Сюзън Елизабет Филипс
Сияйна звезда (3)

3

Варваринът беше на вратата й. Стомахът на Пайпър се сви на топка.

— Как влезе в сградата?

Той я изгледа със златистокафявите си очи на вълк, канещ се да разкъса плячката си не защото е гладен, а просто за забавление.

— Съседите ти от долния етаж са фенове на „Старс“.

И те не бяха единствените. Бърни изпищя, сякаш бе намерила яйце в полога.

— Купър Греъм! — Скочи от дивана с пъргавината на младо момиче. — О, как ми се иска Хауард да беше тук! О, господи!

Купър наклони глава към нея.

— Госпожо.

— Хауард беше фен на „Беърс“, също като Пайпър — осведоми го Бърни, — но аз съм родена в западните предградия в онези дни, когато почти никой не живееше там. Аз съм Бърни Берковиц. По-точно Бърнадет. От самото начало съм фен на „Старс“. И Хауард винаги е подкрепял „Старс“. Освен ако не играеха срещу „Беърс“ — додаде извинително тя.

— Напълно разбираемо. — Купър беше самото въплъщение на любезността, с която знаменитостите даряваха феновете си, чакаше търпеливо, докато тя продължи да бъбри развълнувано.

Междувременно Джен кръстоса дългите си стройни крака, залюля едната обувка на пръстите си и отметна тъмната коса от лицето си в очакване да бъде забелязана. Амбър обаче изглеждаше озадачена. Тя можеше да назове името на всеки малко известен композитор от последните четиристотин години, но почти нямаше представа, че в Чикаго има професионални спортни отбори.

Бърни продължаваше със словоизлиянията си.

— О, господи, Пайпър! Ти каза, че имаш важен клиент, но нямах представа…

— Аз не съм клиент на госпожица Дъв. — Купър изрече натъртено името й, сякаш смачкваше хлебарка. — Аз съм човекът, когото е била наета да разследва.

Благодаря ти, полицай Суперсекси, за голямата уста.

Бърни изцвърча разгорещено, сетне насочи обвинителен поглед към Пайпър.

— Вярно ли е, Пайпър? Защо разследваш Купър?

Докато Пайпър неуспешно се опитваше да раздвижи схванатата си челюст, Джен се надигна грациозно от дивана.

— Дженифър Маклийш. Синоптичката на Канал осем. Миналата година в началото на декември се запознахме на благотворителния бал за деца, но съм сигурна, че не ме помните.

— Разбира се, че ви помня. — Ръката му обхвана нейната. — Приятно ми е да ви видя отново, госпожице Маклийш. Макар че не мога да кажа същото за компанията, в която ви намирам.

Амбър се спусна към вратата.

— Аз си тръгвам.

— Не се отнася за теб, Амбър — успокои я Джен. — Той говори за Пайпър.

— Напълно вярно — кимна Греъм.

Пайпър отпи щедра глътка от бирата, съжалявайки, че не беше „Столичная“.

Бърни не можеше да понесе невежеството на Амбър.

— Амбър, това е Купър Греъм. Той е един от най-прочутите футболисти в света. Дори ти трябва да си го чувала.

— О, сигурна съм, че съм го чувала — отвърна Амбър, убедена в противното.

— Амбър пее в Лирическата опера — обясни Джен. — Тя е удивителна певица, но понякога е пълна невежа за някои неща.

— Обзалагам се, че съм ви слушал — заяви Греъм.

Абсурд, помисли си Пайпър. Шансът Греъм да прекрачи прага на Лирическата опера беше точно толкова, колкото да подаде топката на противника.

— Дами, колкото и да ми е приятна компанията ви, трябва да поговоря с госпожица Дъв по делови въпроси.

Амбър понечи да се отправи към вратата, но се спря и застана до Пайпър. Джен последва примера й.

— Навярно ние можем да помогнем — рече тя твърдо.

Приятелките сплотиха редиците си и нито една от тях нямаше да си тръгне, докато Пайпър не им кажеше. С огромна неохота Бърни се присъедини към тях. Те бяха отбор: дръзката телевизионна синоптичка, корейската оперна певица с ангелски глас и номер едно от фенклуба на „Старс“. Как можеше животът на Пайпър да е прецакан, след като имаше такива приятелки?

— Всичко е наред — рече тя. — Мога да се справя.

— Сигурна ли си? — изрече го Амбър, която внезапно доби страховития вид на Вагнеровата Брунхилда.

Пайпър изобщо не беше сигурна, но кимна.

— Става дума за бизнес.

— Сигурна съм, че това е просто някакво недоразумение — намеси се Бърни, после добави с престорен шепот: — Ще оставя в пощенската ти кутия чек за аванса, Пайпър. Така се прави, нали?

— Никакъв чек, Бърни. Утре ще поговорим. — След днешния ден какво означаваше още едно предизвикателство?

— Пайпър? — попита Джен.

Колкото и Пайпър да оценяваше загрижеността й, не можеше да позволи Греъм да я види като безхарактерна страхливка. Махна с престорена небрежност към вратата.

— По-късно ще се видим.

На път към вратата Бърни се извърна към Греъм.

— Пайпър е много добър човек.

— За мен беше удоволствие да се запознаем, госпожо Берковиц — усмихна се любезно той.

Възрастната жена докосна ръката му.

— Правя страхотно вкусни ребърца. Ако някога ви се приядат, обадете ми се.

Той засия насреща й с противната си усмивка, запазена за феновете.

— Непременно ще го направя.

— Или може да опитате моя божествен фъдж, ако обичате сладко.

Той се усмихна, вратата се затвори зад тях и цялата му приветливост се изпари. Единствената защита на Пайпър беше мощното нападение. Тя изпъна рамене и се хвърли в атака.

— Моето следене беше законно. Да, може да се спори за начина, по който влязох в клуба, но „Спирала“ е публично място и ти трябва да докажеш, че присъствието ми ти е причинило изключителен емоционален стрес. Някак си не ми се вярва, че съдията ще повярва, че това може да се случи на бивш футболист, окичил се с титлата за най-ценен играч.

Той се надвеси над нея, с целите си метър и деветдесет над нейните метър и шейсет и осем.

— Кой те нае?

Тя изправи гръб, опитвайки се да добави още някой и друг сантиметър към ръста си.

— Това не мога да ти кажа. Но мога да те уверя, че не е някой, който ти желае злото.

— Защо ли не го намирам за успокояващо?

— Истина е.

— А ти си експерт по истината, нали, Есмералда?

Тя се опита да запази самообладание.

— Никой не обича да го лъжат. Разбирам това. Но си вършех работата.

— Не съм впечатлен. За кого работиш?

— Както казах: не е някой, който е заплаха за теб.

— Сам ще го реша.

— Нямам какво друго да добавя.

— Така ли? — Очите му се впиха в нея. — Ще го формулирам така: или ще ми кажеш сега, или адвокатите ми ще се свържат с теб.

Той навярно знаеше, че един съдебен процес щеше да я унищожи. Пайпър се опита да се държи като богат изпълнителен директор.

— Съдебните дела са такава загуба на време.

— Тогава ми дай това, което искам.

Тя не можеше да го направи, ала трябваше да стори нещо друго, без да се налага да пада на колене и да го умолява да не я съди.

— Ще сключа сделка с теб. Ако се откажеш от съдебно преследване, ще те уведомя кой е истинският ти враг. И те уверявам, че това не е моят клиент.

Той я удостои с най-ледения си поглед. Чакаше. Пайпър се бореше със задушаващото усещане, че той отново изсмуква въздуха от стаята.

— Онази моделка, която си избрал да удостоиш със специалното си внимание — подхвана тя. — Блондинка, големи цици, кльощави бедра и фантастично дълги крака. Знам, че тя е само една от многото мишки, обикалящи сиренето, но тази мишка се казва Вивиън и ти си провел доста задушевни разговори с нея.

— И какво от това?

— След няколко смръквания от нещо нелегално в дамската тоалетна, тя охотно разказва на приятелките си как ще те подмами да се ожениш за нея. Искаш ли да знаеш кой представлява истинска заплаха за теб? Тя е твоят човек.

— Никой не смее да смърка нещо нелегално в дамската тоалетна — заяви той. — Затова имам охрана.

— Плащаш им прекалено много.

— А ти си измисляш всичко това.

— Не се обаждай на твоите „орли на правосъдието“ и ще ти кажа още нещо.

— Вече им се обадих.

Пайпър преглътна мъчително.

— Прави каквото щеш. Но горещо ти препоръчвам лично да направиш ревизия на склада си с напитките, вместо да наемаш други да ти вършат работата. И когато установиш липсите, спомни си този разговор.

— Блъфираш.

Той бе приключил с нея и докато се извръщаше към вратата, Пайпър осъзна, че трябва да му даде нещо повече.

— Наблюдавай отблизо червенокосия си барман. После ми се обади, за да ми се извиниш.

Това го закова на място. Лицето му се изопна от гняв.

— Кийт? Това са пълни глупости. Избрала си грешния човек, когото да натопиш с лъжите си. — Насочи показалец към главата й. — Разполагаш с двайсет и четири часа да ми съобщиш името на човека, който те е наел, в противен случай адвокатите ми ще се свържат с теб.

Вратата се хлопна с трясък зад гърба му.

 

 

През целия път до клуба Купър кипеше от гняв. Тя беше изпечена лъжкиня. Кийт Милидж бе един от най-старите му приятели. Двамата играеха футбол през всичките години в колежа. Барманите бяха известни с това, че крадат от собствениците на клубовете, и Купър бе довел Кийт от Тълса, за да има доверен човек, който да пази гърба му. Колкото до Вивиън… Куп не се интересуваше от клиентките на клуба, но дори и да беше така… За разлика от най-глупавите си съотборници, той никога не бе попадал в капана на така наречените „случайни“ забременявания.

Сега мислите му бяха заети с най-важния въпрос. Кой бе наел детектив да го следи и защо? Знаеше, че бизнесът с нощни клубове в Чикаго е безскрупулен, но какво би могъл някой да се надява да научи за него?

Пристигна в клуба и се настани зад бюрото. Не обичаше мистериите и особено не му се нравеха, когато се опитваше да привлече инвеститор. И то не какъв да е. А най-добрият в града. Единственият, с когото той искаше да работи.

Време беше да слезе в салона. Той бе стръвта, привличаща клиентите, и докато другите знаменитости, собственици на нощни клубове, се вясваха само от дъжд на вятър, Купър играеше, за да спечели, дори и това да означаваше да бъде обсаден от вманиачени фенове и приклещен от футболни експерти, които само си въобразяваха, че разбират играта.

За свой срам, тази вечер той се улови да наблюдава Кийт, мъжа, на когото би доверил живота си. Враждебността му към Пайпър Дъв нарасна. Докато насочваше вниманието си към групата жени, тълпящи се около него, Греъм взе решение. Никой не печелеше шампионската титла, оставяйки врага да се измъкне безнаказано. Той щеше да я съсипе заедно с жалката й детективска агенция.

 

 

В понеделник сутринта Пайпър се облече в черно за това, което несъмнено щеше да бъде най-злочестата среща в кратката й бизнес кариера. Черен пуловер и черен вълнен панталон. Тя бе излъскала старите си черни ботуши и бе изровила чифт сребърни обици с висулки. Ако трябваше да изгори на кладата, щеше да бъде корава докрай.

Дясната ръка на Диъдри Джос и вицепрезидент, посрещна Пайпър в приемната на офисите на „Джос Инвестмънт Груп“. Ноа Паркс беше лицето за контакт на Пайпър, човекът, на когото се наложи да се обади с неприятната новина, че Купър Греъм я е разкрил. Въпреки че беше възпитаник на университет от „Бръшляновата лига“, с обръснатата си глава, сплескан нос и квадратна челюст той приличаше по-скоро на бивш морски пехотинец. Удостои я с кратко кимване.

— Диъдри иска да говори лично с теб.

Ноа я поведе през двойните стъклени врати в обляно от светлина преддверие с дървен под, обграден с бордюр от бежов мрамор. В дъното на коридора той отвори врата, водеща към кабинета на главния изпълнителен директор и вицепрезидента на фирмата.

Високите прозорци и дизайнерските мебели с изчистени форми излъчваха семпла елегантност. Но бялата дъска, заемаща по-голямата част от стената в дъното, свидетелстваше, че това бе работно място, а не шоурум. Диъдри Джос, главната изпълнителна директорка, седеше зад внушително бюро под масления портрет на баща си Кларънс Джос III. Също като Пайпър, тя следваше стъпките на баща си, но за разлика от Пайпър, не бе принудена да изкупува бизнеса от завистлива мащеха. На трийсет и шест, Диъдри беше само три години по-голяма от Пайпър, но заради опита си и светското лустро изглеждаше по-възрастна.

Висока и слаба, с малки тъмни очи, дръпнати в краищата, с дълъг патрициански нос и кестенява коса с махагонов нюанс, тя приличаше по-скоро на примабалерина, отколкото на главен изпълнителен директор. Беше облечена в черно, както и при единствената им предишна среща, в рокля от мек вълнен плат, с наниз от перли около врата. Преди година бе загубила съпруга си при инцидент с моторна шейна, така че Пайпър не бе сигурна дали беше в черно заради траура, или тоалетът й е изключително ласкаещ фигурата й моден избор.

Диъдри заобиколи бюрото и стисна ръката на Пайпър.

— Надявам се, че трафикът тази сутрин не е бил прекалено ужасен. — Тя посочи към къта с диван и кресла. — Заповядай, седни.

Ноа остана прав до вратата, Пайпър се настани в дълбоко сиво кожено кресло, а Диъдри зае съседното. Тази работа бе означавала всичко за Пайпър и тя бе твърдо решена да я свърши перфектно, за да я наема Диъдри и в бъдеще. Дотук с решителността. Сега приличаше на провалило се хлапе, повикано в кабинета на директора.

— Разкажи ми какво се случи. — Директор Диъдри кръстоса дългите си крака.

Пайпър разказа подробностите, спестявайки единствено въплъщението си като Есмералда Крокър.

Диъдри явно не си падаше по заобикалките.

— Разочарована съм.

Пайпър нямаше с какво да се защити.

— Едва ли колкото мен самата. Следях го прекалено отблизо. Няма да повторя тази грешка, но това няма да промени случилото се.

Можеше да добави, че тъкмо Диъдри бе наредила да следи Греъм отблизо, но щеше да прозвучи като извинение.

Искам те пред дома му — бе казала Диъдри. — Следвай го през деня, а вечер намери начин да влезеш в клуба. Разбери колко пие. С какви жени се вижда и колко на брой са те. Преди да реша да му стана бизнес партньор, трябва съвсем точно да знам с кого си имам работа.

— Сигурен съм, че Греъм е настоял да узнае кой те е наел — обади се Ноа.

— Направи го, но аз не му казах.

Ноа не скри скептицизма си.

— Той е властен мъж и умее да получава това, което иска. Трудно ми е да го повярвам.

— Според законите на щата Илинойс единственият начин да разкрия името на клиента си е при съдебна призовка. — Пайпър не спомена, че това бе твърде възможно да се случи. Имаше си работа с достатъчно истински алигатори, за да се тревожи за онези все още спотайващи се в блатото. В същото време й се искаше Диъдри да й позволи да сподели информацията с Купър. След като Диъдри обмисляше партньорство с него, той със сигурност щеше да разбере разумния й ход преди това да провери личния и професионалния му живот.

Но Диъдри не й позволи.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

— Дай ми доклада си. — Ноа протегна ръка и тъй като все още стоеше до вратата, Пайпър трябваше да стане, за да му го подаде. Почти не бе спала през нощта, за да провери всеки детайл и да се увери, че нищо не липсва. Беше включила и общия сбор от направените от нея разходи досега, молейки се те да не се опитат да откажат плащането, защото не бе завършила работата докрай.

Диъдри докосна перлите около шията си.

— Наех те, защото баща ти е работил за мен, а аз вярвам, че трябва да се помага на жени, които искат да започнат собствен бизнес. Съжалявам, че не се получи.

Изглежда, искрено съжаляваше, а отвращението на Пайпър към собствената й некомпетентност правеше невъзможни всички по-нататъшни опити да отстоява позицията си.

— Жалко, че не успях да оправдая очакванията ти.

За разлика от работодателката си, Ноа без съжаление й посочи вратата. Докато го следваше надолу по коридора, Пайпър усещаше как останките от кариерата й се сгромолясват в краката й.

 

 

През следващите няколко дни тя се заставяше да ходи в кантората, вместо да си остава у дома, завряла глава под завивките. Беше средата на септември и освен ако не се случеше някое чудо, едва щеше да изкара до Хелоуин, преди да остане без пукната пара и да се наложи да затвори агенцията. Но дотогава имаше още време. По един или друг начин трябваше да изнамери някаква работа.

По времето на баща й агенцията „Частни разследвания Дъв“ заемаше цялата едноетажна тухлена сграда, която Дюк бе купил през 80-те години. Сега мащехата й притежаваше цялото здание, а Пайпър можеше да си позволи да наеме само някогашния кабинет на счетоводителя, помещаващ се в задната част. Когато се нанесе, помещението бе мрачно и неприветливо, също като офисите на героите от детективските романи. Тя беше похарчила малко от оскъдните си средства за покупката на маслиненозелен килим с черно-бели лъчи, за да скрие застлания с балатум под, после бе боядисала стените в снежнобяло и бе окачила кичозни постери от кориците на стари броеве на „Истински детектив“. От магазин за стоки втора употреба бе изровила голяма маса, която бе боядисала с черна емайлирана боя, която да използва за бюро. Беше добавила няколко прилични лампи и два стола с черни стоманени рамки, които се надяваше да са удобни на клиентите.

Гласовата й поща съдържаше още едно съобщение от адвоката на Греъм, настояващ да се срещнат следващата седмица. Тя го изтри, сякаш по този начин щеше завинаги да го заличи, и включи компютъра. По навик набързо потърси дали има нещо ново за Купър Греъм. Нищо.

Пайпър се застави да се обади на няколко юридически фирми, рекламирайки услугите си, след което им изпрати копия от брошурата си.

„ЧАСТНИ РАЗСЛЕДВАНИЯ ДЪВ“

Основана 1958

Истината носи мир

 

Разследвания за юридически фирми, адвокатски бюра и корпоративни организации;

— Частни разследвания;

— Разследвания на укрити доходи;

— Проучвания на биографии и проверки за криминално минало;

— Издирване на изчезнали хора.

Обмисляше дали да не се откаже от стария девиз на агенцията „Истината носи мир“, ала той беше част от семейната й история, водеща началото си от дядо й, и да го промени, щеше да означава да заличи наследството си.

На вратата се почука. Младата жена тутакси скочи към вратата. Ала вместо нов клиент, в кантората нахлу Бърни. Тя се бе съвзела достатъчно, за да превърже хипи лента около яркооранжевата си коса и да нахлузи върху анцуга жилетка с ресни.

— Виж, Пайпър, преди да кажеш каквото и да било… знам, че ти не вярваш, че видях Хауард на Линкълн Скуеър. Аз самата едва повярвах на очите си. Но съм живяла с този мъж петдесет и осем години и би трябвало да го позная. — Шмугна се покрай Пайпър и се настани на един от столовете срещу бюрото. — Ето авансов чек за сто долара. — Тя го шляпна върху бюрото.

— Бърни, не мога да взема парите ти.

— Това е бизнес. Аз имам нужда от детектив, а ти си най-добрата.

— Оценявам доверието ти в мен, но… — Пайпър реши да пробва нова тактика. — Твърде лично съм замесена в случая. Няма да бъда обективна. Някой друг детектив би бил…

— Някой друг детектив ще реши, че съм изперкала старица. — Яростният й поглед предизвикваше Пайпър да се съгласи.

Пайпър се настани зад бюрото, надявайки се, че ще успее с помощта на логиката да убеди Бърни да се откаже от фантазиите си.

— Нека разгледаме фактите… Ти си била с него в стаята, когато Хауард е получил сърдечен удар.

— Но не бях с него, когато е умрял. Вече ти казах. Излязох от кабинета на корабния лекар, за да отида до тоалетната, а после, когато онзи шарлатанин, дето се представяше за доктор, ми каза, че мъжът ми е починал, припаднах. Кой знае кой е бил в онзи ковчег, който изпратиха обратно.

Ако бюрокрацията не бе попречила на Бърни да види трупа на Хауард, преди да бъде кремиран, нищо от това сега нямаше да се случва.

— Добре, Бърни. — Беше безсмислено да спори с нея и Пайпър се пресегна за жълтия си бележник. — Нека ти задам няколко въпроса.

Бърни й се усмихна самодоволно.

— Между другото, днес изглеждаш много хубава. Би трябвало по-често да си слагаш червило. И като че ли дори си сресала косата си. Имаш много красива, лъскава коса, Пайпър. Знам, че тези щръкнали коси, дето приличат на сресани с бъркалка за яйца, сега са на мода, но с една прическа тип „паж“ ще изглеждаш много по-женствено.

— Сериозно, Бърни, откакто ме познаваш, да си забелязала някога да ми е пукало за женствеността?

— Ами не. Но изглежда, въпреки всичко мъжете те харесват. Не че им обръщаш твърде много внимание. Още не мога да повярвам, че си на трийсет и три години и никога не си била влюбена.

— Грешка на природата и загуба на време.

— Любовта никога не е загуба на време — отсече Бърни. — Отдавна ми се иска да те питам… Ти лесбийка ли си?

— Ще ми се да бях.

— Разбирам. Жените могат да бъдат много по-интересни от мъжете.

Пайпър кимна в знак на съгласие. Тя се доверяваше на приятелките си много повече, отколкото някога бе вярвала на гаджетата си по времето, когато все още се интересуваше от мъже. Но този разговор не помагаше на Бърни да се откаже от заблудата си.

— Кога точно видя онзи мъж с кашкаваления резен?

— Хауард! И беше на четвърти септември. Точно преди шестнайсет дни. Тогава бе мачът на „Пакърс“. Излизах от книжарницата и той беше там. Седеше на пейка на площада и наблюдаваше гълъбите.

— И носеше един от онези дунапренови кашкавалени резени…

От самодоволното изражение на Бърни не остана и помен.

— Точно това не мога да разбера. Защо запален фен на „Беърс“ като Хауард ще носи символа на „Пакърс“? Бих могла да го разбера, ако носеше шапка на „Старс“. Той харесваше „Старс“ почти толкова, колкото и „Беърс“.

Имайки предвид факта, че Бърни вярваше, че съпругът й се бе завърнал от мъртвите, изборът му на аксесоар за главата не би трябвало да бъде въпрос от първостепенна важност.

— Той видя ли те?

— Със сигурност ме видя. Извиках името му. „Хауард!“ Той се извърна и цялата кръв се отцеди от лицето му.

Пайпър взе химикалката.

— И ти беше достатъчно близо, за да видиш това?

— Може би само така ми се е сторило. Но едно нещо знам… Той ме позна, защото тутакси скочи от мястото си и побягна. Опитах се да го последвам, но с моето болно бедро не можах да го настигна. — Лицето й се сгърчи. — Защо ще го прави? Защо ще бяга така от мен?

Пайпър подмина въпроса и вместо това й сервира друг, който щеше да зададе, ако ставаше дума за действителен случай.

— Двамата с Хауард имахте ли семейни проблеми по време на круиза?

— Поскарвахме се от време на време. Коя семейна двойка не го прави? Този мъж отказваше да се грижи за себе си, трябваше да го видиш на кораба, не спираше да се тъпче с бекон и кифлички. А отлично знаеше какво мисля за това. Но двамата се обичахме. Точно заради това загубата му е толкова ужасна за мен.

Въпреки че самата Пайпър не беше романтичка, не се съмняваше в любовта между Бърни и Хауард. И не им завиждаше. Мъжете изискваха доста усилия и когато последната връзка на Пайпър се провали, тя не беше чак толкова съкрушена. После баща й се разболя и тя загуби интерес към всичко, с изключение на работата. Имаше достатъчно усложнения в живота си, за да има място и за мъж в него.

Тя зададе още няколко въпроса на Бърни и обеща да проведе разследване. Благодарността на Бърни я накара да се почувства като измамница и за да успокои съвестта си, на път за вкъщи мина покрай Линкълн Скуеър.

Покритият с тухли площад беше пълен с обичайните посетители — хлапета от всякаква възраст, двойки, млади майки, бутащи бебешки колички, и неколцина възрастни, но никой от тях не носеше на главата си дунапренов кашкавален резен и никой нямаше ни най-малка прилика с Хауард Берковиц. Пайпър се чувстваше нелепо дори докато се оглеждаше, но искаше да се изправи пред Бърни с чиста съвест. Колкото до стоте й долара… Щеше да изведе възрастната си приятелка на разкошна вечеря.

 

 

На следващия ден се обади приятелка на приятелка на Джен. Тя смяташе, че гаджето й може би я мами. Пайпър се радваше, че има нов клиент, но за нещастие, гаджето беше глупак и още същата вечер Пайпър щракна няколко снимки, докато той излизаше от мотел с любовницата си. Случаят беше разрешен за по-малко от двайсет и четири часа. Клиент с разбито сърце. Малко пари.

Докато в сряда вечерта заключваше вратата на кантората, шест дни след като Греъм я бе разкрил, неговите „орли на правосъдието“ оставиха поредното съобщение, което не смяташе да удостои с внимание. Кой е казал, че отричането е лошо нещо?

Беше паркирала колата си близо до скромната табела в зелено и черно на „Частни разследвания Дъв“, висяща над вратата на кантората. Един додж чалънджър паркира на съседното място. Вратата се отвори и от колата слезе някакъв мъж. Привлекателен мъж, с дънки и тениска, издута от мускули. Тя не го позна, докато не свали слънчевите си очила. Естествено, с огледални стъкла.

— Здрасти, Пайпър.

Беше Суперсекси. Тя го изгледа предпазливо.

— Господин полицай.

— Ерик.

— Е, добре.

Той подпря бедра на бронята и скръсти ръце пред прекалено изваяния си гръден кош.

— Искаш ли да пийнем кафе или нещо друго?

— Защо?

— Защо не? Харесвам те. Ти си интересна.

Поне не й каза, че е сладурана. Ненавиждаше това.

— Радвам се да го чуя — отвърна Пайпър, — но не си падам особено по теб.

— Хей. Аз просто си вършех работата.

— Като се подмазваш на Купър Греъм.

Той се ухили.

— Да, беше много яко. Хайде, ела. Само за двайсет минути.

Тя се замисли. За разлика от баща си, нямаше близки контакти в полицейския участък, но ако по някакво чудо останеше в бизнеса, щеше да се нуждае от такива. Кимна рязко.

— Добре. Да вървим. Ще те следвам с колата ми.

Както се оказа, срещата им на по кафе продължи почти час. Пайпър не беше напълно изненадана от интереса му. Симпатичните младежи бяха започнали да я свалят още през първата й година в колежа. Отначало се бе почувствала смутена от вниманието им, но постепенно осъзна, че това, което ги привличаше, беше липсата й на интерес към тях. Едно от краткотрайните й гаджета й бе доверило, че да излиза с нея, било все едно да се шляе с приятелите си.

Ти харесваш спорта и не ти пука дали гаджето ти ще ти подарява цветя и всякакви подобни глезотии. Освен това си сладурче.

Тя не беше сладурче и не се влюби в нито един от тях, може би защото всяка връзка, която имаше, рано или късно я караше да се чувства… почти празна, сякаш, без да знае, в душата й се бе отворила дупка. Точно в момента нежеланието й да има връзка с мъж беше предимство. Едно усложнение по-малко в достатъчно объркания й живот.

Суперсекси беше мил и приятен събеседник. Разказите му за живота в полицията бяха интересни и вниманието му се отклони само веднъж, когато пищна брюнетка с тясна блуза мина покрай масата им, но след като дори Пайпър я забеляза, не би могла да го вини. Той я покани на вечеря през следващия уикенд. Но Амбър й бе дала билет за Лирическата опера за същата вечер и тя му каза, че вече има други планове.

Суперсекси изгледаше смаян, че го отрязваха заради една вечер в операта.

— Ти си необикновена личност — заяви той.

— А ти си свестен тип, но в момента не ми е до срещи.

— Добре. Няма да се срещаме. Просто понякога ще излизаме заедно, става ли?

Той беше пълен със забавни истории, а тя наистина се нуждаеше от връзки в полицията.

— Добре. Приятели. Никакви срещи. — Пайпър замълча. — И няма да спя с теб.

Беше ясно, че той не й повярва.

 

 

На следващата вечер Пайпър бе заета с крайно потискащата задача да избере кои от вещите си да опакова и кои да изхвърли. Даването на апартамента под наем вече не подлежеше на обсъждане и приятелят на Амбър, професорът от университета, се нанасяше утре. Парите от наема щяха да покрият ипотеката и разходите по апартамента, което временно отлагаше необходимостта да го продаде. Младата жена не спираше да си повтаря, че няма вечно да живее в тесния сутеренен апартамент на братовчедката си. Апартамент без отделен вход, с плесенясала баня и като капак на всичко — присъствието на братовчедката й Даян, която постоянно се оплакваше. Колкото до двете невъзпитани и разглезени хлапета на Даян… Пайпър подозираше, че братовчедката й искаше абсурдно нисък наем, за да има винаги детегледачка на разположение, още по-потискаща перспектива, отколкото да живее в сутерена.

Пайпър остави повечето от мебелите на наемателя си, но опакова два кашона с лични вещи, включително и опърпаното плюшено розово прасе, което откри в дъното на едно чекмедже. Ойнки. Шевовете му бяха разръфани, плюшът — омърлян. Той бе любимата й играчка от детството, един от многобройните подаръци за майка й при раждането на Пайпър.

Когато Пайпър навърши пет години, Дюк заяви, че Ойнки трябва да се махне.

— Само бебетата разнасят наоколо подобни боклуци. Искаш ли всички да те мислят за бебе?

Тя му бе заявила, че не я грижа какво мислят хората и че Ойнки остава.

Въпреки огромния натиск, тя удържа фронта, докато навърши седем. Тогава съседското хлапе, побойник и грубиян, я събори на земята и тя се разплака. Дюк беше бесен, но не на грубияна, а на нея, задето плачеше.

— В това семейство няма мамини дечица. Върни се там и сритай задника на онзи хлапак и повече никога да не съм те видял да плачеш.

Вече не можеше да си спомни точно какво бе направила на Джъстин Термини, който по-късно стана първото й гадже, но си спомняше ужасното чувство, че е разочаровала Дюк. Същата вечер грабна Ойнки, размаха го ядно пред лицето на Дюк, после изхвърча от къщата и запрати прасето в боклукчийската кофа. Беше щедро възнаградена с голяма прегръдка, посещение в местната сладкарница за сладолед и похвалата, че е корава като всяко момче в града. Дюк никога не разбра, че същата нощ тя се измъкна през капандурата на покрива, спусна се, треперейки, по колоната на предната веранда и измъкна Ойнки от боклукчийската кофа. През останалата част от детството й плюшеното прасе остана грижливо скрито.

Ойнки отдавна се бе превърнал в ненужна вещ, но на Пайпър сърце не й даваше да го изхвърли, затова го тикна в кашона с блузите и пуловерите. Прекъсна за малко работата си, направи си сандвич и го отнесе до еркерния прозорец. Погледна надолу към притъмнялата улица и видя една тесла, син металик, да спира на паркинга. Сандвичът й застина на половината път до устата, когато шофьорската врата се отвори и отвътре излезе Купър Греъм. Апетитът й тутакси се изпари. Тя не бе отговорила на обажданията на адвоката му и той беше дошъл лично да се разправя с нея.

Младоженците от долния етаж вървяха по тротоара. Тя бе виждала единия от мъжете да носи фланелка на „Старс“, така че за Греъм нямаше да е проблем да го накара да го пусне в сградата. След по-малко от минута той щеше да тропа на вратата й. Имаше две възможности: да откаже да отвори или да се изправи лице в лице срещу звяра.

Нямаше какво толкова да умува. Напоследък доста й се бе насъбрало. Нямаше да отвори.

Но да се спотайва като мишка в апартамента си, се оказа прекалено изпитание за нея и след третото му почукване Пайпър прекоси стаята с твърда крачка и рязко отвори вратата.

— Какво искаш?