е. — Куп е мой любовник. Двамата с Куп сме любовници от цяла вечност. Ние сме повече от любовници. Ние истински сме обичаме. — Тя продължи да говори. Печелеше време. Разсейваше го от пистолета, забит в главата на Джейда. — Той дори не харесва Кара. Подиграва й се зад гърба.

— Лъжеш.

С периферното си зрение тя видя как Куп се раздвижи. Бавно. Четвърт стъпка наляво. Пайпър продължи да говори.

— Ти знаеш каква неудачница е тя. Знаеш го по-добре от всеки друг. Дори не се грижи за Джейда. Собствената й дъщеря. Затова аз я наглеждам. Защото Кара мрази собствената си дъщеря. — Куп направи още една стъпка. Екипна работа. Екипна работа. — Как може такава жена още да те интересува? Тя каза, че никога не е искала да бъде майка. Че Джейда й тежи като воденичен камък на шията. Заради нея не може да е свободна.

Задавен стон се изтръгна от дъното на душата на Джейда. Ханк потрепна, а Куп литна във въздуха. Дългото му стройно тяло се изпъна като струна. Той връхлетя върху Ханк с най-великолепния плонж в кариерата си. Смазващ, непозволен блокаж, прерязващ коленете на противника, разтърсващ стаята.

Пайпър сграбчи Джейда и падна отгоре й, закривайки момичето със собственото си тяло, когато пистолетът изгърмя.