Сюзън Елизабет Филипс
Сияйна звезда (21)

21

Пайпър обгръщаше отвсякъде Джейда с тялото си, за да я предпази. Страхуваше се да вдигне глава, за да не открие някоя част от детето, която да бъде наранена. Секундите от нощния кошмар бавно се нижеха. Дали Куп беше мъртъв? Дано куршумът е уцелил Ханк. Или стената. Или пода. Каквото и да е, само не и Куп. Той трябваше да остане жив. Трябваше да остане жив, защото тя го обичаше — обичаше го с цялото си сърце — и защото той трябваше да довърши работата, която тя не успя, да защити Джейда.

Куп, бъди жив.

Пронизителен женски писък. Не беше нейният. Нито на Джейда. Кара.

— Ти, кучко! — Яростният рев на Ханк смрази Пайпър до мозъка на костите.

Ожесточена ругатня откъм Куп.

Той беше жив.

Тялото на Джейда се раздвижи под това на Пайпър. Къде беше пистолетът? Пайпър трябваше да се добере до пистолета. Извърна глава.

Куп беше затиснал Ханк върху пода. Имаше кръв.

Пайпър се надигна от Джейда и се хвърли към пистолета. Когато застана на колене, стиснала оръжието с две ръце, видя Кара да стои от вътрешната страна на вратата, а от ужас устата й бе добила формата на буквата „О“. Пайпър й изкрещя да се обади в полицията.

Случилото се след това беше кратко и брутално. Куп вдигна Ханк, стискайки го за гърлото, и го блъсна в стената. Удря го, докато Ханк се свлече в безсъзнание на пода.

Джейда грабна пластмасовия пистолет. С разкъсвано от ридания тяло, момичето изтича при Ханк и стреля в сгърченото му тяло. Гумените куршуми полетяха един след друг.

Пайпър видя първо кървавото петно върху стената, а след секунда съзря нещо още по-ужасяващо. Яркочервена роза беше разцъфнала върху сакото на Куп.

 

 

Парамедиците едва я възпряха да се качи в линейката при него. Тя скочи в колата си и ги последва, без да мисли за ограниченията на скоростта. В главата й пламтеше само един въпрос: кои части от тялото му бе поразил куршумът? Когато пристигнаха в Спешното, тя отказа да се отдели от него дори за миг.

Куп беше прострелян отстрани. Имаше входна и изходна рана, което беше добре. Никакви важни органи не бяха засегнати. Това също беше добре. Само дето той беше ранен, а това беше ужасно. Немислимо.

Тя стоеше на стража до леглото му и подлагаше на кръстосан разпит всеки лекар, сестра или санитар, който влезеше в стаята да провери как е той. Дори се опита да се вмъкне в рентгеновата лаборатория с него, но я заплашиха, че ще извикат охраната.

Куп напълно съзнаваше какво става, но не направи опит да я възпре. Вместо това я наблюдаваше с известно недоумение.

Докато Куп беше в рентгенологията, Пайпър започна да навързва нещата. Тя бе предположила, че той има само един враг — Ноа Паркс. Но бе сгрешила. Ноа стоеше зад опитите за саботаж в клуба, дрона и лъжливото обвинение. Но патологично ревнивият бивш приятел на Кара беше отговорен за останалото. Ханк вярваше, че Куп и Кара са любовници. Той бе нападнал Куп през нощта, след като откараха Файза до Канада. Той беше срязал гумите на Куп. Пайпър подозираше, че Ханк е знаел точно кой е зад волана на аудито в нощта, когато е изтласкал колата от шосето. Щом не можеше да има Кара за себе си, искаше да е сигурен, че никой друг мъж няма да я има.

Тя разказа всичко на полицията, като се опитваше да не мисли какво можеше да се случи с Кара и Джейда, ако Ханк не бе сбъркал апартамента. Или какво щеше да се случи с всички тях, ако Куп не се бе появил.

Изчака до осем сутринта, за да се обади на Хийт, който след няма и половин час дотича в стаята в Спешното. Лицето му беше бяло като болничния чаршаф. Въпросите му бяха кратки, но точни, и щом се увери, че с Куп всичко ще бъде наред, възвърна обичайния си маниер и кимна към клиента си, проснат върху болничното легло.

— Хубава нощничка.

— Остави го на мира — озъби се Пайпър.

Куп и Хийт се спогледаха, но тя не им обърна внимание. В момента не искаше никой да тормози Куп.

По-късно същата сутрин Пайпър говори по телефона с Кара и Джейда. Ханк беше в затвора за опит за убийство, заедно с още един куп други обвинения. Кара се упрекваше за всичко.

— Той наистина беше много мил, когато започнахме да се срещаме, а когато разбрах колко е болен, вече беше прекалено късно. Затова напуснах Сейнт Луис. За да се махна от него. Никога не ми е идвало на ума, че ще ме последва.

Пайпър се опита да я успокои, а след това поговори с Джейда. Разговорът им й вдъхна вяра, че момичето е добре.

— Мама ще ме води известно време на терапевт, за да се увери, че няма да откача или нещо подобно заради това, което се случи, но аз съм сигурна, че всичко ще е наред. И знаеш ли какво? След като полицаите си тръгнаха, мама каза, че ще ме заведе да хапнем палачинки, и след целия онзи ужас не бях достатъчно внимателна и Клара ме застреля. Официално съм мъртва.

— О, не! Наистина съжалявам.

— Знам. Мислех, че ще се разстроя повече, но няма проблем, защото ме отстрани Клара, а двете с нея се сприятелихме.

— Все пак след всичко, което се случи днес, това наистина е гадно.

— Аха, но тя наистина се чувства много кофти заради това, а се нуждае от парите повече от мен, затова й казах, че всичко е наред, и утре ще излезем заедно и ще поработим върху проекта за секс трафика на деца. Най-хубавото в цялата работа е, че вече не се налага да нося онзи тъп пластмасов пистолет.

Лекарите не обърнаха внимание на протестите на Куп и настояха да остане в болницата за през нощта. Куп вече беше изритал Хийт, но явно очакваше, че Пайпър сама ще си тръгне, макар тя да нямаше намерение да ходи където и да било.

Санитарят, който трябваше да откара Куп от залата за спешна помощ във ВИП стаята, беше мило момче, но Пайпър не се отдели от количката, докато пътуваха нагоре с асансьора и продължиха по няколко дълги коридора. Куп мрънкаше вкиснато през цялото време не заради болката, а защото медицинският персонал не му позволяваше да ходи.

Пред стаята му се бяха струпали прекалено много хора, но на Пайпър такива не й минаваха.

— Ако не сте неговият лекар или медицинска сестра, не бива да сте тук. Разотивайте се.

Господин Дружелюбие вдигна ръка от подлакътника на количката и й се ухили дръзко.

— Оценявам загрижеността ти.

Адреналинът, който препускаше във вените й, беше започнал да стихва, оставяйки я изтощена и угнетена. Тя искаше единствено да се махне, ала не можеше да го остави в болница, пълна с хора, търсещи си извинение да се намъкнат в стаята му. Той имаше нужда от някого, който да стои на пост пред вратата, докато го изпишат, и когато дойде сестрата, за да премери жизнените му показатели, тя се обади на Джоуна по телефона и му разказа какво се беше случило.

Куп беше настанен в болничната версия на пентхаус — просторна стая с изглед към града. Когато Пайпър се върна в стаята след разговора с Джоуна, той беше вдигнал таблата на леглото и седеше полуизправен.

— Трябва да лежиш — порица го тя.

Куп я погледна странно, сякаш беше непозната, която се опитваше да идентифицира, но после се върна към обичайното си поведение.

— Я се стегни и престани да се суетиш. Дори в гимназията съм получавал много по-лоши рани. Не мога да повярвам, че ще ме държат тук до утре.

— За твое добро е. — Младата жена му обърна гръб и се приближи към прозореца.

— Между другото, благодаря ти — промърмори той. — Благодарен съм ти, задето ме наглеждаш.

Не го каза недоволно и тя се запита колко ли му беше струвало да изрече тези думи. Как можа да си причини това? Как можа да се влюби в някой толкова различен?

— Аз съм тази, която ти е благодарна — отвърна Пайпър. — Ако не се беше върнал в апартамента… — Извърна се към него. — Защо го направи?

Той отпусна глава върху възглавницата.

— Исках да говоря с теб.

— Не можеше ли да почака до сутринта? — Тя обви ръце около себе си.

— Беше важно.

Пайпър го стрелна въпросително с поглед.

Челюстта му се стегна по познатия й упорит начин.

— Надявах се да се успокоиш достатъчно, за да осъзнаеш, че цялата тази раздяла няма смисъл. Вместо това двамата трябва да се сближим още повече. Точно за това възнамерявах да говоря с теб на вечерята в сряда, малко преди ти да се паникьосаш. Да заживеем заедно. В моето жилище, а не в твоето.

Ножът се завъртя в гърдите й.

— Защо да се пренасям да живея при теб?

Очите му се присвиха.

— Добре че имам прекалено голямо его, защото ако не беше такова ти щеше да си го стъпкала. — Тя преглътна буцата, заседнала в гърлото й, а той продължи: — Упорстваш без никаква причина. Да живеем заедно, е чисто и просто проява на здрав разум.

Нима той наистина беше убедил себе си за нещо по принцип толкова погрешно?

— Не разбирам защо го казваш.

— През тази седмица мислих доста за нас. — Лицето му бе възвърнало цвета си. — Погледни ме в очите и ми кажи, че това не е най-добрата връзка, която някога си имала, защото за мен е най-добрата.

Думите му я накараха да застине и тя побърза да потуши опасната искрица надежда.

— Наистина ли? Защото ако това е най-добрата ти връзка, имаш сериозна нужда от терапия.

Пайпър видя как упоритостта му се завърна. Упоритостта, която отказваше да се примири със загубата. Качество, което го беше направило шампион, но в същото време я бе накарало да бъде толкова предпазлива спрямо него. Много бързо трябваше да предприеме нещо. Нещо категорично. Тя знаеше какво да бъде, но не беше сигурна, че ще има сили да го понесе. Пое дълбоко дъх. Длъжна беше да го направи, защото го обичаше достатъчно, за да знае кое е най-доброто за него… дори това да разбиеше сърцето й.

— Ето какво ще ти кажа, Куп… — Пайпър си пое пресекливо дъх. — Веднага щом нещата се уталожат, трябва да се обадиш на Диъдри.

Той спусна болничното легло назад с няколко сантиметра.

— Изгубих желание да правя бизнес с нея.

— Тя няма вина за случилото се с Ноа, но аз не говоря за бизнес. Говоря за лична връзка. — Изтика с мъка думите през гърлото си. — Тя е по-добър избор от холивудските красавици. Двамата сте идеални един за друг. А и тя е почти влюбена в теб. Ако миналата нощ научихме нещо, то е, че животът може да бъде много кратък. Ако продължиш да си пилееш времето с други жени, например с мен, ще прецакаш шанса си да намериш идеалната жена.

Той я погледна, сякаш се бе сдобила с огромна дупка в мозъка, и леглото отново се вдигна.

— Диъдри Джос не е идеалната жена за мен.

Как можеше да не вижда нещо толкова очебийно?

— Напротив, идеалната е! Диъдри е умна, преуспяла, красива, точно типът жена, която винаги ще те подкрепя и ще бъде до теб. Освен това е луда по теб. А и е много мила. Почтено човешко същество.

— Това вече е неоспорим факт — постанови той. — Ти окончателно си изперкала.

— Ти си на трийсет и седем години. Време ти е.

— Нека да уточним. Ти се опитваш да скъсаш с мен и едновременно с това да ме сватосаш с друга жена? Правилно ли съм разбрал?

— Не с която и да е друга жена. Двамата с Диъдри сте родени един за друг. Наблюдавах те как се държиш, когато сте заедно. Ако дадеш дори малък шанс на връзката ви, можеш много лесно да се влюбиш в нея. На теб може да не ти е ясно какво трябва да правиш с живота си, но за мен няма никакво съмнение.

— Продължавай — рече той с нещо подозрително напомнящо на ехидство. — Кажи ми. Знам, че умираш от нетърпение да го направиш.

— Добре. Трябва да се откажеш от бизнеса с нощните клубове. Той не е за теб. Купи си малко земя, засей я. Отглеждай каквито боклуци ти хрумнат. И се задоми… с подходящата жена. Някоя, която е също толкова… ослепителна като теб. Имаш нужда от някоя страхотна жена. Умна, великолепна и успяла, но здраво стъпила на земята. Също като теб.

— Това наистина е невероятно — промълви той почти с удивление. — И така, я ми кажи… Какво да правя с факта, че може би — погледът му леко потрепна — … съм малко влюбен в теб?

Риданието заплашваше да изригне от устата й. Някак си успя да го превърне в рязък, невесел смях.

— Не си.

— Е, явно и това знаеш.

Знаеше го. Както знаеше всичко останало. Малко влюбен. Като че ли имаше нещо такова! Нямаше да се разплаче пред него. Никога!

— Ти си шампион. Това е в кръвта ти. Така си устроен, което те прави велик. Но това е истинският живот, а не игра. И вместо да заравяш глава в пясъка, помисли за това, което ти казах. За себе си. За Диъдри. За всичко.

Това го вбеси.

— А какво ще се случи с нас? Искам да кажа, след като се сваля с Диъдри.

— Нищо няма да се случи с нас.

— Не искаш ли да останем приятели? — Рязкото движение с ръката го накара да потръпне от болка, но изглежда, не му пукаше. — Да се срещаме понякога на по чаша бира? Или на партия покер? Просто като дружки?

Пайпър не можеше да издържа повече.

— Ще чакам в коридора, докато дойде Джоуна.

— Направи го.

 

 

Че може би… съм малко влюбен в теб? Любовта или я имаше, или не. Вече го знаеше. Пайпър плачеше за пръв път, откакто беше дете. През целия път до апартамента — големи, парещи сълзи, които се стичаха по бузите й и капеха върху якето. Сълзи, изливащи се от бездънен кладенец.

Тя беше чакала твърде дълго, докато се влюби. Затова беше толкова тежко. Трябваше да се влюби за пръв път, докато беше тийнейджърка, като всяко нормално момиче. И още няколко пъти след това. Ако беше направила всичко, както си му е редът, сега щеше да е натрупала достатъчно опит и да знае как да се справи с разбито сърце, ала тя нямаше никакъв. Затова целият й свят се бе разпаднал.

Предното колело на сонатата се качи върху тротоара, когато зави по уличката зад „Спирала“. Трябваше да опакова багажа си, но не можеше да влезе вътре със сополив нос, цялата обляна в сълзи. Не можеше да позволи някой да я види толкова съсипана. Даде на заден и подкара напосоки към шосето, виещо се покрай брега на езерото. Когато стигна там, тръгна, препъвайки се, през тревата към крайбрежната алея.

Откъм езерото духаше остър леден вятър. Проникваше през пуловера, но сълзите продължаваха да се леят. Всички онези сълзи, които беше потискала през годините, изригнаха наведнъж. Сълзи за майката, която не помнеше, за бащата, който я обичаше и огорчаваше, и за бившия куотърбек, който беше откраднал сърцето й, без тя да разбере.

Хукна да тича. В тази част на алеята нямаше много бегачи, а във въздуха танцуваха няколко снежинки. Ноември настъпваше след броени дни. А после идваше зимата. Студената чикагска зима. Пайпър се затича по-бързо, опитвайки се да надбяга нещастието.

Една жена в моден спортен екип, бутаща детска количка, тичаше срещу нея. Когато жената се приближи, намали ход, сетне спря.

— Добре ли сте? — попита тя, а бебето й спеше безметежно в количката.

Пайпър осъзнаваше, че навярно изглежда налудничаво. Забави темпо, за да отвърне на загрижения въпрос на непознатата.

— Моето… куче умря.

Конската опашка на жената се полюшна.

— Съжалявам — рече тя.

Пайпър отново се затича. Беше изрекла още една лъжа. Никога досега не беше лъгала, но сега се бе превърнала в професионална лъжкиня. Всички тези лъжи.

Ще се задоволя и с Есме. Всъщност лейди Есме. Есмералда е семейно име… — Истина е… Аз съм твоята преследвачка.

Завъртя се и изкрещя след жената:

— Разделих се с мъжа, когото обичам с цялото си сърце, и той никога, никога няма да ме обича по същия начин, затова ме боли толкова жестоко и сега не знам какво да правя с живота си.

Единственият знак, че жената е чула думите й, беше ръката й, която се вдигна от дръжката на количката и й помаха.

Пайпър зарея поглед във водите на езерото, отпуснала отстрани ръцете си, стиснати в юмруци, с тракащи зъби и бузи, мокри от ледени сълзи. Трябваше да намери своето ново Аз. Едно неразрушимо Аз, което никога, никога нямаше да позволи отново да й се случи това.

 

 

Измина една седмица. Пайпър си беше отишла. Като че ли никога не е била тук. Чистачките изтъркаха кръвта от стената на апартамента и подредиха мебелите по старите им места. Куп влезе веднъж и повече нямаше сили да повтори.

Ликът на Пайпър, застанала пред него с пистолет, забит в слепоочието й, прогаряше мозъка му. Точно в онзи момент той беше разбрал. Сякаш порив на вятъра бе разсеял мъглата, скриваща истината, която трябваше отдавна да прозре. Но вместо тутакси да я признае, той яко се беше издънил в болницата. Не беше изрекъл правилните думи, което беше горчива ирония, имайки предвид репутацията му на човек, умеещ да казва сбито най-същественото. Дългите години, когато бяха завирали микрофони в лицето му, го бяха научили да разкрива само това, което искаше, точно както го искаше. Но когато се наложи да каже правилните думи на Пайпър, той се провали по възможно най-лошия начин и сега тя не отговаряше на обажданията му.

Раната отстрани на тялото му зарастваше, но останалата част от него представляваше пълен хаос. На вратата на кабинета се почука. За пръв път от дни някой го притесняваше. Не им се сърдеше, че се стараят да го избягват. Той беше груб с клиентите, недоволен от сервитьорите и открито враждебен към охранителите. Дори се скара с Тони само защото той настояваше, че климатичната инсталация в клуба е изправна. Но въздухът беше застоял, не циркулираше. Толкова натежал от вонята на парфюм и алкохол, че тя се бе просмукала в порите на Куп.

Извърна се от екрана на компютъра, в който се взираше незнайно откога, и насочи гнева си към вратата.

— Изчезвай!

Джейда нахлу в кабинета.

— Ти си скъсал с Пайпър! Как си могъл да го направиш?

— Пайпър скъса с мен. А ти откъде знаеш за това?

— Говорих с нея по телефона. Отначало тя не ми каза, но накрая изкопчих всичко.

Той се облегна на стола, опитвайки се да изглежда безразличен, макар че искаше да измъкне всички подробности от момичето.

— И така… какво каза тя за мен?

— Само че не те е виждала от инцидента.

— И от това ти заключи, че аз съм скъсал с нея?

— Тя звучеше тъжно. — Джейда се пльосна на дивана. — Тя защо скъса с теб?

— Защото мисли, че не приемам връзката ни на сериозно. — Куп не можеше да седи нито миг повече. Скочи от стола, после се престори, че намества щорите на прозорците зад него.

— Тя ли каза това? — попита Джейда.

— Не с толкова много думи, но… — Той се застави да отиде до малкия хладилник до библиотеката. — Пайпър има изключителен състезателен дух. Мисли, че и аз го имам.

Момичето се наведе напред като истински мини психиатър.

— А наистина ли е така?

— Не и спрямо нея. — Куп извади една кока-кола и я повдигна във въздуха. — Искаш ли една?

Джейда поклати глава.

— Ще се опиташ ли да си я върнеш?

— Аха.

— Не ми звучиш много убеден.

— Убеден съм.

— Не звучиш така.

Беше права. Той отвори кутията с кока-кола, макар че в момента нищо не му се пиеше.

— Тя не желае да разговаря с мен. Не отговаря на есемесите ми, нито си вдига телефона. — Куп не беше съвсем сигурен защо споделя всичко това с една тийнейджърка. Може би защото тя беше попитала, а никой друг не се бе осмелил.

— Трябва да отидеш до жилището й и да почукаш на вратата й — посъветва го Джейда. — Отседнала е в апартамента на приятелката си Амбър. Или… може да я причакаш до колата й, а след това някак си да я притиснеш и да я накараш да те изслуша.

— Това става във филмите, но в реалния живот се нарича преследване. Искам да говоря с нея, а не да я подразня. Не искам да я вбеся още повече.

На вратата отново се почука.

— Изчезвай!

Въпреки това вратата се отвори. Този път беше Диъдри Джос. Налагаше се да бъде любезен, ако все още си спомняше как.

— Неподходящ момент? — попита тя.

— Извинявай, Диъдри. Помислих, че е Тони.

— Горкият Тони.

Куп се извърна към Джейда.

— Може по-късно да поговорим.

Момичето скочи от дивана.

— Добре, но не казвай на мама, че съм ти крещяла. Тя не иска нищо да те разстройва.

— Жалко, че не всички мислят така — промърмори той.

Диъдри затвори вратата след нея. Куп осъзна, че все още държи кутията с кола в ръка, и я протегна към нея.

— Искаш ли една?

— Не, благодаря. — Както винаги, гостенката му изглеждаше красива и елегантна, в изискан черен костюм. Никакви смачкани дънки или тениски с логото на „Беърс“. Косата й беше грижливо сресана — тъмна лъскава завеса вместо рошави къси кичури, стърчащи във всички посоки.

— Как е раната? — попита тя.

— Почти не я усещам. — Освен когато се движеше прекалено бързо. Тогава го болеше, но той не се оплакваше.

— Радвам се да го чуя. — Диъдри пристъпи по-навътре в помещението. — Не отговори на обажданията ми. — Изрече го без всякаква следа от обида или укор, само със съчувствие. Тя беше прекалено мила. Точно заради това Куп не можеше да се влюби в нея и Пайпър би трябвало да го познава достатъчно добре, за да го знае. — Чух се с адвоката на Ноа — продължи тя. — Той смята да сключи споразумение със съда, като се признае за виновен.

Куп остави кутията с кока-кола.

— Това ще опрости нещата.

— Отидох да се видя с Ноа, за да съм сигурна, че той разбира, че щом веднъж правосъдието приключи с него, ще трябва да си намери някое друго място за живеене. По-далеч от града. Предполагам, че ще изтича при мама. — Тя свали от рамото си дръжката на чантата си и седна на дивана. — Чувствам се като пълна идиотка. Знаех, че той има силно чувство за собственост, но след смъртта на Сам правеше живота ми много по-лесен и аз не обръщах внимание на това. Дойдох тук, за да се извиня, задето не бях по-проницателна спрямо него и неволно те накарах да преживееш всичко това.

— Всички изглупяваме понякога. — Особено той. Трябваше да говори с Пайпър. Трябваше да й обясни какво бе почувствал, когато видя онова дуло, завряно в слепоочието й, но тя не му позволяваше.

Диъдри го дари със сияйна усмивка.

— Утре ще получиш официално предложение от нас. Имам пълна вяра в далновидността ти и нямам търпение да те финансирам. Трябваше да се доверя на инстинкта си и да сключа тази сделка още преди седмици, но Ноа ме манипулираше.

Беше настъпил моментът да го заяви ясно и открито. Куп пъхна палец в джоба на дънките, после отново го извади.

— Напускам бизнеса, Диъдри. Продавам клуба. — Чувстваше се толкова добре, че най-после сложи картите на масата.

Този път не й се удаде да запази безпристрастното си изражение на опитна бизнес дама.

— Но ти беше толкова въодушевен. Сигурен ли си за това? Какво се промени?

— Осъзнах го много бавно. — Толкова бавно, колкото можеше да се осъзнае нещо, което Пайпър Дъв му навираше в лицето упорито като булдозер. Но Пайпър беше права. Цялото задоволство, когато влизаше в клуба, бе изчезнало. „Спирала“ беше страхотно място и той се наслаждаваше, докато го създаваше. Ала напоследък не изпитваше радост, а представата да прекара години от един клуб в друг беше изгубила своята привлекателност. — Харесваше ми предизвикателството, харесваше ми да изградя нещо от нулата, но се оказа, че това е всичко, което ми е харесвало. Мислех, че нощните клубове ще бъдат добър бизнес за мен, висок риск, висока награда, но съм грешал.

— Защото…?

Той й даде най-простия отговор.

— Липсват ми сутрините.

Диъдри не схвана, но Пайпър щеше да разбере колко уморен се чувстваше от тълпите, от надвикването с музиката, от миризмите и бляскавите топки, окачени на тавана. Беше му писнало да живее по-голямата част от живота си през нощта. Искаше чист въздух. Искаше да спи повече от три часа преди сутрешния крос. Искаше да направи точно това, което Пайпър беше казала: „Да отглежда боклуци“. Не знаеше дали ще се получи, но в момента за много неща не беше сигурен дали ще се получат. Знаеше единствено, че трябва да направи някои големи промени.

Погледна към тениската си, висяща на стената зад Диъдри.

— Един мой приятел ми каза, че този бизнес не е за мен, но ми отне известно време, докато го осъзная.

— Пайпър?

Той не го отрече, нито го потвърди.

— Онзи ден й се обадих — каза Диъдри. — Двете си поговорихме.

Изглежда, всички, освен него, си говореха с Пайпър.

— Знаеш ли, че тя мисли, че двамата с теб трябва да сме двойка? — Диъдри завъртя сребърния пръстен на пръста си. — Но това няма да се случи, нали?

Куп мразеше да огорчава жените, но искаше да бъде честен с нея.

— Боя се, че не. Съжалявам за това.

— Недей. — Тя затъкна кичур коса зад ухото си и му се усмихна тъжно. — След като премислих добре нещата, разбрах защо не съм подходящата жена за теб. Ти се нуждаеш от някоя по-… необикновена.

Интересно как всички тези жени смятаха, че знаят от какво имаше нужда той.

— Съжалявам, че няма да работим заедно — рече тя. — Ако промениш решението си, обади ми се.

— Непременно — отвърна той, макар да знаеше, че няма да го направи.

Веднага щом Диъдри си тръгна, Куп взе телефона, остана втренчен за миг в него, после изпрати на Пайпър нов есемес.

Обичам те. Не малко. С цялото си сърце.

Есемесът остана недоставен. Тя окончателно го бе блокирала.