Сюзън Елизабет Филипс
Сияйна звезда (5)

5

Пайпър реагира инстинктивно. Сграбчи ръката на нападателя, кракът й го изрита светкавично и го събори на пода с шумно тупване. Чак когато чу писъка на болка, осъзна, че гласът, обявил я за мъртва, е женски, а не мъжки.

Едно момиче в тийнейджърска възраст лежеше на дървения под, стиснало ръката си. До него се търкаляше яркожълт пластмасов пистолет, а твърдото гумено топче, уцелило Пайпър, се бе търкулнало до боядисания перваз на площадката.

Момичето беше от онези американци с неопределен произход, а смуглата кожа, очите с цвят на светъл кехлибар и дългата, тъмна къдрава коса обещаваха, че когато порасне, ще се превърне в истинска красавица.

— Боже, съжалявам! — извика девойчето, разкривайки два реда зъби със сребърни шини.

Пайпър се отпусна на колене.

— Добре ли си?

— Помислих, че си убиец!

— Много ли убийци се навъртат наоколо? — Пайпър се протегна, за да провери ръката на момичето.

— Аз съм добре. — Хлапачката се надигна и седна.

Пайпър изпита облекчение, че ръката й не е счупена, но в същото време беше ядосана.

— Какво си мислеше, че правиш?

— Помислих те за някой друг. — Момичето посегна към пластмасовия пистолет, чийто модел бе усъвършенстван с червени гумени ластици, за да се ускори стрелящият механизъм.

— Имаш ли разрешително за това нещо? — попита Пайпър.

— Знам. Глупаво е. Дори, така да се каже, е донякъде срамно да ги купуваме.

— Тях?

— Нужен ти е повече от един. Това е нещо като игра. Но е, така де, сериозна. — Тя се надигна от пода. Беше добре сложена, макар че, като всяка тийнейджърка, навярно смяташе, че е дебела. — Ти сигурно си новата съседка. Куп каза на мама, че някой ще се нанесе в апартамента, но явно съм забравила. Аз съм Джейда.

— Пайпър. И какви са тези подмолни нападения на невинни хора?

— Сега уча в „Пий“. — Пайпър се досети, че това е името на градското енорийско училище. — Аз съм една от убийците на Пий.

— Папата знае ли за това?

— Много смешно. — Тя го изрече сериозно, сякаш беше преценила Пайпър и бе решила към коя категория да я причисли. — Ние наскоро се преместихме от Сейнт Луис, малко преди да започне училището, така че за мен това е, така да се каже, начин да опозная децата.

И да се опиташ да се приспособиш, каза си наум Пайпър.

— Ще ти покажа жилището ти — предложи Джейда. — По-малко е от нашето, но не е лошо. — Посочи към една от трите врати в малкия квадратен коридор. — Тази врата води към клуба, който преди е бил, така да се каже, италиански ресторант, а сега е „Спирала“. — Посочи вратата пред тях. — Двете с мама живеем там. Не е толкова готино, като жилището ни в Сейнт Луис, но мама искаше да се махнем и Куп я покани да се премести тук. Баща ми загина в автомобилна катастрофа, когато бях на девет. Известно време той беше личен треньор и двамата с Куп бяха първи приятели. Куп плати за погребението му и всичко останало.

— Това е тежко. Аз също изгубих майка ми, когато бях малка.

— Както и Куп. Това е твоят апартамент. — Отпуснала пластмасовия пистолет покрай тялото си, тя се насочи към най-отдалечената врата и завъртя бравата. Не беше заключено.

Помещението не беше голямо, но прилично, със стени с цвят на горчица, покрити с паркет подове от 70-те години и два малки прозореца с изглед към уличката зад клуба. Бял пластмасов плот отделяше скромната кухня от всекидневната, в която имаше тъмнозелен диван, люлеещ се стол в същия тон, както и две малки дъбови масички с настолни лампи.

— Спалнята е най-готината стая. — Джейда изчезна през отсрещната врата.

И наистина беше. Пайпър се спря до вратата и се огледа. По-голямата част от мястото беше заето от огромно легло, с тапицирана табла и снежнобяла олекотена завивка. На отсрещната стена бе монтиран голям телевизор с плосък екран. Върху нощната масичка се виждаше супермодерна електронна зарядна станция, а две лампи с фуниевидна форма висяха от тавана от двете страни на леглото.

— Леле.

— Куп спи понякога тук.

Но вече не, помисли си Пайпър.

— Той обича да му е удобно — обясни Джейда.

— Личи си — промърмори Пайпър пренебрежително, приседна в края на леглото и потъна в удобния матрак с пяна.

Джейда зачопли започналия да се лющи черен лак върху нокътя си, загледана с копнеж в айпада в зарядната станция.

— Куп наистина е много богат.

— Да си богат, не е чак толкова хубаво, колкото се твърди.

— Предполагам.

— Разкажи ми за „Убийците на Пий“.

Джейда затъкна кичур коса зад ухото си.

— Започна преди два дни. Това е нещо като училищно упражнение за приобщаване на всички деветокласници.

— Онези монахини с всяка година стават все по-смахнати.

— На учителите всъщност не им харесва, но тъй като не носим пластмасовите пистолети на територията на училището, нищо не могат да направят. Всички от деветите класове, които искат да играят, трябва да платят по пет долара. Ние сме общо сто и двайсет деца и деветдесет и две от тях се записаха.

— И целта е…

— Да останеш последният оцелял.

Пайпър започваше да схваща.

— Също като „Игрите на глада“.

— Победителят ще спечели четиристотин и шейсет долара. — Джейда събра на опашка на тила къдравата си тъмна коса, после я разпусна. — Парите наистина ми трябват, защото моя телефон, така да се каже, ме излага. Никога не съм го казвала на мама, но тя го знае и това я кара да се чувства наистина зле, че не можем да си позволим нещо по-добро. — Тя сведе брадичка. — Не биваше да ти го казвам. Мама ми е казала никога да не говоря за пари.

Сърцето на Пайпър се сви от жалост към момичето.

— И какви са правилата на играта?

— Не можеш да убиеш никого на училищна територия, по време на часовете или извънкласните занятия, или от движеща се кола, защото по този начин децата може да бъдат наранени.

— Много успокояващо.

— Никой няма да те убие, ако си в автобус, в електричката на път към или от училище, но по всяко друго време е позволено.

— Мога само да си представя как се чувстват пътниците, докато се опитват да избегнат гумените куршуми. Особено в Чикаго. Имаш късмет, че никой не те е прострелял с истински куршум.

— Ние сме длъжни да уважаваме останалите хора.

— И как по-точно? — попита Пайпър с нотка на сарказъм.

Джейда сбърчи чело.

— Наистина съжалявам за това, което се случи. Работата е там, че не е позволено да влезеш в къщата на някой човек, за да го убиеш, освен ако друг не те покани. И така да се каже, ако някое от хлапетата цъфне долу и заяви, че е мой приятел, човек от охраната или някой от служителите навярно ще го пусне.

— Може би трябва да поговориш с тях за това.

— Мама няма да ми разреши. След като Куп ни позволи да живеем тук безплатно, ние му дължим всичко и мама не иска да създаваме никакви проблеми.

Безплатно? Подозрителният характер на Пайпър я накара да се запита дали обичта към ближния беше единственият мотив на Куп за осигуряването на безплатно жилище.

— Ако това се случи отново — рече тя, — може сериозно да те нараня.

— Онова беше много яко. Ти имаш наистина много бързи рефлекси.

Сега, когато Пайпър знаеше, че не бе счупила ръката на момичето, трябваше да признае, че се чувстваше доволна от себе си.

Джейда се замисли.

— Може би не е зле да си измислим парола. Ти би могла например да почукаш два пъти бързо и един път бавно в подножието на стълбите, преди да започнеш да се качваш, за да знам, че си ти. Наистина тези четиристотин и шейсет долара много ми трябват.

— Помогни ми да разтоваря багажа си и ще си помисля за това.

Пайпър бе набутала всичко в два куфара и два кашона. Джейда понесе единия нагоре по стълбите, все още с вдигнат пистолет, клатейки глава. Пайпър взе другия.

— Наистина ли мислиш, че някой ще дойде да те преследва тук?

Джейда я погледна, сякаш беше най-голямата тъпачка на земята.

— Бъзикаш ме, нали? Това е страхотно място да ме сгащят от засада. На третия ден от започването на училище двама от съучениците ми, Даниъл и Таша, се бяха скрили зад колата на Куп. Работеха в екип.

— Много хитро от тяхна страна.

— Вече са мъртви — обяви Джейда с пълно задоволство. — Опитах се да привлека Таша на своя страна, но тя е едно от популярните деца. Освен това тя харесва Даниъл.

— Поредната жена, изглупяла заради мъж.

Джейда унило кимна.

— Знам. Някой ден ще стана психолог.

— Трудно ми е да си представя блестящото ти бъдеще, ако в досието си заклеймена като Убиец номер едно, но следвай мечтата си.

Джейда се ухили, широката й уста и сребърните шини бяха толкова затрогващи, че Пайпър й прости за засадата.

 

 

Тони, управителят на клуба, имаше висок глас, голяма усмивка и дружелюбен характер, но Пайпър се закле да го държи под око, макар че, след като Греъм му бе доверил каква е истинската причина за присъствието й в клуба, никак нямаше да е лесно. На сбирката на персонала Купър я представи като новия дигитален стратег. Тя узна, че името на Торпедото беше Джоуна. Той беше шеф на охраната и бивш полузащитник от университетския отбор на „Клемсън“. Макар по нищо да не пролича, че я е познал, погледът му далеч не бе дружелюбен — или защото по рождение беше вкиснат, или защото бе решил, че тя не е достатъчно секси, за да работи в „Спирала“. Останалите шестима охранители също приличаха на бивши футболисти — теория, която не й отне дълго време да потвърди.

Тони изреди накратко пред барманите марките на напитките, които тази вечер трябваше да лансират. На Пайпър й се стори интересно, че Куп се намеси накрая, за да ги предупреди за клиентите, които прекаляват с алкохола.

— Навлизаш в деликатна територия — отбеляза тя, когато срещата свърши.

— Искам да изградя бизнес, чиято цел е хората да се забавляват и да си прекарват добре, а не да се самоубиват.

— Някога мислил ли си за миниголф?

— Суперидея.

В девет часа клиентите започнаха да пълнят клуба — дългокоси жени в миниполички, плътно прилепнали рокли, копринени блузи и невероятни обувки. Мъжете носеха спортни сака, ризи с отворени яки или скъпи тениски, подчертаващи мускулестите им гърди. Всички, изглежда, се съревноваваха за вниманието на каубоя от Оклахома, дошъл в Чикаго от Маями, за да донесе слава на града им. Те се рояха около него като оси, бутаха се, ръкомахаха. И бодигардовете го позволяваха.

Една жена в прилепнали кожени панталонки и друга, полюшваща бедра в яркочервена рокля, изрязана в талията, минаха наблизо. Пайпър имаше в гардероба си само една рокля, подходяща за клуба — скучната черна, която носеше преди осем дни, когато я разкриха. Единственото преимущество да работи в кабинка беше това, че можеше да носи дънки. Да се облича за работа, беше мъчително за нея.

Докато обикаляше из клуба, установи, че вече се прилагат новите практики за сервиране, но една от сервитьорките, на име Тейлър, привлече вниманието й. През онази първа вечер в клуба Пайпър бе забелязала, че тя е особено близка с бармана Кийт.

Когато Тейлър спря на бара, за да вземе поръчката, Пайпър се представи.

— Мисля, че може би ще е интересно да представим профилите на някои от сервитьорите в уебсайта на „Спирала“. Да публикуваме снимка и един-два забавни факта от живота им. Смяташ ли, че на персонала ще му допадне тази идея?

Пайпър вече бе установила, че повечето от сервитьорките изглеждаха доволни от работата си. Заплатата беше добра, получаваха прилични бакшиши и от никоя от тях не се очакваше да танцува в скута на клиента, за да продава питиетата, но може би Тейлър не беше толкова щастлива като останалите. Тя подреди чашите, които барманът й подаде върху черната лакирана табла.

— Разбира се. Те биха направили всичко, за да ощастливят Куп.

Дали не долови язвителна нотка в гласа й?

— Те? Но не и ти?

— О, да. Аз също. Тази работа е супер.

Ентусиазмът й не изглеждаше съвсем искрен и Пайпър си отбеляза наум да я наблюдава по-внимателно.

Куп бе нападнат от почитатели за автографи и нито един от охраната не се намеси, за да разблъска тълпата. Тя оценяваше разумната тактика мъжете от охраната да не приличат на затворнически надзиратели, но тези момчета го даваха прекалено небрежно. Всички искаха да бъдат приятели на Греъм и макар че тази вечер тълпата изглеждаше дружелюбна, това можеше да се промени. При все това не беше нейна работа да го наблюдава, затова тя продължи да обикаля из клуба, мотаеше се край бара, около дансинга и често проверяваше дамската тоалетна.

Наближи полунощ и Пайпър се насочи към ВИП салона. Противният Джоуна я спря в подножието на стълбите.

— Не можеш да се качваш там.

Тя и преди си бе имала работа с подобни изпечени грубияни. Той знаеше, че тя е част от персонала, но искаше да е сигурен, че е наясно, че той е главното куче пазач. Токчетата добавяха няколко сантиметра към ръста й и Пайпър се възползва максимално от това.

— Ще ходя където си искам. Ако имаш проблем с това, разбери се с господин Греъм. Но недей да цивриш, докато говориш с него. Само ще се изложиш.

Тя се шмугна покрай охранителя и се запъти към ВИП салона. Първата й нощ в клуба и вече си бе спечелила враг.

Този салон бе декориран в бронзово и черно, като останалата част от клуба, но лакираните решетъчни паравани обособяваха отделни кътове за общуване, а в единия му край, като бижу, проблясваше златистият бар. Униформите на сервитьорките бяха еднакви с тези на колежките им от долния етаж — провокативни, но не пошли. Черни прави рокли с тънки презрамки, кръстосани на гърба, стигащи до средата на бедрото, с черна дантела по края. Някои от жените бяха обути в кожени ботушки до прасците, с високи токчета; други — в гладиаторски сандали до коляното, но дори те изглеждаха по-удобни от обувките, които тя носеше.

Един мъж, в когото тя разпозна новия рънинг бек на „Старс“, седеше с неколцина играчи от „Беърс“ и както можеше да се очаква — с великолепен квартет от двайсетинагодишни красавици с буйни гриви. Пайпър се приближи до бара и заговори барманите, докато наблюдаваше обстановката. Тук повечето от посетителите бяха съсредоточили вниманието си към събеседниците си, вместо погледите им да шарят от група на група, както при клиентите на долния етаж. Виповете очевидно смятаха, че са най-важните хора на земята.

Тя се отправи към малката дамска тоалетна в дъното. Когато пристъпи вътре, видя брюнетка с трагично изражение, в която смътно разпозна една от актрисите от чикагските полицейски сериали. Актрисата седеше върху тапицирана кубична табуретка пред овално огледало и се взираше в отражението си, докато по страните й се стичаха черни сълзи от размазания туш.

Пайпър спря до вратата.

— Добре ли си?

— Животът ми е пълен боклук — изрече завалено актрисата, без да откъсва поглед от отражението си.

Съдейки по големината на диамантите на ушите й и възхитителната тъмносиня рокля с голо рамо, животът й едва ли беше чак такъв боклук.

— Мъжете са боклуци. Всичко е боклук. — Мастилените сълзи продължаваха да се леят.

Пайпър се подвоуми дали да не се изниже набързо, но беше на крака от часове и високите токчета направо я убиваха. Приседна на ръба на друга кубична табуретка и събу сандалите си.

— Звучиш, сякаш имаш лоша вечер.

— Лош живот. Пълна скръб.

— Зарежи кретена. Просто предлагам.

Актрисата извърна две смаяни сини очи към нея.

— Но аз го обичам.

О, господи… Колко много глупави жени обитаваха тази планета? Пайпър се постара да прозвучи съчувствено.

— Нямам намерение да те поучавам как да постигнеш вътрешен мир, но може би трябва да се обичаш повече.

Актрисата грабна книжна салфетка и попи черните си сълзи.

— Ти не разбираш. Той може да бъде толкова сладък. И се нуждае от мен. Той има проблеми.

— Всички имаме проблеми. Остави го сам да си ги реши.

Съвършените ноздри на актрисата се издуха враждебно.

— Ти очевидно нямаш представа как да обичаш от дъното на душата си.

— Права си. Освен ако нямаш предвид доритос с пикантен сос.

Актрисата не се развесели, а се наведе напред, обгръщайки Пайпър в облак от безумно скъпия си парфюм.

— Коя си ти?

— Никоя. Служителка. Отговарям за социалните мрежи на клуба.

Жената огледа безличната рокля на Пайпър, толкова не на място в тази префинена атмосфера, сетне се изправи не особено грациозно от табуретката.

— Съжалявам те. Нямаш представа какво пропускаш.

— Мъки и нещастия? — предположи с възможно най-любезния си тон Пайпър.

Актрисата изхвърча от тоалетната.

Пайпър се втренчи мрачно в собственото си отражение в огледалото. Дотук с краткотрайната й кариера на наставник в живота.

Тя не беше свикнала да будува до късно, затова намокри със студена вода една от черните кърпи за гости. Вратата се отвори и най-красивата от рошавите блондинки от компанията на футболистите влезе в тоалетната.

— И ти ли? — попита тя, когато видя Пайпър да притиска на тила си студената кърпа. — Трябва да се махна от тук. Напоследък почти не съм спала, а устните ми са само след две седмици.

— Устните?

Блондинката се наведе към огледалото и изтри с показалец петното от червило върху предните си зъби.

— Имам устни изпити, за да защитя доктората си по обществено здравеопазване.

С буйна грива, красива и умна.

— Никак не е честно — промърмори Пайпър.

— Моля? — Жената наклони към нея изящното си ухо.

— Звучи като истинско предизвикателство.

— Със сигурност е по-лесно да се справиш с изпита, ако си спал през цялата нощ. — Хубавицата се отправи към една от трите тоалетни кабини.

Докато Пайпър крачеше към долния етаж и обикновената тълпа, не спираше да си напомня, че добрият детектив не прави като нея необосновани предположения за красавиците с буйни гриви.

 

 

На следващата сутрин я събуди мелодията от „Бъфи“.

Объркана за миг от новата обстановка, тя затърси пипнешком телефона, събори го на пода, сетне увисна през ръба на леглото, за да го вземе.

— … ло.

— Отвори вратата, Есмералда.

— Сега.

Тя изпъшка и се отпусна обратно върху луксозния матрак. Леглото беше божествено и никак не й се щеше да го напуска, особено сега, когато не бе с достатъчно бистър ум, за да се срещне лице в лице с работодателя си. Втренчи се в часовника със замъглени очи — девет и половина. Но тя си бе легнала чак след три сутринта. Слава богу, че клубът не беше отворен всяка нощ. Четири вечери в седмицата беше повече от достатъчно.

Беше спала по тениска на „Чикаго Беърс“ и бикини. Нахлузи дънките и се засуети с ципа, докато прекосяваше всекидневната с боси нозе. Не го погледна, когато отвори вратата.

— Не говоря дори със себе си, преди да съм си измила зъбите. — Обърна се и се отправи към тясната баня с тоалетна, изпишка се и се застави да се стегне. Когато излезе, той седеше на дивана, кръстосал глезен върху коляното, а огромната му лапа стискаше чаша кафе от „Старбъкс“. Младата жена се огледа с надежда за втора чаша, но не съзря такава.

— Изкара само една нощ на работа — подхвана той, — а вече ми се оплакаха от теб.

Нямаше нужда да мисли дълго, за да се досети за най-вероятния недоволник, но реши да се направи на глупачка.

— Няма начин.

— Ядосала си Емили Трентън.

— Емили Трентън?

— Актрисата от „Трета степен“.

— Това е най-тъпият сериал — тросна се тя. — Не знам за теб, но на мен ми писна да гледам женски трупове с прерязани гърла и дупки от куршуми всеки път щом пусна телевизора. Нима се случва нещо, което да разпали въображението на публиката? И не ми говори за сцените от аутопсията… Кълна се, че ако видя още една…

— Твоята работа е да наблюдаваш персонала, а не да влизаш в конфликт с клиентите.

Тя понечи да възрази, но сетне се възпря.

— Прав си. Повече няма да се повтори.

Купър изглеждаше изненадан, че тя не се впусна в спор с него, но държанието й с актрисата наистина беше неуместно и Пайпър не виждаше смисъл да се защитава.

Греъм отпи от кафето си и я погледна изпитателно.

— Между другото, какво й каза?

— Казах й, че трябва да зареже мъжа, който я прави толкова нещастна.

— Един от най-подлите играчи в лигата — заяви Греъм с отвращение. — Стълкновения с играч от противниковия отбор след края на четвъртината или на мача, ненужно бавене на играта, нанасяне на удар с шлем по главата на противника. Назови което щеш нарушение и кучият син го е направил. Той е причината за едно от изследванията ми с ядрено-магнитен резонанс.

— И все пак го допускаш в клуба.

Купър сви рамене.

— Ако спирам всеки, който ме дразни, много скоро ще съм вън от бизнеса.

— Преди всичко изобщо не разбирам защо се занимаваш с това. А и донякъде е съмнителен бизнес. Не че „Спирала“ е долнопробно място, но работното време е кошмарно, а ти вече имаш достатъчно пари да си купиш една малка държава. Или остров. Това щях да направя, ако бях на твое място. Да си купя остров.

— Дават ги по пет за лев.

От липсата на кофеин тя изглупяваше.

— Не те харесвам — изтърси и побърза да замаже положението. — Нека да поясня. Лично аз не харесвам чувството ти, че всичко ти е позволено, но като твоя служителка съм напълно лоялна към теб. Дори бих се хвърлила между теб и куршум.

— Добре е да го знам.

Имайки предвид факта, че й беше дал работа и й бе предложил жилище, държането й бе грубо дори според нейните стандарти. Освен това той не изглеждаше склонен да я накаже за снощния инцидент с актрисата.

— Съжалявам. Имам проблем с поведението, когато не съм поела сутрешната си доза кафе.

— Само тогава?

— И при други случаи също. Просто съм си такава.

— Нима? — Погледът му се плъзна по гърдите й и това напълно я разсъни. Пайпър бе забравила, че не носи сутиен под тениската, и несъзнателно се прегърби. Той се подсмихна. И защо не? Беше виждал повечето от най-скъпите гърди на света, а нейните бяха съвсем обикновени. Но въпреки това я караше да се чувства нетипично неловко. — Кафе машината е на плота — рече той.

Пайпър се запъти към кухнята, сетне си спомни, че не беше купила кафе.

— Няма значение. Не успях да напазарувам.

— Има кафе на зърна и кафемелачка в кухнята долу. Ще ти отключа вратата.

— Нека първо си обуя обувките.

Не беше само заради обувките. Пайпър навлече набързо сутиена. Когато излезе от спалнята, той бе намерил Ойнки и го вдигна.

— Кое точно училище има прасе за талисман?

— Държавен колеж. Във фермерски щат.

— Аха. — Купър й подхвърли прасето с къс лъжлив пас, който според нея не очакваше тя да улови. Но успя.

Пайпър се наслади на малката си победа, докато той я водеше надолу по задната стълба. Вместо да завие към кухнята на клуба в дъното, Греъм отвори вратата към малката уличка.

— Ще ме изчакаш за минута, нали? — Шефът й излезе навън.

Тя надникна след него и видя, че бурният вятър от миналата нощ бе пръснал няколко подгизнали кашона от бутилки с алкохол върху нащърбените павета на уличката и калните локви наоколо. Греъм не беше доволен.

— Това би трябвало вече да е разчистено. — Той грабна един размекнат кашон и го запрати в кофата за боклук, после вдигна друг.

Пайпър мислено му писа червена точка, задето не се боеше да си изцапа ръцете с мръсна работа, и отиде да му помогне.

Докато внимателно измъкваше един мокър кашон от мръсната локва, Пайпър видя Джейда да се задава по улицата. Пазарската чанта в ръцете й подсказваше, че е натоварена с отговорности, които повечето деца на нейната възраст нямаха. Джейда й махна и Пайпър също й махна в отговор, сетне се обърна, за да вдигне поредния подгизнал кашон.

Един тийнейджър изскочи иззад ъгъла, с пластмасов пистолет в ръка.

Пайпър застина, после се извъртя и извика името на Джейда.

Момичето бръкна в джоба си, за да измъкне своя пистолет, но пазарската чанта й попречи. Нейният убиец подпря пистолета върху ръката си като ченге от телевизионен сериал. Момичето щеше да умре. Но не и пред очите на Пайпър.

Тя се хвърли напред и бутна пред куршума първото, което й попадна подръка.

Купър Греъм.