Сюзън Елизабет Филипс
Сияйна звезда (22)

22

— Не искам да се срещам с него — заинати се Бърни, докато Пайпър я водеше към кафенето, където трябваше да се срещнат с Уили Махони точно след десет минути. — Той ще реши, че съм някоя изкуфяла старица.

Съвсем подходящо описание на начина, по който се чувстваше Пайпър — безкрайно стара и едва способна да функционира. Куп отчаяно й липсваше. Тази сутрин едва имаше сили да се надигне от леглото и единствено чувството за дълг я накара да изпълни ангажимента си към Бърни.

Тя се възползва от доброто сърце на старата жена.

— Той е мил мъж и е самотен. Знаеш какво е да изгубиш половинката си. Ти си идеалният човек, който да го ободри и развесели.

— Не разбирам защо трябва да съм точно аз. Той ще си помисли, че съм откачена.

— Той ще си помисли, че си интересна жена, и трябва да го видиш лично, за да спреш да мислиш за това.

Може би и Пайпър щеше да успее да спре да мисли за Куп, ако той престанеше да й се обажда, но състезателният му дух беше прекалено силен, за да се предаде без тежка битка. Тя трябваше да направи това, което той искаше. Трябваше да се пренесе да живее при него и така да го задуши с вниманието и обожанието си, че да престане да бъде предизвикателство за него. Ако го беше направила, той щеше да я изхвърли през вратата възможно най-бързо. Но тя не го бе сторила, защото не беше достатъчно силна.

Двете с Бърни пристигнаха с десет минути по-рано, но Уили вече седеше край същата маса в дъното на заведението, където двамата с Пайпър бяха разговаряли преди седмица и половина.

— Това е той — рече тя.

— Не ми каза, че е толкова хубав — прошепна Бърни.

Той беше пригладил върху розовия си скалп малкото останало от косата му. Закопчаната до врата му риза с дълъг ръкав изглеждаше така, сякаш сам се беше опитал да я изглади, и бе допълнил сивия си панталон с нов аксесоар — чифт бели маратонки.

Пайпър прегърна Бърни през кръста, благодарна, че може да се опре на нещо солидно.

— Исках да те изненадам. Да вървим.

Бърни пристъпваше така, сякаш се бе запътила към ешафода. Уили се изправи и Пайпър ги представи. Бърни не си губи времето в предисловия.

— Зная, че сигурно мислиш, че съм една откачена старица.

Пайпър не можеше да отмине това с лека ръка.

— Първия път, когато си видяла Уили, той е носел дунапренов кашкавален резен върху главата си.

— Истина е — съгласи се Уили, докато се настаняваха край масата. — Така хората ме избягват.

Бърни го погледна загрижено.

— Защо ще правиш подобно нещо? Хората се нуждаят един от друг.

— Това ми казват моите деца, когато се обаждат. Веднъж седмично, но не си правят труда да дойдат да ме видят.

— Ти си щастлив, че имаш деца. Двамата с Хауард не можахме. Хауард имаше ниска концентрация, ако разбираш какво имам предвид.

Уили кимна мъдро.

— Това е много лошо. Сигурно е било много тежко и за двама ви.

Бърни пусна чантата си на пода.

— И още как. Когато Хауард…

Пайпър скочи от стола.

— Трябва да проведа няколко разговора. — Нямаше никакви разговори за провеждане, но беше достатъчно потисната и без да слуша за ниската концентрация на сперматозоиди на Хауард.

Бърни й махна разсеяно да си върши работата.

Пайпър се настани зад една от двете метални масички на тротоара, предвидени за по-топло време, а не за мрачния и мразовит ноемврийски ден, типичен за Чикаго. Ниските сиви облаци помрачаваха всякаква надежда за слънце. Тя се запита колко ли време е нужно на един средностатистически човек да се съвземе от разбито сърце. Може би ако утроеше времето, щеше да добие представа след колко време тя самата ще се върне към нормалния си живот, защото сега всеки ден едва влачеше жалкото си същество, сякаш нащърбени, остри късчета от сърцето й стърчаха от кожата.

Телефонът й иззвъня.

— Пайпър, обажда се Анабел Чемпиън.

Жизнерадостният глас на Анабел я накара да се почувства малко по-добре. Анабел побъбри сърдечно няколко минути, преди да заговори по същество:

— Бих искала да се срещна с теб относно една работа, която да свършиш за мен. Компанията, която наех да проучва биографии и да прави проверки за криминално минало, е станала немарлива и аз искам ти да се заемеш с тази задача.

Само преди месец Пайпър щеше да изпадне в див възторг от предложението, но сега целият й ентусиазъм и всичките й умения сякаш се бяха изпарили, а старото й Аз бе достигнало крайния си срок на годност.

Това не е бизнес за момиче — прошепна Дюк в ухото й. — Трябваше да ми повярваш.

Дюк жестоко бе сгрешил. Нещастието й нямаше нищо общо с това, че е жена, а единствено с погрешната й увереност, че управлението на агенцията „Частни разследвания Дъв“ е всичко, което искаше от живота.

Тя изтри длан в дънките.

— Може ли по-късно да ти се обадя? Изключително съм благодарна, но аз… преосмислям някои неща.

— Искаш ли да ми разкажеш за това?

Анабел беше толкова пряма, толкова непредубедена, че Пайпър едва не й изля душата си, но как би могла да я разбере една щастлива жена, с успешен бизнес и съпруг, който я обичаше?

Задоволи се с верен, но не толкова съкровен отговор:

— Оказа се, че следенето ме отегчава до смърт, освен това ненавиждам да казвам на жените, че техните съпрузи им изневеряват.

— Разбираемо — рече Анабел съчувствено.

— Имам нужда да направя някои преоценки.

— За всички ни е добре от време на време да го правим. Да се отървем от това, което не ни е по сърце, и да създадем нещо ново, което ще се получи.

Прекрасен съвет, само дето Пайпър вече не знаеше кое й е по сърце и кое не.

След разговора Пайпър влезе вътре, но Бърни я отпрати, заявявайки й, че Уили щял да я откара у дома.

 

 

Пайпър му беше казала „не“. А „не“ означаваше „не“, нали? Но Куп не можеше да спи. Постоянно забравяше да се храни. И започна да се взира с копнеж в бутилките с алкохол зад бара. Беше сигурен, че накрая тя ще отговори на някое от обажданията му или поне ще му напише есемес, но това не се случи. Не беше напреднал и на сантиметър с опитите да говори с нея, откакто преди седмица и един ден тя излезе от болничната му стая. Повече не можеше да издържа и се отправи към старата сграда, където живееше Пайпър.

По пътя не спираше да си повтаря какво беше казал на Джейда за преследването, но опитът да проведе един прост разговор с Пайпър против волята й едва ли можеше да се смята за преследване, нали?

Така че това навярно беше неясна ситуация с неустановени правила.

Мъжете, които живееха на долния етаж, вече го бяха пускали в сградата, но този път не реагираха на звъненето му, въпреки че зърна някакво движение зад предните им прозорци. След това опита с Дженифър Маклийш, но и там удари на камък. Натисна звънеца на госпожа Берковиц.

— Кой звъни? — разнесе се гласът на възрастната дама по домофона.

— Купър Греъм, госпожо Б. Бихте ли ме пуснали?

— Купър кой?

— Греъм. Купър Греъм. Може ли да натиснете бутона, за да вляза?

— Бих могла — поде старицата предпазливо, — но аз… и двете ми ръце са пострадали и не мога да го натисна.

Безсрамна лъжа, след като тя вече говореше по домофона.

— Опитайте с лакът — предложи той, насилвайки се да прояви търпение.

— Мъчи ме артрит.

Куп се замисли за миг.

— Ако се кача, навярно бихте могли да ме почерпите още малко от вашия фъдж? Никога не съм вкусвал нещо по-възхитително.

Възцари се продължителна пауза, последвана от дрезгав шепот:

— Тя няма да ми разреши. Предупреди всички ни да не ви пускаме. — Възрастната жена заряза шепненето. — Не е добре да се играят игрички с женското сърце. И това е всичко, което ще кажа по въпроса.

Домофонът изключи. Това го вбеси толкова силно, че той направи нещо, което се бе заклел никога да не прави. Застана на пост до колата й, въпреки че това го караше да се чувства почти толкова низък, колкото бившия приятел на Кара Ханк Маршъл. Но трябваше да говори с Пайпър, така че какъв избор имаше?

Стоя на студа близо два часа, преди тя най-после да се появи. Беше облечена в една от онези пухенки, предпочитани от жените в Чикаго. Отново беше атакувала косата си с ножицата и сега късите кичури потрепваха като меки пера.

Видя го веднага и се закова на място. Натика ръце в дълбоките джобове на пухенката.

— Остави ме на мира! — Тя се врътна на пети и закрачи право към сградата.

Куп беше бесен на себе си. Посланието й беше съвсем ясно, а той го бе пренебрегнал. Имаше чувството, че спешно се нуждае от душ.

Подкара безцелно, нямайки представа какво да прави. Накрая се отправи към спортната зала, макар че лекарите не му бяха дали позволение да тренира. По пътя го спря едно ченге заради превишена скорост, но напълно очаквано не тръгна да го глобява, докато Куп не настоя. Пайпър беше права. Беше истински демон зад волана и трябваше да бъде държан отговорен за нарушаването на правилата.

Пайпър с пистолета, опрян в главата й… Картината беше застинала като кадър от филм. Точно в онзи момент мъглата най-после се беше разсеяла и умът му бе проумял това, което сърцето се опитваше да му каже от седмици: колко много обичаше Пайпър Дъв. Тя беше част от него. Неговият смях, неговата утеха.

Нещо повече от това. Тя беше неговата съвест. А също и неговото предизвикателство, но не по начина, по който тя вярваше. Да бъде с нея, го предизвикваше да бъде по-добър човек, да намери място на този свят, където повече нямаше да зависи от таблото с победния резултат. Да отвори сърцето си за друг човек, да му се довери, че ще му помага да преодоляват заедно житейските трудности.

Но какво означаваше той за Пайпър? Благодарение на Дюк Дъв може би никога нямаше да узнае.

Пайпър му беше разказала достатъчно за детството си, за да се досети за останалото. За да угоди на Дюк, е била принудена да преглъща всички чувства, които са го дразнели. Баща й я е наказвал заради сълзите и е награждавал стоицизма й. Мисията му е била да формира от нея корав воин, достатъчно силен, за да оцелее в този жесток свят, убил майка й, и наистина беше създал този воин. Но в същото време се беше опитал да я изолира от този свят, отказвайки да й предостави бойното поле, което беше нейно по рождение.

Възпитанието на Куп беше толкова различно. Въпреки че баща му се бореше със собствените си демони, никога не бе карал Куп да се срамува от нормалните емоции, присъщи за всички деца.

Момчетата понякога трябва да плачат, синко. Добре е да излееш чувствата си.

Пайпър не беше познавала подобна емоционална толерантност. За да угоди на бащата, когото бе обичала, тя никога не е трябвало да показва слабост, мекушавост или уязвимост.

Куп толкова силно натисна спирачките, че едва не го блъснаха отзад. Разбира се, че тя се страхуваше да говори с него. Пайпър не беше подготвена да бъде въвлечена в принудителен разговор, който неминуемо щеше да бъде емоционален — разговор, в който той на всяка цена щеше да каже това, което трябваше, и щеше да я накара да изрече всичко, което се криеше под целия й привиден непукизъм.

Споменът за онзи пистолет… Хлипанията на Джейда… И Пайп, застинала там толкова безпомощно, с очи, приковани само в него, посланието — толкова ясно, като че ли го беше изрекла на глас.

Екипна работа.

 

 

Гледката на Куп, застанал вчера до колата й, беше унищожила микроскопичния прогрес, който бе постигнала, за да продължи напред с живота си. Висок и решителен, с онези големи умели ръце, отпуснати отстрани покрай тялото, и ноемврийското слънце, подчертаващо скулите му… Главата й се бе замаяла от копнеж, толкова болезнен, че заплашваше да подкоси коленете й.

Когато Джейда се обади, тя се взираше невиждащо през прозореца на кантората.

— Ти си детектив — заяви момичето. — Двете с Клара смятаме, че трябва да направиш нещо по въпроса.

— Аз нямам власт да реша проблема със секс трафика на деца.

— Но би могла, така да се каже, да се престориш в интернет, че си дете или нещо подобно. И може би да накараш онези типове да се срещнат с теб и да ги арестуваш.

— Аз съм детектив. Никого не мога да арестувам.

— Би могла да работиш заедно с полицията — не се отказваше Джейда. — И да говориш с важни хора и да им кажеш, че не бива да се арестуват тези момичета, сякаш са проститутки.

Страстта на Джейда беше достойна за възхищение, но Пайпър едва съумяваше да преживее деня, камо ли да разреши проблем от такъв мащаб.

Когато разговорът им приключи, младата жена зарови лице в шепи. Анабел й беше предложила да проучва биографии и да прави проверки за криминално минало на клиентите й, Диъдри Джос се бе обадила да й възложи още работа за „Джос Инвестмънт“. Агенцията „Частни разследвания Дъв“ печелеше все по-голяма популярност, но на нея не й пукаше. Снощното й гостуване в апартамента на Джен беше единственият светъл момент за цялата седмица.

— Пратих ти по имейла един линк към Ютуб — каза тя на чикагската най-изискана синоптичка. — Използвай го както намериш за добре.

— Какво имаш предвид?

— Ще видиш.

Пайпър най-после беше успяла да помогне на Джен, като изрови видео, направено по времето на колежанските години на Тъпия задник, което някой неотдавна беше качил. Пайпър тутакси го беше свалила, за да го запази за идните поколения. Видеото показваше младия Тъп задник, застанал на четири крака, без риза, надянал на главата си сутиен и дамски гащички, докато един от братството с космати гърди го яздеше.

— О, боже! — възкликна Джен. — Този надут задник ми е в кърпа вързан!

Пайпър примигна, за да прогони спомена. Напоследък често го правеше.

Вратата на кантората се отвори. Младата жена рязко вдигна глава, когато Хийт Чемпиън влезе.

— Отдавна не сме се виждали — рече агентът.

Тя не можеше да понесе повече разправии. В същото време най-после се бе появил някой, който да я разсее от мрачните мисли.

— Какво искаш?

— Тук съм, за да преговарям — обяви той. — От името на Куп. Той иска да се пренесеш да живееш с него в апартамента му.

— Какво? Той е изпратил агента си, за да преговаря за това?

— Футболисти! — изсумтя Хийт отвратено. — Шайка разглезени хлапета. Не знаят как сами да направят нещо за себе си.

Тя заби нокти в дланите си.

— Не мога да повярвам!

— Поне не включва добитък. Ненавиждам, когато се налага да преговарям за добитък.

— Господин Чемпиън…

— Хийт. Мисля, че вече се познаваме достатъчно отдавна, за да прескочим формалностите.

— Хийт… Няма да се пренеса да живея при клиента ти. — Вратът започваше да я боли, както и стомахът. И едва се сдържаше да не се разплаче. Заби нокти по-надълбоко. — Питам само от любопитство… Агентите получават десет процента, когато сключат сделка за клиента си, нали?

— Процентите варират в зависимост от типа на преговорите.

— Значи ако сключиш тази сделка, което няма да стане, колко ще спечелиш?

— Зеленчуци. За следващото лято.

— Разбирам.

Той се залюля на петите на скъпите си мокасини.

— Само за уточнение. Ти не желаеш да се пренесеш при него, така ли?

— Точно така. — Да се нанесе да живее при него щеше да означава, че двамата не са нищо повече от сексуални партньори. Преди да изтече още първия ден, тя щеше да моли за любовта му. Само при мисълта за това потни струйки рукнаха по цялото й тяло.

— В такъв случай направи контрапредложение — заяви той.

— Не е нужно да правя никакво контрапредложение!

— Водим преговори. Това е част от тях.

Пресиленото му търпение я изкарваше от нерви. Идеше й да скочи от бюрото и да го удуши.

— Моето контрапредложение към него е да изчезне от живота ми.

Той имаше нахалството да си придаде разочаровано изражение.

— Това не е контрапредложение. Това е ултиматум. От собствен опит знам, а той е доста голям, че тези неща се уреждат по-добре, когато и двете страни преговарят на добра воля.

Тя се беше озовала право в центъра на Лудия град и колкото и да бе странно, това най-после я бе успокоило. Припомни си първата среща с Хийт, когато Куп му беше подхвърлил договора й и агентът беше изкопчил повече пари. За нея. Тези двамата нямаха обичайните отношения между клиент и агент и искаха да я натресат право в откачения си свят. Чудесно. На лудостта отговаряш с лудост. Това беше нещо, с което тя можеше да се справи.

— Контрапредложение? Какво ще кажеш за следното? Ако той изчезне от живота ми, обещавам да му изпратя целия ми комплект тениски на „Беърс“.

— Гарантирам ти, че той няма да приеме няколко тениски в замяна на живот в луксозен апартамент. Със сигурност можеш да предложиш нещо по-добро.

Тя искаше единствено да се сложи край на това нещастие, а това нямаше как да се получи, докато Куп не я оставеше на мира. Изгледа кръвнишки Питона.

— Ако той изчезне от живота ми, лично ще го сватосам с Диъдри Джос.

— Явно все още не приемаш тези преговори сериозно.

Приемаше ги много по-сериозно, отколкото той си представяше. Защо Куп я подлагаше на всичко това? Трябваше вчера да говори с него. Трябваше да запази хладно безразличие и да му позволи да каже онова, което искаше, без тя да пророни нито дума. Но се беше държала като прекалено голяма страхливка. И все още постъпваше като такава.

— Ще работя един месец безплатно върху сайта му за клуба. Но ще общувам единствено с Тони, при това само ако Куп забрави за съществуването ми.

— Три месеца.

— Два месеца.

— Разумно. — Хийт извади телефона си. — Нека го съгласувам с него.

— Направи го — съгласи се тя.

Той излезе на паркинга. Пайпър го видя през прозореца как разговаря по мобилния. Наблюдаваше го как снове между нейната кола и своя сув. Накрая агентът прибра телефона в джоба си и се върна вътре.

— Не става. Той иска лична среща.

Тя не можеше да се съгласи. Не можеше.

— Не.

— Мислех, че искаш да се отървеш от него.

— Повече от всичко на света.

— Тогава му предложи нещо, на което той не може да устои. Нещо друго, освен себе си.

Тя скочи от стола.

— И откога, мамка му, станах толкова шибано неустоима? Ще ми кажеш ли?

— Не аз съм този, който трябва да отговори. Не че не те намирам за очарователна.

Тя се озъби насреща му.

— Не желая да разговарям с него!

— Разбирам. Но това са преговори.

Това е лудост, ето какво беше.

— Два месеца безплатна работа по сайта и цяла година ще проучвам биографии и ще проверявам за криминално минало. Цяла една година!

— Ето това вече е разумна приказка. — Той отново се измъкна от кантората.

Тя се отпусна зад бюрото. Двамата се бяха съюзили, за да я измъчват.

Виждаше Хийт, който говореше отвън, пред прозореца. Подпря ръка на бедрото си, отмятайки назад единия преден край на спортното си сако. Поговори още малко. Накрая се върна вътре.

— Той отказа.

— Разбира се, че го е направил — заключи тя горчиво. — Той толкова мрази да губи, че ще направи всичко, за да спечели, без значение колко е безскрупулно.

— Не е най-милото изказване, прозвучало от устата на една влюбена жена.

Тя прикова поглед в една точка точно над веждите му.

— Аз не съм влюбена и вече трябва да си вървиш.

— Бих могъл да го направя, но… изглежда, Анабел си е напъхала носа в цялата тази история и е решила, че двамата с Купър се нуждаете от някакъв финал. Не знам каква е тази работа с жените и финала, но няма да ти се размине. Трябва да те предупредя, че преговорите с мен са много по-лесни, отколкото тези със съпругата ми. Знам, че тя изглежда почтена, но отвътре е истински бандит.

— Анабел иска от мен да направя това?

— Тя наистина много си пада по тази работа с „финала“. — Изрече го със съжаление. — Обещах да й се обадя, ако прецакам тези преговори, и тя всеки миг ще цъфне тук.

Пайпър се срина окончателно. Можеше да се бори с мъже, но не и с Анабел.

Изведнъж я заля безкрайна умора.

— Ще се срещна с него, но само на публично място. — Тя се свлече на стола. — Утре следобед в кафенето „Биг Шоулдърс“. При това само ако ми даде честната си дума, че след това повече няма да се опитва да контактува с мен.

— Задръж така. — Хийт извади мобилния си.

Пайпър искаше да изкрещи. Или да се разплаче.

Този път Питона остана вътре.

— Куп, тя ще се срещне с теб, но само на публично място, в кафенето „Биг Шоулдърс“, утре следобед, и то само ако се съгласиш след тази среща повече да не контактуваш с нея. — Хийт слушаше и потропваше с крак. — Ъхъ… Ъхъ… Добре. — Затвори и я погледна. — Трябва да бъде днес. И не в „Биг Шоулдърс“. Той има среща в кметството, така че веднага след това ще се видите на „Дейли Плаза“. В два часа. Няма по-публично място от това. Мисля, че трябва да приемеш.

Нима беше възможно победата да означава толкова много за него? Той вече притежаваше сърцето й. А сега искаше да го стъпче до смърт.

— Съгласна ли си? — попита Хийт.

Раменете й увиснаха.

— Съгласна съм.

— Никога повече няма да се оплаквам от добитъка — измърмори той на път към изхода.

Излезе и вратата се хлопна зад гърба му.

Пайпър се изстреля през стаята, отвори отново вратата и изкрещя към паркинга:

— Надявам се да се задавиш с проклетите ти зеленчуци!

Хийт се извърна и вдигна палец, каквото и да означаваше това.