Сюзън Елизабет Филипс
Сияйна звезда (19)

19

Заповедта за арест беше издадена от град Чикаго. Някаква жена беше обвинила Куп в сексуално насилие в клуба в сряда вечерта.

Диъдри се взираше в него с нещо подобно на отвращение.

— Не ставай глупава — рече Пайпър остро. — Той не е насилвал никого. Натопили са го.

Куп я изгледа с неразгадаемо изражение.

Полицаите го отведоха с белезници, което щеше да срине Пайпър, ако не беше толкова бясна. Свърза се с адвоката му по телефона, преди полицейската кола да потегли от алеята. Ръката на Диъдри трепереше, докато си наливаше питие.

— Аз… аз не мога да си представя, че той би извършил нещо подобно.

— Професионалните спортисти винаги смятат, че са над закона — подхвърли Ноа с почти самодоволно изражение. — Колкото повече научавам за света на Купър Греъм, толкова по-малко ми харесва.

И в този момент Пайпър си спомни.

 

 

Куп беше арестуван в предградията, вместо в града, затова щяха да са нужни няколко часа да се депозира гаранцията и да го освободят, но Пайпър не смяташе да го чака в полицейското управление. Вместо това тя си нахлузи черна качулка на главата и проникна в къщата на Ноа Паркс в града.

Ключалката не представляваше особено голямо предизвикателство, но обновената къща от сив камък в Стрийтървил беше оборудвана с алармена инсталация, а пронизителните й писъци щяха да й дадат само няколко минути за претърсване, преди полицаите да пристигнат.

Вътре миришеше на прясна боя. Лампите с таймери в коридора и всекидневната й осигуряваха достатъчно светлина, за да вижда къде стъпва.

АРАРАТ.

Беше зърнала номера в четвъртък вечерта, когато Диъдри бе дошла в „Спирала“ и Пайпър я бе изпратила до колата. И докато Пайпър се връщаше обратно в клуба, червен лексус профуча толкова бързо покрай нея, че тя бе показала среден пръст на колата. Въпросният червен лексус имаше номер АРАРАТ. Планината, където се предполагаше, че е заседнал ковчегът.

Ноевият ковчег^[1].

През онази нощ Ноа Паркс беше проследил Диъдри до клуба. Може би се е тревожел за безопасността й, но Диъдри беше повече от способна да се грижи за себе си. По-вероятно бе той да не е искал да я изпуска от поглед. Пайпър го бе наблюдавала по-рано през деня, беше забелязала едва прикритата му неприязън към Куп и не й бе трудно да се досети за причината.

Минутите препускаха прекалено бързо. Лаптопът не беше в кабинета му в задната част на къщата. Тя хукна нагоре по стълбите и надникна в спалнята. Паркс беше прекалено голям работохолик, за да няма компютър в дома си, но къде беше? И какво съдържаше?

Тя отмъкна мобилния телефон на Ноа веднага, след като полицаите си тръгнаха, и се мушна с него в тоалетната на първия етаж. Като повечето заети хора, които почти не се отлепят от телефоните си, той не си беше направил труда да използва парола и тя много бързо намери едно много интересно късче информация. Но се нуждаеше от повече, а не можеше да остане прекалено дълго в тоалетната на Диъдри. Остави телефона върху масата във вътрешния двор, където той щеше да реши, че го е забравил, извини се, че няма да остане за през нощта, и потегли скоростно към града, където в момента извършваше първото си проникване с взлом.

Спусна се тичешком на долния етаж, докато пищящите звуци на алармата действаха на нервите й. Не можеше да си позволи да остане по-дълго. Още един бърз оглед. Мина през всекидневната, кабинета. Нищо. Трябваше да изчезне, преди полицията да е пристигнала. Мина отново през кухнята. И ето къде беше. Върху гранитния плот. Пайпър го грабна, изхвърча през задния вход, на бегом мина по алеята и се метна в колата си.

Щом се озова в офиса си и спря да трепери, си направи кана с кафе, за да се освежи и да не заспи. Сетне се настани зад бюрото и се захвана да копира съдържанието на твърдия диск на лаптопа в компютъра си.

Час по-късно имаше пълен достъп до файловете му.

 

 

Мобилният й иззвъня. Тя вдигна глава от бюрото и пипнешком го затърси. Осем часът сутринта. Беше спала по-малко от час.

— … ло — изграчи тя.

— Хубаво е да знам колко много те е грижа за мен. — Нетипичната мрачна нотка в гласа на Куп я успокои, както нищо друго не би могло.

— Аха, ами имах да върша куп неща, а и се обадих на адвоката ти, нали? — Тя грабна чашата си, отпи от студеното кафе и потръпна.

— Няма ли да ме попиташ?

Пайпър разтри очи.

— За какво?

— Бях обвинен в сексуално престъпление! — взриви се той. — Пуснат съм от ареста под гаранция!

— О, това ли?

— Да не смяташ, че е някаква шега?

— И през ум не ми е минавало. — Гневът, който тя едва успяваше да обуздае, изригна на повърхността. — Хиляди жени не съобщават, че са били изнасилени, защото се боят, че ще ги нарекат лъжкини. А сега това. Това е прекалено, Куп. Кълна се, че ще изоблича този, който те е натопил.

Настъпи толкова продължително мълчание, че тя реши, че е затворил. Но сетне го чу да прочиства гърлото си. Гласът му прозвуча странно. Напрегнат.

— Благодаря.

— Няма за какво.

— С какво си била заета? — Той не каза обичайното: „Какво става?“. По-скоро прозвуча като: „Искам пълен отчет“.

— Имах да върша някои неща. Ще ти се обадя по-късно. — Тя прекъсна връзката и затвори телефона. Дотук с работата в екип.

Докато се опитваше да разкърши схванатия си врат, насочи отново вниманието си към компютъра, където новинарските бюлетини вече разтръбяваха новината за арестуването на Куп. Несправедливостта на случващото се окончателно я разсъни.

В кошчето за изтритите файлове в лаптопа на Ноа Пайпър беше открила имейл от ферма за насекоми. Благодарим за поръчката… Колкото и задоволителна да беше находката, тя бледнееше пред още нещо, на което се бе натъкнала. Когато сви телефона на Ноа, Пайпър видя телефонен номер, на който той се бе обаждал нощно време, понякога дори в два сутринта. Номерът фигурираше толкова често, че тя беше потъпкала всичките си морални принципи, в които вярваше, и бе проникнала в дома му, за да открадне компютъра, който се надяваше, че е там, и който щеше да й даде повече информация за тайния живот на Ноа Паркс.

Няколкочасовото ровене във файловете й бе предоставило това, което търсеше — връзка между номера и името Рошел Мове, по рождение Елън Ингли. На телефона нямаше снимки, но за това пък ги имаше в изобилие в компютъра, който бе откраднала. Млада, много красива блондинка. На две от фотографиите красавицата беше с Ноа, но на повечето Рошел/Елън беше сама… и гола. И тогава, на зазоряване, се натъкна на златна мина. Мистериозен банков трансфер, направен преди два дни.

Избликът на адреналин още не беше стихнал. Откакто детективската й агенция бе отворила врати, нищо не бе толкова задоволително, както работата, която току-що беше свършила. Ала чувството за добре свършена работа не можеше да изтрие увереността й, че Ноа Паркс не беше единственият престъпник наоколо.

Пайпър погледна към отсрещната стена на кантората, където в рамки бяха окачени постери от „Истински детектив“^[2]. Никога не си бе представяла, че може да престъпи закона, а ето че го бе сторила. Беше загърбила принципите си и бе пренебрегнала закона, сякаш не се отнасяше за нея. След като всичко това приключеше, щеше да се наложи да направи една щателна и доста неприятна преценка на това, в което се беше превърнала.

— Не те моля да ми кажеш името й — заяви тя на Ерик, когато няколко минути по-късно говори с него по телефона. — Всичко, за което те моля, е да провериш дали името, което ще ти съобщя, е същото като на жената, обвинила Куп. Само едно просто „да“ или „не“.

Той й се обади десет минути по-късно.

— Откъде се сдоби с тази информация?

Вместо да отговори на въпроса му, тя му даде адреса на Елън/Рошел и му каза, че ще се срещнат там след половин час.

Разпитът на Елън беше кратък и безмилостен. Както се оказа, Елън започнала да работи като компаньонка, за да изплаща студентските си заеми, но много скоро установила, че тази работа е доста по-изгоден начин да печели насъщния си, отколкото с работата, която би могла да получи с бакалавърската си степен по комуникации. Ноа бе един от първите й клиенти. Въпреки че Пайпър нямаше доказателство, че десетте хиляди долара, които беше прехвърлил от своята банкова сметка, са се озовали в сметката на Елън, тя разполагаше с достатъчно подробности, за да притисне момичето, и Елън се пречупи и призна, че е излъгала за Куп.

Това — мислеше си, Пайпър, докато Ерик отвеждаше любовницата на Ноа в полицейския участък — е възмездие за всички жени, които са казали истината, а никой не им е повярвал.

 

 

Диъдри се беше върнала от фермата в града. Пайпър се обади в офиса й и си уговори среща за три следобед. Това й осигуряваше време колкото да си вземе душ и да се преоблече. Когато излезе от кантората, си представи как цяла армия от папараци е обсадила сградата, където живееше Куп, и й се искаше да се хвърли между него и всеки един от тях.

Желанието да го защитава беше толкова необуздано, че я изплаши. Опита се да планира предстоящата среща с Диъдри, но беше дотолкова замаяна от липсата на сън, че машинално отби по Линкълн Скуеър. И там, до фонтана, седеше възрастен мъж, надянал на главата си викингски шлем с рога.

Шлем с рога, каквито носеха феновете на „Минесота Вайкинс“.

Сега нямаше време за това, но вместо да отмине, тя зави към мястото с табела: „Не е паркинг“, изскочи от колата и закрачи към него. Мъжът не я забеляза, докато тя не се приближи на десетина метра, тогава скочи от мястото си и се затича. Пайпър хукна след него.

— Полиция! — изкрещя с пълно гърло.

Наистина е потискащо да осъзнаеш колко е трудно да се върнеш в правия път, след като веднъж си се отклонил в грешната посока.

Веднага щом го настигна, тя видя, че той не бе Хауард Берковиц. Лицето му беше по-слабо, а косата — по-сива. Но двамата бяха с еднакъв ръст, еднакво телосложение, приблизително на една и съща възраст и удивително си приличаха.

— Не съм направил нищо лошо — каза мъжът с познатия акцент на човек, роден и отраснал в Чикаго.

— Знам, че не сте. — Тя се опита да си придаде дружелюбен вид, за да разбере мъжът, че не представлява заплаха за него. — Всъщност аз не съм полицай.

— Тогава защо тичате след мен? И преди съм ви виждал. Вие ме преследвахте преди две седмици.

— Това е дълга история. Няма да ви сторя нищо лошо, кълна се. Бихте ли ми направили една голяма услуга, като ми позволите да ви почерпя с чаша кафе, докато ви обяснявам?

— Не обичам да говоря с хората.

— Аз ще говоря. Моля ви. Почти не съм спала и последните дни бяха ужасни, така че наистина ще съм ви много благодарна, ако се съгласите.

Той присви очи, сключвайки рошавите си сиви вежди.

— Добре, но без весели истории.

— Обещавам.

Много скоро двамата се настаниха зад една от масите в кафенето на Уестърн авеню със стени, боядисани в пурпурно, и изтъркан дървен под. Пайпър не му зададе никакви въпроси, не попита дори за името му и определено не се поинтересува защо той има навика да се разхожда около Линкълн Скуеър, нахлузил на главата си спортни атрибути, носени от феновете на различни отбори. Вместо това му разказа за Бърни.

— И тази жена мисли, че аз съм мъртвият й съпруг? — попита мъжът, след като тя свърши. — Струва ми се пълно куку.

— Бърни е ексцентрична, но не е луда. Просто много тъгува за съпруга си.

Той потри брадичка, килвайки на една страна викингския шлем с рогата.

— Предполагам, че мога да го разбера. Миналата година загубих съпругата си.

— Съжалявам да го чуя.

— Трябваше повече да я ценя.

Пайпър запази неутрално изражение. Минутите се нижеха. Трябваше да приключи по-скоро този разговор, ако искаше да си вземе душ, преди да се появи в офиса на Диъдри.

— Изглежда, наистина сте голям футболен запалянко — поде тя по заобиколен път.

— По-скоро бейзболен. Фен съм на „Сокс“. Едно хлапе може да напусне Саут Сайд, но Саут Сайд никога няма да го напусне.

— Разбирам — излъга тя и кимна към аксесоара на главата му.

— О, загрях. Вие говорите за това? — Той свали викингския шлем с рогата и го остави на масата между тях. — Нося подобни неща, за да не ме притесняват хората. Откакто Ели почина, не желая да разговарям с никого.

Пайпър започна да схваща картинката.

— Викингският шлем, кашкаваленият дунапренов резен… те държат хората настрана.

Той кимна доволно.

— Защото мислят, че съм луд.

— Както вие мислите, че Бърни е луда?

Мъжът се замисли над думите й.

— Аз съм честен човек. Признавам, че имате право.

— Бихте ли желали да поговорите с Бърни? Тримата можем да се срещнем тук.

— Не обичам да говоря с хората — повтори той, в случай че тя не беше разбрала досега.

— Това не е проблем. Бърни обича да говори. От вас се иска единствено да кимате. Мисля, че тя има нужда да ви види, за да остави най-после Хауард да си отиде.

Възрастният мъж се втренчи в чашата си.

— Трудно е да оставиш любимия човек да си отиде.

— Мога да си представя.

— Ще кажа, че това звучи интересно. Напоследък почти всичко е толкова отегчително. Когато работех, беше различно…

Въпреки че беше казал, че не обича да говори, след като веднъж започна, мъжът не искаше да спре. Казваше се Уили Махони, кореняк от Чикаго, който работил в петролна компания до пенсионирането си. Съпругата му, с която били женени от четиридесет и осем години, била като „запалителна свещ“ — бликаща от енергия и идеи. Децата им били пораснали и живеели в друг щат. Той се чувствал самотен. Когато най-после свърши с историята си, Пайпър се беше сдобила с глоба за неправилно паркиране и бе изгубила всякакъв шанс за желания душ.

Подкара направо към Лейквю и взе Куп, който я чакаше на улицата, през четири къщи от неговата сграда. Картината как го отвеждат с белезници още прогаряше мозъка й и трябваше да се вкопчи с все сили във волана, за да не се хвърли да го прегръща. За щастие, той беше във вкиснато настроение.

— Никак не ми е приятно да се измъквам тайно от дома си.

— Предпочиташ да се присъединиш към онова медийно сборище в предния ти двор?

Той изръмжа нещо и намести с усилие едрата си фигура на пасажерската седалка на сонатата й.

— За какво е всичко това и къде отиваме?

Тя пропусна и двата въпроса покрай ушите си.

— Благодаря ти за доверието.

— Откъде ти хрумна тази идея?

— Ти си тук, нали?

Едва. Очите му бяха кървясали, а брадата — набола. Пайпър искаше да го утеши — да го увери, че всичко ще е наред — ала той нямаше да го приеме.

— Надявам се, че си изглеждал по-добре, когато са те снимали в полицията.

Куп почти се усмихна.

— Ти нямаш милост.

Знаеше, че това е последното, което той искаше от нея.

— Ти също не изглеждаш във върхова форма — отбеляза той заядливо. — Всъщност…

— Имах два доста дълги дни. — Тя нагласи радиото на „Кис Еф Ем“ и увеличи звука до дупка, за да сложи край на разговора.

Пайпър изчака до отбивката към паркинга зад сградата, където се помещаваха офисите на „Джос Инвестмънт Груп“, за да поясни:

— Ще се срещнем с Диъдри.

— Виждам. — Куп разтри очи. — Не искам да се срещам с Диъдри.

— Работа в екип.

— Не виждам никаква екипна работа да се вихри в случая. Нямам представа какво правиш и ти не си направи труда да ми обясниш.

Пайпър се взря в него — уморен, но въпреки това прекрасен.

— За последен път те моля да ми се довериш. Обещавам.

Той отвори вратата на колата.

— По дяволите, защо пък не? Какво значение има още един нещастен ден?

Пайпър извади лаптопа от багажника. Куп сигурно си помисли, че е неин, защото нищо не попита. Обаче лаптопът беше първото нещо, което Ноа забеляза, щом секретарката на Диъдри ги въведи в кабинета й. Той скочи на крака от стола край страничната маса, където двамата с Диъдри разглеждаха някакви документи.

Диъдри посрещна Куп с хладно кимване, от предишното й топло отношение нямаше и следа и се настани зад бюрото, сякаш искаше да постави преграда между тях.

— Пайпър, ти не ми каза, че и Куп ще присъства. Остави ме да вярвам, че ние ще се срещнем само с теб.

— Така ли си мислела? Грешката е моя.

Куп застана между вратата и масления портрет на бащата на Диъдри. Скръсти ръце пред гърдите си, подпря едното си рамо на стената и остави Пайпър да води играта.

Тя толкова отчаяно искаше да направи това за него, да го положи в краката му, сякаш беше Суперкупата. Подаде лаптопа на Ноа.

— Мисля, че това е твое. Много странно, миналата нощ някой го е оставил пред вратата ми. Не се притеснявай. Свалих цялата информация.

Долната устна на Ноа заприлича на тънка линия, а ъгълчетата на устата му се свиха, но той не можеше да я обвини директно, че е откраднала лаптопа му, без да хвърли подозрение върху себе си.

Диъдри преплете пръсти върху бюрото.

— За какво е всичко това, Пайпър?

— За този мъж, който е твоята дясна ръка. Той е престъпник. Предполагам, че не ти е известно, нали?

Ноа побесня.

— Махай се от тук!

Смаяното изражение на Диъдри изглеждаше странно върху лицето на жена, свикнала винаги да се владее.

— Името Елън Ингли говори ли ти нещо? — нахвърли се Пайпър върху Ноа.

Ноа пристъпи към бюрото на Диъдри.

— Ще повикам охраната.

— Познаваш я по-добре като Рошел Мове — осветли го Пайпър. — Страхотно име за проститутка.

Цялата кръв се отдръпна от лицето му.

— Нямам представа за какво говориш.

Диъдри се изправи на крака, подпряла ръце върху бюрото.

— Елън е дългогодишна… приятелка на Ноа — обясни Пайпър. — Тя също така е жената, обвинила Куп в изнасилване. Интересно, нали?

Куп се изправи до стената.

Ноа се наведе и натисна бутона на интеркома върху бюрото на Диъдри.

— Веднага изпратете охраната тук!

— Елън ми разказа за това — продължи Пайпър.

Диъдри изглеждаше потресена.

— Ноа, това вярно ли е?

— Не! Разбира се, че не е вярно!

— В момента тя е в полицейския участък — не млъкваше Пайпър. — Заедно с копие на твърдия диск на лаптопа ти.

Ноа се изстреля към вратата. Но по бързина не можеше да се сравнява с Куп. Той пресече пътя му с блокиращ удар и Ноа се олюля назад. Преди да падне, Куп го сграбчи и го метна върху дивана.

— Да чуем какво има да ни каже Пайпър.

А Пайпър имаше доста да казва.

— Ноа е платил на госпожица Ингли десет хиляди долара, за да обвини Куп в изнасилване. Ноа е искал да го съсипе. Да го отстрани от живота ти. Дори използва дрон, за да го шпионира. — Ноа се сви на дивана и обхвана глава с шепи. Диъдри стоеше като застинала, докато Пайпър продължаваше: — Информацията от онзи твърд диск доста ще заинтригува полицаите. Ноа, наистина би трябвало да изтриваш файловете от кошчето, макар че пускането на хлебарки в клуба е дреболия в сравнение с останалото.

— Ти си го откраднала — избъбри той между дланите си.

— Защо, Ноа? — извика Диъдри. — Защо си направил подобно нещо?

Той стисна челюсти, отказвайки да говори, така че Пайпър отговори вместо него:

— Той иска да бъде най-важният мъж в живота ти. След смъртта на съпруга ти той е свикнал ти изцяло да се осланяш на него. Може би се е надявал да бъде следващият господин Джос. Но независимо дали е искал това, или не, той е трябвало да се подсигури, че ще остане най-важният мъж в живота ти. Личният ти интерес към Куп е бил заплаха за него. Искал е и Куп, и „Спирала“ да бъдат вън от играта.

Куп изслуша всичко, без да каже нито дума.

Диъдри се свлече на стола си. Обхвана главата си с ръце, после бавно я вдигна.

— Как си могъл да направиш това?

— Какво друго можех да направя? — Лицето на Ноа доби горчиво изражение. — Не можах да те спра да се омъжиш за Сам, макар всички да виждаха, че той не беше достатъчно добър за теб. Нямаше да те изгубя и заради Купър Греъм.

— Вярвах ти повече, отколкото на всеки друг.

— Нуждаех се от повече време! — възкликна той. — Обичам те. Винаги съм те обичал.

По-скоро обичаше „Джос Инвестмънт“.

Вратата се отвори и вътре влязоха двама охранители.

Диъдри скочи от стола си, пълно олицетворение на власт и авторитет.

— Отведете го в кабинета му и го дръжте там, докато не дойде полицията. — Докато го отвеждаха, тя се приближи към Куп. — Не знам какво да сторя, за да ми простиш за преживяното.

Пайпър имаше някои идеи и ненавиждаше всяка една от тях.

 

 

Куп седна зад волана на сонатата и подкара към „Спирала“.

Пайпър отпусна глава на облегалката и затвори очи. Думите напираха на устните й, емоциите й бунтуваха — мисли и чувства толкова противоречиви, толкова болезнени, че не можеше да им позволи да излязат на бял свят.

— Не мога да говоря с теб, докато не поспя.

— Искам отговори.

— Говоря сериозно, Куп. Не съм спала от неделя вечерта и трябва да си легна.

— Добре. През по-голямата част от утрешния ден ще бъда с адвокатите ми, но в пет часа ще дойда да те взема за вечеря.

Тя отвори очи.

— Ти какъв си? Осемдесетгодишен? Кой вечеря толкова рано?

— Ставаш непоносима, когато не си се наспала.

— Схванах. Традиционна американска кухня в пет часа.

— Пет часа, защото искам да разполагам с достатъчно време, за да те напия.

— В такъв случай… — Тя отново затвори очи.

 

 

Когато на следващия ден Пайпър се събуди, от полицията вече бяха направили изявление, че Куп е бил фалшиво обвинен. Не посочваха името на Ноа, а определяха виновника като човек, който е таял злоба към бившия куотърбек на „Старс“. Още предобед по местните канали се появиха снимки на Елън Ингли с качулка на главата, докато се опитва да избегне камерите на журналистите. Пайпър се взираше с отвращение в екрана. Любовницата на Ноа навярно не след дълго щеше да се появи в някое риалити.

В три часа адвокатът на Куп даде кратка пресконференция, където, заедно с други неща, Пайпър узна, че е отдавнашен член на специалното звено към НФЛ за борба със сексуалното насилие. Адвокатът прочете изявление от Куп за сериозното влияние, което имат фалшивите обвинения върху истинските жертви. Как би могла Пайпър да не иска да закриля такъв човек?

Ерик й се обади с неприятната новина, че Ноа Паркс има непоклатимо алиби за двете нощи, когато Куп бе нападнат пред апартамента му, и за нощта, когато автомобилът на Кара беше изтласкан от шосето. Пайпър предполагаше, че Ноа бе наел някого, за да извърши първото нападение, но се надяваше той да е бил зад волана на мистериозното превозно средство, преследвало аудито на Куп. Освен ако полицията не откриеше друга връзка, Ноа щеше да се отърве само с леко наказание.

Тя се застави да се съсредоточи върху плетената рокля с дълъг ръкав, в златистооранжев нюанс, която бе изровила от дъното на дрешника си. За последен път я бе носила на сватбата на една приятелка от колежа преди две години. Деколтето тип лодка подчертаваше дългата й шия, нещо, на което тя обикновено не обръщаше внимание, ала тази вечер искаше да изглежда що-годе привлекателна.

Куп беше сменил дънките и ботушите с бяла риза с отворена яка, сив панталон и тъмносиво спортно сако, което прилепваше като втора кожа по тялото му. Очите му блеснаха одобрително.

— По дяволите, Пайп, ти наистина знаеш как да изглеждаш като момиче.

— Казах ти, че бих могла — промърмори тя. — Къде ще вечеряме?

— Първо ще пийнем. Има едно страхотно ново заведение, за което чух.

— Тълпата няма да те остави на мира.

— Погрижил съм се за всичко.

Оказа се прав. Страхотното ново заведение се оказа точно под тях, което обясняваше ранния час на срещата.

Въпреки че „Спирала“ щеше да отвори чак след четири часа, кубичните коктейлни маси се къпеха в мека светлина, а висящите от тавана метални цилиндри проблясваха като сталактити над бара. Удобните кожени пейки изглеждаха подканващи, а от дъното на салона долиташе приглушена музика. Наоколо нямаше никой.

Куп застана зад бара.

— Имаме на разположение три часа, преди персоналът да се появи — рече той. — Мястото е заключено като крепост и съм дал строги нареждания никой да не влиза преди девет.

— Няма да остане много време за подготовката, преди клубът да отвори врати.

— Ще се справят. — Той отвори бутилка много скъпо „Каберне“ и напълни две високи чаши.

— Съжалявам, че не можах да се проявя като екипен играч — каза тя, докато се плъзгаше на едно от високите столчета до бара. — Но ти не беше свободен за консултация.

— Простено ти е.

Младата жена вдигна чашата с вино, която й бе дал.

— Да пием за невинността.

— Не и в тази рокля.

Роклята с широко деколте разкриваше раменете й до ключиците, но прикриваше останалата част от тялото.

— Говорех за теб.

— Знам — усмихна се той. — Как се досети?

Тя му разказа за номера на колата на Ноа.

— Не е кой знае каква следа.

— И интуиция. Той се суетеше около Диъдри и имаше нещо в поведението му към теб, което беше по-скоро лично, отколкото професионално.

Куп отпусна ръка върху бара и я прониза с един от онези свои погледи, които сякаш четяха мислите й.

— Как се сдоби с компютъра му? — Бе повдигнал темата, за която тя най-малко искаше да мисли.

— По незаконен начин. — Пайпър се втренчи в чашата си. — Превръщам се в човек, когото не уважавам. Един от онези, които са толкова съсредоточени върху крайната цел, че не ги е грижа как ще я постигнат.

— Нарича се страст.

Тя имаше друга дума за това.

Неетичност.

 

 

Куп я наблюдаваше как отпива от виното си. Не беше щастлива, а той искаше да бъде. Трябваше да бъде щастлива.

Той извади поднос с месни предястия, сирене, маслини и пролетни рулца и го отнесе до най-близката маса. Тя го последва с чашите вино в ръце, опитвайки се да запази равновесие върху сандалите с високи токчета, които ненавиждаше.

Не бе повярвала, че той е насилил когото и да било. Нито за миг. Беше се подразнила, когато той я притисна за това — като че ли й губеше времето с повдигането на този въпрос. Никой никога досега не бе имал толкова сляпа вяра в него. Какво, по дяволите, трябваше да прави един мъж с жена като нея?

Тя се плъзна върху пейката, роклята й се повдигна върху бедрата, което бе достатъчно той да изгуби нишката на мисълта си. Дори без вечерен грим, миглите й бяха дълги и гъсти, а блестящите й устни, ухаещи на канела, бяха така подканващи. Той най-много обичаше лицето й без грим, но се радваше, че тя си бе направила труда да се нагласи заради него.

— Тази среща ми се струва много официална — отбеляза Пайпър.

— Такава е. Празнуваме. — С това, което бе направила, тя бе заложила на карта разрешителното си за детектив и това го притесняваше много повече, отколкото мисълта, че има нужда от някого, който да решава проблемите му.

— Не изглеждаш щастлив — подхвърли тя.

— Много съм щастлив.

— Тогава защо се мръщиш?

— Защото се опитвам да не се държа като животното, каквото съм, представяйки си какво има под роклята ти. Не се гордея със себе си.

Пайпър се усмихна.

Куп остави чашата си.

— Хайде да танцуваме.

— Наистина ли?

— Защо не?

Тя улови ръката му и стана от пейката. Той я поведе към дансинга. Странно бе да осъзнае, че за пръв път можеше да танцува в собствения си клуб само за удоволствие.

И наистина беше удоволствие.

Усещането за сладкото й тяло, притиснато към неговото, беше почти болезнено, макар да съжаляваше, че когато програмира музиката, не бе пропуснал тази прекалено сантиментална балада на Ед Шийрън. От друга страна, пасваше на настроението му.

— Това е странно — пророни тя и опря глава до брадичката му, притискайки се по-плътно към него.

— Само да не беше такава романтичка.

Тя се засмя. Защо той не спираше да се тревожи, че може да я подведе, когато тя беше толкова твърдо стъпила на земята и далеч не летеше в облаците?

Двамата танцуваха, без да разговарят, с преплетени ръце, полюшващи се тела, дишайки един и същи въздух. Песента на Шийрън свърши и Ета Джеймс запя своя хит „Най-после“. Той я поведе обратно към пейката.

Пайпър бодваше от ордьоврите, хранейки се с изящество, което винаги го озадачаваше. Трябваше да й каже колко много означава за него нейното доверие. Вместо това я помоли да му разкаже най-подробно за всичко, което бе направила, откакто полицията го отведе с белезници, до срещата им в офиса на Диъдри.

— Първо ще ти разкажа за най-хубавата част. — И тя му описа как е намерила мъжа, когото госпожа Берковиц мислеше за своя мъртъв съпруг.

— Невероятно! — възкликна Куп, когато тя свърши. — И колко ти плаща госпожа Б. за тази работа?

— Двеста долара. Възнамерявах да я заведа на вечеря, но сега се надявам да заведа и двамата.

— Имаш добро сърце, Пайпър Дъв.

Тя набоде едно кубче сирене.

— И разтеглива етика.

Куп стана, за да вземе бутилката „Каберне“ от бара.

— Продължавай. Разкажи ми всичко.

— Не искам.

— Толкова ли е лошо?

— Зависи как гледаш на нахлуването с взлом, да не споменаваме кражбата. Освен това излъгах твоята обвинителка за трансфера на парите, но не изпитвам вина за това. А и твоят пръстен…

Той остави бутилката на масата.

— Не мислиш ли, че си малко строга към себе си?

— Смяташ, че целта оправдава средствата? Бих искала да вярвам в това, но не мога.

— Ти си поставяш високи цели, Пайп. Така си устроена.

Така я бе възпитал Дюк Дъв.

Тя го дари със сияйна, фалшива усмивка.

— Повече никакви депресиращи разговори. Разкажи ми за затвора. Някой опита ли се да ти налети?

— Държаха ме в заседателната зала, пълна с полицаи, жадни да им опиша миналия финал на Суперкупата. Така че отговорът ми е „не“.

— Много разочароващо.

Той лапна една маслина.

Музиката ускори темпото си и те се върнаха на дансинга. Не след дълго тя изрита сандалите си, а той захвърли сакото. Мелодиите ставаха по-еротични, както и танците. Риана след Фарел, Бионсе след Бауи. Пайпър, повдигната на пръсти, притиснала сладкото си дупе към него. Завърта се, сетне извръща лице към него, поруменяло, с натежали клепачи. Завърта се отново. Дупето й се притиска… Ако не престанеше, той щеше да повтори представлението от първата им интимна среща, затова я сграбчи за ръцете и я долепи до стената.

Целуна я. Страстно. Целуваше я и пак я целуваше, целуваше я отново — уста, шия, отново устата. Дълго и жадно. Двамата се целуваха в див захлас. Вкусваха се един друг. Дрехите прилепнаха към кожите им. Една песен след друга.

Марвин Гей… „Нека да го кача на…“.

Миси Елиът… „Нека да го работя…“.

Не спираха да се целуват. Сякаш цяла вечност.

Прави го през цялата нощ… През цялата нощ…

Полата на роклята й беше в юмруците му. Вдигната до кръста. Коланът му се разкопча под пръстите й.

Как го чувстваш… Чувствам го…

Бикини. Цип. Вълна и найлон се разлетяха из дансинга.

До стената. В коридора… Горещо притиснати до стената.

Свободно падане…

Краката й около бедрата му. Дупето й в ръцете му. Влага под пръстите му. Вътре в нея.

Работи го. Работи го, работи го…

Вътре.

Точно така. И така.

И така…

 

 

Плетената рокля преживя вълнуващото насилие, но не и бикините й, и тъй като й се струваше прекалено странно да носи сутиен без бикини, тя заряза бельото и нахлузи роклята върху голата си кожа. Докосна устните си. Бяха подути. Утре щяха да я болят, но не само устните. Зъбите й започнаха да тракат, а краката не я държаха. Тя се отпусна върху тапицираната пейка в дамската тоалетна.

Беше й се случило най-лошото нещо на света.